Кейт Куин
Господарката на Рим (35)

Глава трийсета

— Великолепно — казах аз мързеливо. — Какво е?

— Сок от някакви цветя — обясни моят императорски любовник. Той взе чашата от отпуснатата ми ръка, а възбудата проблясваше като черни искри в очите му.

Кой би могъл да предположи, че цвете, стрито в старо фалернско вино, може да доведе до толкова приятно замайване? Затворих очите си и оставих императора да се наслади на отпуснатото ми тяло. Той има доста особени вкусове, но нищо, с което човек да не може да свикне. Дори ме възбужда…

Да си любовница на императора!… Само по себе си това беше достатъчно възбуждащо!

О, последните три месеца бяха всичко, за което някога си бях мечтала. Аплодисментите. Властта. Хората, които ми се кланяха, когато минавах важно покрай тях. Хора, които ме умоляваха да прошепна само една дума в ухото на императора. Власт, хилядократно по-голяма! Сега аз бях господарката на Рим!

Що се отнася до самия Домициан… Е, не разбирах защо бяха тези слухове. Той беше мъж. Със странен нрав, на настроения, но все пак мъж. Аз знаех как да се справям с мъжете още от четиринайсетгодишна. Император или не, никога не му позволявах да е твърде сигурен в мен. Понякога, когато императорският пратеник чукаше на вратата ми, аз му казвах, че съм „излязла“. Понякога намеквах за срещи с неназовани мъже. Понякога се мятах в краката му с обожание, понякога просто се усмихвах хладно. Просто за да не губи интерес.

— Покрий се — той се отдръпна като свърши. — Изглеждаш като курва.

Вече протегна ръка към папките, дъсчиците и плочките си. Повдигнах лениво пръстите си и загърнах тялото си с една гънка коприна.

— Между другото — казах небрежно, — наистина трябва да направиш нещо с този твой астролог. Отвратителен грубиянин е. Три пъти го помолих да ми направи хороскоп, а той все ме пренебрегва.

— Той вижда бъдещето така ясно, както ние виждаме миналото. — Любовникът ми не вдигна поглед от документите си. — Такива очи заслужават цялото злато на Египет.

— Много зли очи. Винаги ме гледат мрачно!

— Тогава гледай на другата страна.

— Днес си в особено настроение, Господарю и Бог наш — аз се претърколих, като подпрях брадичката си с длан и оставих кичур от косата ми да пада на вълнички върху лицето ми. — Значи държиш астролога заради безценните му очи. А защо държиш това малко зверче — сина на Атина?

Това, естествено, със сигурност исках да зная.

— Наистина ли искаш нещо да ти напомня за нея навсякъде, където ходиш? — настоях аз, когато получих императорско мълчание за отговор.

Той обърна една плочка и започна енергично да пише някакви цифри на гърба.

— Господарю и Бог наш? — Прокарах гальовно пръстите си по китката му.

Той отдръпна ръката си.

— Върви си вкъщи. И прати писарите ми!

Ядосана се измъкнах от леглото, надянах туниката си през глава с пръсти, все още размекнати от действието на наркотика. Излязох от стаята с най-съблазнителното полюляване на бедра, на което бях способна, но той не ме повика да се върна. Е, беше склонен да се поддава на странни настроения… Още повече след екзекуцията на онази непокорна весталка… Но няма значение… Следващия път ще го накарам да забрави всичко.

— Внимавай къде стъпваш — каза глас в краката ми.

Подскочих. Насред мраморния коридор върху мозайките пред покоите на императора с кръстосани крака седеше синът на Теа. Той клатеше чифт мърляви зарове в загрубялата си ръка и вдигна въпросително глава към мен.

— Искаш ли да хвърлиш? — предложи той.

С крайчеца на окото си забелязах обичайните навъртащи се наоколо освободени роби и придворни, които наостриха уши при вида на двамата императорски любимци.

— Защо не? — казах с меден глас, взех заровете и ги метнах колкото се може по-бързо. Без съмнение гъмжаха от детски болести.

Той подсвирна, като погледна заровете.

— Лош късмет, Лепида…

— Ти пък какво знаеш за късмета?

— Аз съм наследил късмета на майка си — сви рамене той. — Всички евреи сме родени с късмет, инак никой от нас нямаше да е жив!

— Ами баща ти? Не си ли наследил половината от късмета си от него? — усмихнах се аз. — Може би гладиаторите не са такива късметлии като евреите…

Впихме поглед един в друг. Заради публиката — любимците на императора винаги си имат публика — го погалих по главата. Той изтрака със зъби като куче и аз отстъпих крачка назад. Не можех да си позволя да съм непредпазлива. Не и с момче, чийто баща е носил прозвището Варварина.

Погледнах бързо през рамо, а синът на Теа сложи два пръста в уста и изсвири толкова пронизително, че всички роби, освободени мъже и придворни в радиус от около петдесет крачки се обърнаха.

— По-добре се надявай късметът ти да се промени, Лепида — провикна се той. — Или си прецакана, прецакана, прецакана.

Няколко сподавени хихикания достигнаха до ушите ми.

 

 

— Маркус? — усмихната, Калпурния се вмъкна през вратата на библиотеката му. — Защо седиш на тъмно?

— Любувам се на красивия залез в пролетната вечер! — усмихна й се той. — Ела да му се насладиш заедно с мен.

— Разбира се — Тя си взе стол. — Макар че залезът е там, а ти си обърнат на другата страна.

— Организирам едно пътуване. — Маркус прибра настрана някакви документи.

— За себе си?

— Не, не е за мен.

Всъщност беше за сина на Флавия, който се възстановяваше тайно в къщата му в Брундизиум. От Брундизиум имаше кратко пътуване по море до Пандатерия, където майка му вече беше пристигнала. Императрицата бе осигурила на Маркус дискретност.

— Аз ще се погрижа за Флавия и сина й — беше казала императрицата без притеснение. — Това бе последното желание на Юлия. Маркус, тя не може да е инсценирала собствената си смърт и да се е измъкнала в Храма на весталките без чужда помощ. Ти ли…

— Да — беше свил рамене Маркус. — Тя ми писа в Кремона, след като лудостта й бе преминала и след като се беше опитала да се прободе в корема. Преди не й вярвах, но тогава й повярвах. Помогнах й.

Нещо просветна в обикновено безстрастните очи на императрицата.

— Маркус… — беше започнала тя.

 

 

— Запази тайните си. — Гласът на Калпурния прекъсна мислите му. Тя придърпа стола си до неговия, като обърна поглед към оранжевия залез. — Няма да любопитствам.

— Ти никога не го правиш. Осъзнаваш ли, Калпурния Сулпиция, каква невероятна жена те прави това?

Тя се усмихна.

— Изпратих един роб до покоите на Паулиний в двореца Домус Августана. Казали, че не е излизал от спалнята си, освен по работа.

— От колко време стои затворен там?

— От екзекуцията на весталката.

Запазиха тишина за миг.

— Сабина има молба… — Калпурния се наведе напред, за да налее още вино в чашата на Маркус. — Помоли ме да те помоля вместо нея, защото смята, че мога да те убедя за всичко. Иска да дойде с теб на игрите утре.

— На игрите? — примигна Маркус. — Тя е твърде малка, за да ходи на игри.

— Каза, че вече е била.

— Тогава не й разреших да гледа. Беше на седем. Седеше обърната с гръб към касапницата и си играеше с робите. Така беше, докато императорът не започна да изхвърля хора на арената.

— Е, вероятно я е впечатлило, защото иска пак да отиде. Казва, че ще й бъде интересно. Също така казва, че Паулиний ще бъде там, а напоследък изобщо не успява да го види. — Калпурния се усмихна. — Наистина го иска. Изглеждаше точно като теб на последните дебати в Сената, когато беше твърдо убеден, че жилищните сгради в южните квартали трябва да бъдат укрепени, преди да се срутят, а подлизурковците, които подкрепяха Публий, възразяваха.

— Не знаех, че идваш да слушаш заседанията в Сената — меко каза Маркус.

Калпурния се изчерви.

— Сядам най-отзад.

— Ясно — усмихна се той, докато въртеше перото между пръстите си. — Значи смяташ, че трябва да заведа Сабина на игрите?

— За мнението ми ли ме питаш?

— Започнал съм да го ценя високо!

Калпурния сведе поглед, докато си играеше с крайчеца на туниката си, но Маркус видя, че се усмихва.

— Заведи я, колкото да се срещне с Паулиний, може би тя ще успее да го накара да се усмихне. Може да я върнем у дома, преди да е започнало кръвопролитието.

— Не. Ако отиде, ще остане до края. Един Норбан не си затваря очите пред неприятните истини.

— Небеса, колко си суров! Предполагам, че в такъв случай и аз ще трябва да остана до края.

— И ти ли ще дойдеш?

— Ще дойда, а ти ще си ми длъжник. Мразя игрите!

— Какво щях да правя без теб, Калпурния!

Тя приглади един кичур коса зад ухото си.

— Вечерята ще е готова след четвърт час. Фазан с лук и сладки хлебчета.

— Пак ли си тормозила готвачката?

— Тя е ужасна. Ще ти купя нова готвачка!

— Не съм ли аз този, който трябва да ти купи сватбен подарък?

— Все още не съм се омъжила, Маркус Норбан.

Теа

— Днес е рожденият му ден — подпрях брадичка на дланта си. — Идите^[1] през юли.

Става на тринайсет.

— Щях да му подаря меч — гласът на Ариус заглъхна за миг, докато нахлузваше туниката си през главата.

— За да насърчаваш мечтите му за гладиаторска слава ли, Варварино? — пошегувах се аз.

Главата на Ариус се подаде изпод туниката.

— Теа, синът ни иска да бъде гладиатор! Той е луд.

— Да, така е — съгласих се аз, докато чешех зад ушите кучето, което се беше свило в скута ми. — Той е луд. Сигурно го е наследил от баща си…

Ариус ме хвана през кръста и ме придърпа към себе си. Кучето се свлече на пода и изджавка пискливо. Той допря главата ми до своята и ме целуна силно. Костите ми се размекнаха.

— Ето така — прошепна до устата ми.

Усмихнах се, миглите ми докосваха бузата му. В такива дни, в такива синьо-златни утрини, когато нашата малка таванска стая се затопляше от лъчите на слънцето, а погледът на Ариус караше цялото ми тяло да пее, светът просветляваше. Започвах да вярвам, а не само плахо да се надявам, че всичко ще бъде наред.

— Косата ти е станала много дълга. — Бавно прокарах ръката си нагоре по врата му и почувствах как го побиват тръпки от допира ми. — Да те подстрижа ли?

— По-добре да я оставя дълга. Така по-малко приличам на Варварина.

— Ти изобщо не приличаш на Варварина в тази смешна дегизировка.

Винаги, когато излизахме навън, той настояваше да си сложи тежко наметало, шапка и превръзка през едното око.

— Ако изляза, без да се предреша, някой ще ме познае. Нали уж съм мъртъв.

— Миличък — докоснах брадичката му с пръст и той обърна очите си към моите, — никой не те е разпознал досега. Никой дори не те поглежда повторно, освен, за да си помисли: „Какъв е тоя странен мъж с превръзка през окото, и с шапка и дебело наметало посред лято?“

— Имах най-известното лице в Рим в продължение на осем години — рече той малко навъсено.

— Но вече изминаха пет години от смъртта ти. Тълпата вече те помни смътно, само като далечна легенда. Единственото, за което говорят напоследък, е Турий Мирмилона. — Протегнах ръка. — Ножа, моля. Бодеш ме с брадата си.

Той сведе глава и аз започнах със задоволство да режа косата му, наблюдавайки как тъмните боядисани кичури падат върху неравния под.

— Турий Мирмилона? — попита най-сетне.

— А има и един тракиец, който е популярен. Видях надпис на стената на банята на улица „Нар“ — „Бребикс Тракиеца кара всички жени да въздишат“.

— Бребикс — промърмори Ариус. — Моето име стоеше на тази стена в продължение на години.

Изсмях се. Ариус потърка бузата си в опакото на ръката ми и късата му брада ме одраска.

— Някой ден ще я отрежем и нея — казах аз, — ти не просто бодеш, ти стържеш.

— Не е вярно… О! — въздъхна той, когато смъкнах туниката от рамото си, за да му покажа червено петно, оставено от брадата му. — Аз ли съм го направил?

— Няма значение — бутнах го да се обърне, за да подстрижа врата му. — Той ме обича страстно — казах на гръцки, усмихвайки се. — Моят Ариус. Някой ден той няма вече да се нуждае от брада, нито от глупави превръзки за окото, нито от шапки. Ще живеем в планината, където никой никога не е чувал за Варварина и той няма да се интересува дали го познават, или не. И нашият син няма никога, ама никога няма да припари до арена!

Направих крачка назад и изтупах последните паднали снопчета коса от рамената на Ариус. Той отново ме придърпа в скута си и аз отпуснах глава върху рамото му. Като плъзнах ръката си по гърдите му под туниката, почувствах топлината на здравото му тяло и сърцето, туптящо отдолу. — Дали наистина трябва да го правим? Да ходим в Колизеума?

— Да — той целуна веждата ми. — Ще гледаме Викс, не игрите.

— Но няма да ни разрешат да седим заедно — жените имат отделен сектор.

Ариус се намръщи.

— Ще ти позволят да седнеш с мен!

От две седмици се опитвахме да следим сина ни, като се сливахме с тълпите, които вървяха подир императора на ежедневните му обиколки из града, и търсехме с поглед фигурата в червена туника, която неотменно седеше в краката на императора. „Домашният любимец на императора“ — така го наричаха римляните и подозираха, че е негов незаконен син. Никога не беше на повече от ръка разстояние от императора. Нямаше никакъв шанс да го грабнем и да изчезнем с него, не и за двама опърпани избягали роби, които не можеха да подкупят никого.

Дори и ако по някакъв начин успеехме да измъкнем Викс, къде можехме да избягаме, че Домициан да не ни открие?

Светлата утрин малко помръкна.

Ръката на Ариус хвана моята.

— Хайде да тръгваме!

За пръв път откакто се бяхме върнали в Рим, се отправихме към Колизеума.

Лепида

Направо да ти се догади от начина, по който тълпите нададоха рев, когато отрочето на Теа влезе в императорската ложа и помаха.

— Зад мен! — изсъсках му и заканително се наведох към него.

— Разкарай се, краво! — каза безцеремонно хлапакът и се пльосна в краката на Домициан.

Побесняла, аз се настаних от другата му страна. Не само че беше невъзпитано хлапе, но и червената му туника отвратително контрастираше с розовата ми стола и сапфирите. Кимнах на двама роби да се приближат с ветрилата от щраусови пера. По времето на игрите Матралии винаги беше ужасно горещо…

Домициан се занимаваше с някаква купчина документи и с постоянно навъртащите се наоколо писари, но Викс седеше спокойно и изпиваше до дъно всичко, което му попаднеше.

— Ехааа!… — Той подсвирна с уста при вида на огромната пясъчна шир, която се разкриваше пред императорската ложа. Обикновено беше напрегнат и вдървен като статуя в присъствието на императора, но сега зяпна с уста така възторжено, както всички плебеи по трибуните. — Т’ва да си сянка на императора си имало и хубави страни! Гледката от тук…

— Мислиш ли, че майка ти е там някъде? — каза Домициан, докато сверяваше нещо в един списък и се ровеше сред другите.

— Ня’ам си представа — сви рамене Викс. — К’во ще кажеш да хвърлим едни зарове, цезаре? Парадът при откриването винаги е доста безсмислен…

С тази игра на зарове Викс вече беше съдрал кожите на императорския ковчежник, на един трибун, на двама мудни благородници от семейство Гракх и на самия император. Сега аз бутнах Викс по рамото в точно подходящия момент и ръката му се отплесна.

— Мамиш! — Императорът грабна заровете, които изпаднаха от ръкава на Викс. — Какво друго да очаквам от един долен плъх от сметището?!

Придворните размениха погледи.

— Какво правят императорите с измамниците? — попитах аз с най-кадифения си глас.

— Измамниците по традиция се хвърлят на лъвовете, Лепида! Дори и младите измамници. Как ще ти се стори това като подарък по случай рождения ти ден, Версенжеторикс? — Лицето на императора беше непроницаемо. — Един танц с лъвовете върху пясъка на величествената арена?

— На тая игра не играя, цезаре, благодаря — отвърна Викс неспокойно.

— Измамник — казах аз, милвайки думата. — Измамник.

— А ето и как да мамиш, за да си непобедим! — Викс извади отнякъде ласкателна усмивка. — Покриваш фалшивия зар с дланта си, — ето така… — демонстрира той с ловко движение. — Видя ли?

Императорът се вторачи мълчаливо в него още за миг, а после се усмихна широко.

— Покажи пак!

— Ето така. — Той нагласи ръката на императора. — Не, не, цезаре… Ето така… О, богове, бавен си…

Те продължиха играта на зарове по време на сутрешния лов на зверове и на обедните екзекуции. Седях нацупена.

— Следват гладиаторите, Господарю и Бог наш — любимата ви част!

Домициан остави заровете настрана и се наведе напред. На пясъка един африканец и един тракиец загряваха за първия си бой.

— Африканецът — каза Домициан. — Той ще победи.

— Нашият Господар и Бог има толкова набито око — измърморих аз и вълна на одобрение пробяга из ложата.

— Не — каза Викс, — този африканец е тромав. Спъна се в мрежата си още докато влизаше през портата. Аз съм за тракиеца.

— Наистина ли?

— Ти пък какво разбираш! — сопнах се аз на Викс.

Но те двамата подпряха с длани брадичките си и се вторачиха в арената, като напълно ме забравиха. В този момент не бяха врагове, не бяха дори пленник и господар. Просто — двама любители на игрите.

Тракиецът победи африканеца и после излязоха двама нумидийци^[2], а после и двама гали.

Няколко добри двубоя, не че аз успях да им се насладя. Обикновено доста ми харесваха добрите енергични кръвопролития, но при положение, че императорът ме игнорираше заради това вулгарно, мизерно изчадие…

— Определено имаш око за тези неща, млади Версенжеторикс — каза Домициан. — Как разбра, че македонецът ще изгуби?

— Махмурлук. Забеляза ли как не можеше да гледа към светлината? — Викс налапа цяла шепа пресни смокини и започна да ги дъвче лакомо. Победителите уморено се запътиха към Портата на живота, а загубилите бяха извлечени от робите. — Гледай за борци като онзи гал, който отсече ръката на гърка, цезаре! Жилави и коварни!…

— Наистина ли? — измънках аз, като се възползвах от шанса. — Кой те научи на това?

— Баща ми! — хвана се той в капана. — Той беше най-добрият! Правилата не важаха за него, можеше да излезе на арената и препил, но пак да… — и изведнъж спря.

— Значи баща ти е бил гладиатор? — облегна се назад Домициан. — Колко интересно. Допускам, че твоята майка ти е казала, че това е бил благородният Варварин. Колко романтично, великият гладиатор оставя потънало в забвение поколение след себе си…

— Хей! — Викс се нахвърли срещу него. — Варварина наистина беше мой баща!

Излегналите се придворни се засмяха сподавено.

— Много правдоподобно! — прошепна някой. — Това дете е лъжливо малко изчадие!…

И аз се засмях.

— Може би все пак не е чак такава лъжа — императорът остави чашата си с вино. — Има известна груба прилика. Срещал съм Варварина веднъж или два пъти, а аз никога не забравям лица. Това, което се чудя, е как изобщо ти си го виждал?

— След като избягах от Брундизиум… — Усетих как Викс неспокойно се разшава на мраморното стъпало. — Тогава ме научи на някои неща.

— От там ли е това умение с ножовете? — Императорът се вгледа в белега от зарасналата рана на крака си. — Ти искаш ли да бъдеш гладиатор, Версенжеторикс?

— Ннне…

— Лъжец — каза Домициан благо.

— Лъжец, а също и измамник! — вметнах аз.

— Не се меси, крава такава! — хвърли ми злобен поглед синът на Варварина и изпъчи гърдите си, като погледна императора право в очите. — Да, искам да бъда гладиатор! Като баща ми! Само дето баща ми мразеше игрите! Мразеше ги като отрова, а вижте колко добър беше. Така че аз ще бъда по-добър от него, щото ги обичам! Твоя е вината, цезаре! Баща ми беше твоя вина, защото го изкара на арената. И аз съм твоя вина, защото твоя кръв пролях за първи път!

Пот се стичаше по лицето му и аз усещах как трепери, облегнат на дръжката на стола ми. Но тогава се появи онази негова налудничава усмивка, която се разтягаше дотолкова, че почти стигаше до ушите му. Зачудих се дали Домициан ще го убие лично. Надявах се. Една кама в корема щеше добре да се отрази на малкото нищожество, въпреки че ако кръвта му опръскаше чисто новата ми розова стола…

Домициан можеше да се движи светкавично, когато поискаше… С едно движение скочи, сграбчи Викс за тогата на гърдите му и го изхвърли на арената през перилата, сякаш беше кукла!…

Той се приземи върху парещия пясък. Чувах въздуха да свисти в дробовете му, когато се изправи задъхан. Публиката зажужа като кошер.

— Върнете гала! — нареди хладно императорът на пазачите на арената. — Онзи подвижен и чевръст гал, който отсече ръката на гърка!

Викс се изправи бързо и започна да се оглежда свирепо около себе си. Аз се приведох напред. Е, това вече беше друго нещо!…

Императорът хвърли собствената си кама в краката на Викс.

— Време е да се докажеш, млади Ариус!

— Меч! — Момчето вдигна парализирания си поглед към ложата. — Поне ми дай меч!

Домициан се замисли.

— Господарю и Бог наш — промълвих аз, — с кама ще бъде много по-забавно.

— Правилно… — Той се облегна назад.

Жуженето на тълпата беше прераснало в рев. Говорителят на игрите погледна от Викс към императора и обратно и после започна да се рови из списъка със срещите, за да измисли как да нарече това неочаквано събитие.

— Един, ъъъ, един извънреден двубой за удоволствие на нашия император! — най-сетне оповести той с отекващия си глас, който се разнесе към претъпканите трибуни. — Галът срещу, ъъъ, момчето.

Галът пристъпи към Викс, а пясъкът под краката му изскърца под тежестта му. Той хвърли невярващ поглед към противника си, а аз се изсмях на вцепененото изражение върху лицето на Викс.

— Не си толкова наперен сега, а? — провикнах се надолу към него.

— Аве, цезар! — поздрави галът с твърда като камък ръка нагоре, към императорската ложа.

Императорът погледна към Викс.

— А ти имаш ли нещо да кажеш, гладиаторе?

Викс се метна напред и заби ножа дълбоко в коляното на гала.

Галът изкрещя. Викс изтръгна обратно острието и се измъкна тичешком встрани.

 

 

Стомахът на Ариус се сви и се надигна нагоре в гърлото му. Смразяваща пот се стече по гръбнака му, а миризмите на арената го удариха като плесница: страх, пот, желязо, разровен пясък, дъхът на разложена плът от устите на лъвовете, петната от засъхнала кръв… Щеше да се събуди всеки миг — щеше да се събуди и щеше да е там, прострян върху пясъка на арената в очакване противникът да нанесе удара си.

Но не беше той.

Беше Викс.

Първият яростен удар на гала профуча през косата на Викс. Той се претърколи, за да избегне следващата маневра, и се отдръпна навреме от един коварен удар. Извитото острие на гала разпра туниката му. Теа изстена, а ръката на Ариус стисна по-здраво нейната, докато дланите им не се сраснаха.

Спомни си упражненията, Викс! Ариус почувства как ужасът се загнезди някъде в гърдите му като твърд леден къс, но не смееше да му позволи да се разтопи. Той насочваше всичките си мисли и цялата си воля към малкото червено петно на арената, за да запази спокойствие, сякаш това беше поредната тренировка сред лозята. Спомни си на какво съм те учил! Защото тук няма милост към начинаещите, Викс, няма повторение, след като веднъж сбъркаш нещо! Ще трябва да го убиеш!

Викс падна на едно коляно на пясъка. Подпираше треперещото си тяло с ръката, в която държеше ножа. Галът пристъпи напред, като влачеше ранения си крак и вдигна високо блестящия се меч.

Теа отново изстена.

Убий го! Ариус изпрати мисълта към сина си. Не това искаше — да превърне сина си в убиец на тринайсет, — но това беше Колизеумът и тук правилата бяха различни! Убий го, Викс! Намери начин!

Викс метна шепа пясък в очите на гала. Галът нададе рев и отстъпи назад заслепен. Викс се шмугна зад щита му и го прободе.

Ариус замръзна. Колизеумът зачака.

Когато Викс изпълзя изпод неподвижното тяло на гала, те започнаха да ръкопляскат. Когато се изправи на крака, те ликуваха. Когато взе ножа си и избърса кръвта от лицето си с трепереща ръка, те ревяха. Ревяха в продължение на двайсет минути, обсипвайки го с розови листенца и сребърни монети. Както бяха правили някога за Ариус!

Преторианците изведоха Викс от арената, повдигнаха го на рамене, поливаха чорлавата му коса с вино и го потупваха по гърба. Викс почти не забелязваше нищо. Той зяпаше наоколо с празни замъглени очи, докато го водеха нагоре към императорската ложа… А Ариус си припомни първото си убийство сред това оглушително ликуване.

Не е както си го представяше, нали, сине?!

— Представям ви Версенжеторикс! — императорът хвана ръката на Викс и я вдигна високо, с което предизвика нова вълна от овации. Гласът на Домициан се издигна над крясъците, тропота, аплодисментите и достигна чак до последния ред зрители по трибуните над арената. — Версенжеторикс, син на Варварина!

 

 

Когато се върнаха обратно в наетата си стаичка, Теа се отпусна безжизнена в ръцете на Ариус. Той с благодарност се прилепи към напрегнатото й тяло и затвори очи, заровил лице в косата й. Не можеше да избяга от образите, образи, които оставяха привкус на ужас в устата му: Викс се препъва и пада, Викс се изправя и скача, Викс убива човек за пръв път…

Скрит зад чувството на ужас, демонът тихомълком разчленяваше тялото на императора, крайник по крайник…

— Ще трябва да го убием!

Внезапният дрезгав глас го стресна, толкова не приличаше на гласа на Теа, че му отне време да го възприеме.

— Императора ли?

Разбира се, че императора. Демонът замърка доволно в знак на съгласие.

— Той го направи, за да си го върне на мен! — Теа гледаше пред себе си с невиждащи очи. — Той знаеше, че ще съм там! Ще хвърля Викс обратно на арената, докато не умре! А той ще умре! Може и да си го тренирал, но той все още е дете…

— Да.

— И дори да успеем да го измъкнем от лапите му, Домициан ще ни намери! Където и да избягаме!

— Да.

— Значи трябва да умре! Само това можем да направим!

— Аз ще го убия — каза Ариус доста спокойно. — А ти и Викс ще избягате от Рим.

Ариус искаше да живее, но ако това беше единственият начин…

— Не! — За пръв път тялото й потрепери. — Не!

— Но…

— Казах не! — Тя се извъртя в ръцете му, взе лицето му в дланите си. — Познавам един човек… ще отидем при него. Той ще измисли нещо.

— Теа…

Тя притисна страстно тялото си към неговото и вече нямаше за какво да спорят.

 

 

— Какво те безпокои, Паулиний? — попита Маркус веднага щом вратата на библиотеката се затвори зад сина му.

Сабина се държа много уравновесено по време на първите си игри, не плака, не трепна при кръвопролитията, но неочаквано получи гърч в носилката по пътя обратно и сега Калпурния се грижеше за нея. Маркус щеше да го направи сам, ако синът му не беше влязъл неочаквано в атриума.

— Паулиний? — учуди се Маркус. — Мислех, че трябва да си в двореца…

— Императорът ми нареди да прибера Викс обратно — ръцете на Паулиний подскачаха нервно от двете му страни.

— Момчето ли? — Маркус направи гримаса. — Вече и деца започнаха да се бият в Колизеума. Варварщина!

— О, на момчето нищо му няма… — сепна се Паулиний. — Трепери, старае се да не се разплаче. Каза, че ще ме убие, ако му се смея. А на мен изобщо не ми е до смях.

Очите на Паулиний се плъзнаха по езерцето на пода на атриума, по колоните, подпиращи покрива. Маркус се загледа за миг в него.

— Може би е по-добре да дойдеш в кабинета ми, Паулиний…

— Да — каза Паулиний бързо. — Трябва да говоря с теб. Трябва ми съвет.

— Какво има?

Паулиний направи тържествена пауза.

— Татко… — Той закова погледа си върху стената над рамото на Маркус и каза с тона на легионер, който дава рапорт: — Стигнах до заключението, че император Домициан е неподходящ за длъжността, която заема!

Маркус примигна и седна на най-близкия стол.

— Да, продължавай!…

— Той изпрати в изгнание племенницата си Флавия Домицила и екзекутира съпруга и децата й без никаква основателна причина. — Погледът му бе все още неподвижно закован в стената. — Имам причини да смятам, че е виновен за измъчването на любовницата си Атина и племенницата си Юлия. Юлия той… Също я уби без основание. Смятам, че е чудовище!

— Може би — каза меко Маркус, — но дали е добър император, или не?

— Едно чудовище не може да бъде…

— Разбира се, че едно чудовище може да бъде добър император, Паулиний. От личните навици на Домициан може и да има много какво да се желае, но няма никакво съмнение, че е добър администратор, изтънчен юрист и способен военачалник. Радваме се на стабилност под неговата власт. Стабилност и скучни мирни неща като балансирана икономика и исторически ниска корупция. — Маркус въртеше едно перо за писане в ръцете си. — Може и да си твърде млад, че да помниш годината на Четиримата императори, Паулиний, но мнозина, които я помнят, с удоволствие биха изтърпели известна доза чудовищност за сметка на стабилността.

— Аз не съм от тях! — Паулиний го погледна право в очите. — Смятам, че Домициан трябва да бъде отстранен!

Маркус си помисли колко ли болезнени, кървави следи оставят тези думи в сърцето на сина му.

— Защо тогава ти е нужен съветът ми?

Паулиний изрече тихо:

— Защото ти си човек на принципите. Може би единственият, който е останал. Ако ми кажеш, че Домициан не заслужава поста си, това ще е достатъчно за мен.

Още кръв потече от кървавата рана в сърцето му, прецени Маркус. За щастие сърцето му е достатъчно голямо.

Той тъкмо отвори уста, за да отговори, и вратата се отвори с трясък.

— Маркус — почти извика Калпурния, — Паулиний, имаме посетители, хм… Тук е Атина. А това е?…

— Ариус — каза едрият мъж. — Познавате ме.

— Кой? — любезно попита Маркус.

— Няма значение…

Теа прекоси стаята, очите й изгаряха Паулиний.

Маркус погледна Калпурния.

— Ако нямаш нищо против, скъпа моя…

— О, да, веднага излизам — тя махна с ръка. — Каквото и да има, не искам да знам. — И докато затваряше вратата, каза: — Ще гледам робите да не вдигат шум.

— Добро момиче.

— Паулиний — Теа се спря пред сина на Маркус, — имаме нужда от теб!

Паулиний я погледна и погледът му не се отмести.

— Искаш да получиш сина си обратно ли?

— Искам сина си обратно! — каза Теа. — И искам да видя императора мъртъв!

Маркус проговори:

— Всички го искаме!