Кейт Куин
Господарката на Рим (30)

Глава двайсет и пета

Теа

— Още една година, Атина. Да пием за това.

— Както желаеш, цезаре — отпих от виното си и седнах там, където Домициан обичаше да сядам — в краката му, за да може да милва главата ми или да я удря, ако го обземеше съответното настроение.

— За новата година! — Той пи, засега весел. — Колко време сме заедно?

— Почти четири години.

— Четири години. Чувам, че плебеите те наричат „господарка на Рим“… — Бегло намръщено изражение и ръката му се спря в косата ми. — Предполагам, че е вярно, щом аз съм Рим, а ти си господарката на леглото ми, но все пак не ми харесва. Все пак изминаха четири години, а аз не те познавам по-добре, отколкото в началото. — Ръката му продължи да милва косата ми. — Знаеш ли какво вещае новата година, Атина?

— Какво?

— Разкриване на тайните.

— Аз нямам тайни.

— О, мисля, че имаш доста. Кажи ми една!

— Добре. Да, добре. Ще ти кажа една. Само не… Добре! — Поех си дълбоко дъх. — Разхождах се преди около месец около Храма на Веста и една весталка ме погледна.

— И?

— Тя ме съжаляваше.

— И това е тайна?

— Стори ми се важно, някак… Гледаше ме с широко отворени очи, сякаш знаеше всичко.

— Това, че те е зяпала някаква съсухрена стара девственица?! Вероятно ти е завиждала. Кажи ми друга тайна!

— Нямам какво друго да кажа, цезаре.

— Да ти кажа ли аз една твоя тайна? Да ти кажа ли за гладиаторите, които си обслужвала на петнайсетгодишна възраст? О, да, знам за това!

— Аз… аз никога…

— Лъжеш неубедително, Атина! Лепида Полиа казва, че винаги си била такава.

— Не трябва да вярваш на Лепида Полиа, цезаре — призовах аз цялото си спокойствие. — Тя ме мрази.

— Правилно! Прозрачно е. Но беше такъв извор на сведения, че не мога да не съм й благодарен. И така, какъв беше Варварина в действителност?

Отворих уста, но от там не излезе нищо. Нищо! Вътре в мен всичко се бе смразило.

— Не е единствената ти плячка, доколкото разбирам, но определено е наградата. Гладиаторът, когото наричаха бога на войната — доста добро постижение за обикновена робиня. Той колко ти плати?

— Не, аз… той никога не…

— А, значи е било любов. Колко трогателно! Варварина и неговата еврейка! Ти гърчеше ли се в обятията му и смееше ли се, както не искаш да правиш за мен?

— Това… Това боли…

— Заболя те повече, когато видя как умря! Нали? Толкова ли болеше, колкото сега?

— Аз…

— Предполагам, че не трябва вече да ревнувам от него! Но почти ми се ще да е жив отново! Само така щях да мога да го погледна в очите и да му кажа, че притежавам неговата жена! По два пъти на нощ, ако пожелая! И тя пъшка като курва, каквато всъщност е, и носи моя нашийник, и взима от моето злато…

Запратих бокала си към стената и той отскочи с лек, дрънчащ звук.

— Спри!

— Значи богинята на мъдростта се пропука най-сетне? Какво приятно малко представление! Моля, чувствай се свободна да си поплачеш. Харесвам сълзите у жените. Ти беше добро момиче тази вечер, Атина. Достатъчно добро, че да заслужиш награда. Искаш ли награда?

— Не, цезаре — отвърнах, борейки се със сълзите си.

— Без награда? Може би ще ти кажа една от моите тайни в такъв случай. Да, това звучи справедливо… — Той се отпусна назад, удряйки главата ми в коляното си. — Разказвал съм ти доста неща за брат си, нали? Тит Златния, любимецът на народа, загинал така трагично в разцвета на младостта си… Ами аз го убих! Бял арсеник във виното му. Убих брат си и после взех дъщеря му. Мисля, че Юлия подозираше нещо. Може би това я докара до лудостта. Ще те докара ли и теб до лудост? Съмнявам се. Ти си твърде вулгарна, че да полудееш! Първият човек си, на когото казвам… Предполагам, че сега ще трябва да те задържа завинаги. Не мога да те пусна да си отидеш с тайна като тази, нали?

Не. Предполагам, че не можеше.

— Пий, Атина! Пий! — Той се отпусна назад развеселен. — Цяла нова година!

 

 

Изглеждаше, сякаш Юстина се забавлява.

— И защо мислиш, че съм измамена?

— Не измамена — поправи се Паулиний. — Виждам, че ти е добре тук. Но това е просто късмет. Щом са те взели, когато си била на девет, ти все още не си знаела дали си струва да се откажеш от семейство и деца и… и от всичко друго. Никой още не знае нищо, когато е на девет…

— Аз определено знаех, че е голяма чест да бъда избрана да служа на Веста. И в известен смисъл това ми дава повече власт, отколкото на теб.

— Защо? — Той подпря брадичката си с длан и я погледна.

— Каквото и да кажа, хората ми вярват напълно и безрезервно, защото като жрица думата ми е свещена. Ти можеш ли да кажеш същото?

— Не — призна той, — независимо какво кажа, хората допускат, че имам подмолни мисли.

— Аз съм в безопасност където и да пътувам, защото който нападне жрица, рискува да си навлече гнева на богинята й. Ти можеш ли да кажеш същото?

— Определено не! Само тази година вече има два опита за покушение срещу живота ми. Много врагове си създадох, когато императорът ме повиши и прескочих толкова други в йерархията.

— Ако срещна осъден затворник по пътя му за екзекуция, мога да му дам божествено опрощение, което дори и императорът не може да отхвърли. Ти можеш ли да кажеш същото?

— Наистина ли? — попита Паулиний, отклонявайки се от темата. — Можеш да дадеш опрощение на престъпник ей така, по прищявка?

— Не по прищявка! Заради божествена вяра. Ако Веста ми прошепне, че е невинен!

— Тя често ли ти шепне?

— Понякога.

Юстина скръсти ръцете си в наистина божествено спокойна поза, но лека усмивка играеше по устните й.

— Е, предполагам, че ти печелиш! — Паулиний се облегна назад. — Освен… А можеш ли да яздиш кон в галоп към орда от крещящи, намацани със синя боя диваци?

— Не — каза сериозно тя. — Воалът ми ще се изцапа.

— Тогава да кажем, че сме наравно.

Паулиний сложи длани зад тила си.

— Паулиний…

— Какво?

— Ти се хвалиш…

— Може би да.

— Защо си правиш труда да се хвалиш пред жена, която е дала обет за непорочност?

— Защото искам да имаш добро мнение за мен.

— Вече имам такова мнение, Паулиний Норбан! Няма нужда да се хвалиш.

— Добре. Мога ли да те питам само още едно нещо?

— Разбира се.

— Успях ли да те впечатля?

Тя избухна в смях.

Той се ухили и заби поглед в земята, като разчорли косата си.

— Успях ли? — настоя той.

— Невероятно много.

— Наистина ли? — Отново се почувства като малко момче.

— Аз съм весталка, Паулиний — засмя се тя отново, — думата ми е свещена!

Тиволи

Мечът на Ариус изхвръкна от ръката му, очерта изящна дъга и се приземи в пролетната кал.

За миг Викс се загледа в него. После замахна със своя меч високо във въздуха.

— ДА! Аз обезоръжих Варварина! Да, аз съм БОГ!

Той нададе боен вик и трикракото куче се сгуши на сянка върху наметалото на Ариус и започна да гризе още по-усърдно един от сандалите му.

— Късмет — Ариус беше доволен, но не искаше да се издаде. — Опитай пак!

Ухилен, Викс се наклони назад в нападателна поза в готовност с меча. Ариус го нападна отстрани. Викс го блокира, приклекна и отвърна на удара; тренираните му мускули грациозно преливаха един в друг при всяко замахване. Той се биеше разумно, не се приближаваше прекалено до Ариус и така избягваше сблъсъка с по-силното тяло на противника си. Разчиташе на ловкостта си — вече беше станал много бърз.

Едва когато размитата пролетна слънчева светлина затрептя и се изгуби зад лозята, те забиха мечовете си в земята и седнаха изморени до тях.

— От утре започваме работа с щита. — Ариус му подаде кана с вода. — Отнема време да свикнеш с тежестта.

— С какъв щит?

Щитовете определяха класа на гладиатора: голям продълговат щит за mirmilliones с меч — гладиус; квадратен щит за thraces с извит меч. Без щитове се биеха retiarius — мъже, въоръжени с тризъбци, кама и мрежа, които според Викс бяха най-долни сред долните.

— С голям щит. Ще си с тежко въоръжение.

Ариус погледна към ученика си с преценяващи очи. Беше израснал като лоза — вече достигаше до рамото на Ариус и дори на единайсет тялото му беше мускулесто като на конче. Някой ден щеше да стане едър мъж.

Викс потопи лице в каната с вода и избърса челото си с опакото на ръката, жест, който беше усвоил от Ариус. Освен това си беше подстригал косата късо, като на Ариус, и беше започнал да иска виното си неразредено, както го пиеше Ариус. Ариус беше странно озадачен. Много неща е бил той в този живот: варварин, каторжник, гладиатор, роб, развлечение за публиката, чудовище… Но никога преди не е бил нечий герой.

— Знаеш ли, майка ми ще идва да ни посети — каза Викс. — Домина Флавия е получила писмо.

— Кога ще дойде? — Ариус наведе каната с вода, за да може и кучето да пие.

— Следващия месец. В края на май. Ти не си виждал майка ми, нали?

— Не.

— Тя е ужасна — каза Викс мрачно. — Строга е. Ще ти хареса. Хей, може ли още един двубой, преди да се стъмни?

— Защо не?

— Пак ще те обезоръжа!

— Не се пъчи толкова — усмихна се Ариус и перна момчето по врата.

Рим

Маркус тъкмо беше спрял пред стълбите на Капитолийската библиотека, когато Калпурния Сулпиция извика името му.

— Маркус, ти ли си?

— Калпурния! — Той се отдръпна от взета под наем носилка, край която се беше спрял за малко, за да размени с човека в нея няколко думи, и се усмихна на бъдещата си снаха. Синя пала покриваше раменете й, двама роби вървяха след нея с ветрило и й пазеха сянка от слънцето, а тя носеше кошница в едната си ръка като всяка порядъчна домакиня. — Колко се радвам!

— Да не те прекъснах? — Калпурния направи жест към наетата носилка. Бледа женска ръка, отрупана със смарагди, току-що беше дръпнала сивите завеси, а носачите се отдалечаваха забързано.

— Съвсем не — каза Маркус, без да дава повече обяснения. Той премести вързопа от свитъци в другата си ръка, опитвайки се да не ги изпусне, когато го блъсна една явно притеснена плебейка, която се втурна покрай него след децата си. В ясна пролетна утрин като тази всяка римлянка се беше запътила към Форума.

— Какво те води насам, Калпурния Сулпиция? На пазар ли?

— Да, за обици. Загубих един нефрит.

— Купи си топаз вместо нефрит.

— Моля?

— Топаз — посъветва я Маркус. — Имаш прекрасни очи с лешников цвят. Ако носиш жълт камък в близост до тях, ще изглеждат като златни. Виждала ли си Паулиний наскоро?

— Не… той е… зает.

Маркус проучваше лицето й.

— Пренебрегва те, нали?

— О, не — притеснено отрече тя.

— Да, така е. Посъветвал ли се е въобще с авгурите за дата за сватбата?

— Разбира се. Мислехме за миналия септември, но майка ми беше толкова болна тогава, че изглеждаше по-подходящо да отложим нещата…

— Сега по-добре ли е?

— Да, сега да. Така че не е виновен Паулиний — усмихнато каза тя. — Просто лош късмет.

— Можеше да се постарае повече — рече той строго. — Сгодени сте от две години. Лош късмет или не, но семейството ти ще е в правото си да потърси някой друг за теб.

— Не и при положение, че самият император подкрепя този брак. А и освен това… — усмивка пробяга през лешниковите очи на Калпурния. — Баща ми каза, че мога да избера втория си съпруг сама. Аз искам да се омъжа за Паулиний.

Маркус почувства как в него се надига гняв срещу сина му. Такова безупречно момиче — хубаво, с добро възпитание, интелигентно, разбиращо — да го чака, а той да не може да събере смелост!

— Ще говоря с него!

— Не е необходимо, Маркус. Нямам нищо против, наистина… — Робите на Калпурния се доближиха зад нея, за да нагодят сянката над главата й, но тя сякаш не бързаше да продължи. — Ти от библиотеката ли се връщаш? Аз бях там преди по-малко от седмица, четох трактата ти. Този за системата на приемни императори…

— Така ли? — усмихна се Маркус. — И какво мислиш?

— Смятам го за изключително добре обоснован. Само не съм напълно съгласна, че трябва да се даде право на вето на Сената. Ако Сенатът може да отхвърли властта на императора, тогава кой въобще го уважава?

— А какво става, ако решенията на императора са грешни?

Дискусията им продължи около половин час.

— По добре да тръгвам — каза Калпурния най-накрая. — Майка ми ще се притесни.

— Отбий се на вечеря следващия четвъртък. — Той леко поизправи прегърбеното си рамо и рече усмихнат: — Ще видя дали не мога да издиря този мой син.

— С удоволствие ще се отбия. И ще си купя обици от топаз.

— Носи ги следващия път, като дойдеш на вечеря.

 

 

Сабина беше доволна.

— Ще дойде в четвъртък? — каза зарадвано тя и скочи в скута на Маркус почти преди той да е успял да седне зад писалището си. — Много хубаво. Харесвам Калпурния! Всичките й дрехи са толкова меки, а не боцкащи и изтънчени като на майка ми. А и е мила. Има племенник с епилепсия и ми показа упражнения за дишане, които да правя, когато ме заболи главата.

— Така ли? — рече Маркус, милвайки косата на дъщеря си.

— Радвам се, че ще се ожени за Паулиний. Ще ми се да можеше да дойде да живее при нас.

— А защо не?

— Майка няма да й позволи. Тя не е тук, но няма да позволи и на Калпурния да се нанесе — откровено каза Сабина. — Тя мрази Калпурния!

— Защо мислиш така?

— Майка ми не харесва други жени, ако са хубави. Като леля Диана — тя наистина мрази леля Диана, защото тя е толкова красива и мъжете обичат да я гледат повече, отколкото майка ми. Но Калпурния също е хубава, така че майка ми никога няма да й позволи да дойде да живее тук.

Маркус се засмя.

— Каква си немирница!…

— Мислех, че майка ми ще се премести в Тиволи за постоянно, тъй като императорът прекарва толкова много време там. Тогава Калпурния ще може да идва да ни вижда по-често.

— Ти виждаш доста неща, нали, Вибия Сабина?

— Защото никой не ме забелязва — обясни Сабина със спокойна усмивка. — Ще се изненадаш колко много неща чувам!

 

 

— Добър ден, Атина. — Паулиний се поклони официално. — Императорът пожела да те уведомя, че са го задържали в града. Ще дойде след два дни… — Той погледна настрани, за да не види неприкритото облекчение в очите й.

— Тогава ще ме придружиш ли до вилата на Флавия? — Теа се обърна и грабна палата си. — Ганимед, приготви носилката! Ти ще дойдеш ли, Паулиний? Ако един преторианец язди пред мен, за да ми правят път, ще ми отнеме съвсем малко време.

— Не би трябвало…

— Но аз не съм виждала Викс от…

— Не ми харесва това! Не е легално…

— Паулиний, моля те!

Той я погледна. Атина, императорската любовница, отрупана с перли и нефрит, в сиво-зелена коприна, с гърло, задушено от запоен сребърен обръч. Той си спомни жената, затисната под един задъхан обезумял мъж на пиянски прием, която гледаше към тавана с разширени от наркотика очи. Спомни си жената, коленичила на прашния път, която едновременно се усмихваше и гълчеше сина си.

— Добре — каза Паулиний грубо. — Ще те заведа при Флавия.

Лицето й грейна и той не можеше да понесе тази гледка.

По целия път тя седеше изправена в носилката, кракът й барабанеше по възглавничките, погледът й се плъзгаше припряно по зелените хълмове.

— Почти стигнахме, нали? — попита като нетърпеливо дете.

— Почти стигнахме — отвърна Паулиний и си помисли за императора.

Императорът, който го беше погледнал същата сутрин с доверие и, да, с любов.

— Какво да правя с теб, Паулиний? — беше го попитал.

— Ти си роден да служиш — беше казал Несий на Паулиний, след като бе прочел хороскопа му. — Дясна ръка на императори, но никога император.

Той никога не беше мислил, че да служи на император ще е лесно. Но никога не си беше представял, че ще бъде толкова трудно.

Юстина, помисли си той. Юстина, кажи ми какво да правя.

— Теа! — Флавия се засмя от вратата на вилата, заобиколена от момчетата и от обичайната суматоха от деца роби. — От колко време не съм те виждала. Да, да, Викс е добре. Той е при Стефанус, разбира се, и не може да бъде видян никъде другаде напоследък.

— Да, този прословут Стефанус, за когото все слушам. — Теа скочи от носилката, преди робите да успеят да я свалят на земята. — Ще трябва да се запозная с него.

— Е, няма да чакаш дълго. — Флавия посочи към северния край на градината, където една висока и една по-ниска фигура току-що се бяха показали иззад ъгъла. — Самите Юпитер и Марс, от плът и кръв!

— Викс! — Атина повдигна края на сиво-зелената си копринена туника и се затича. Момчето спря, нададе вик и се втурна към нея. Те се хвърлиха в обятията си по средата на пътя.

— Мамо! — Викс едва успя да се освободи, за да заговори: — Искам да се запознаеш с него! Моят приятел Стефанус! — каза той като махна на градинаря, който стоеше облегнат на стената. — Това е дълга история всъщност. Ще ти я разкажа по-късно. Той ме учи на някои бойни трикове… Мамо?

Паулиний, който тъкмо се беше обърнал да си върви, погледна назад и се спря. Теа стоеше вцепенена на пътя и гледаше пред себе си със сляп поглед като статуя.

Той проследи погледа й. Градинарят. Просто един градинар с изцапана от пръст туника и с къса тъмна брада. Гледаше към елегантната жена в коприна, нефрити и перли.

Тя се олюля. Паулиний пристъпи напред.

— Мамо?! — примигна Викс.

Градинарят бавно се приближи, големите му мазолести ръце се вдигнаха към лицето й. Пръстите на едната докоснаха бузата й и се отпуснаха надолу.

Тя издаде някакъв звук, който излизаше издълбоко от гърлото й.

— Мамо?! — гласът на Викс беше тих.

— Теа — каза градинарят. — Теа…

Тя пристъпи към него, пусна копринената си туника и тя се повлече в праха.

Градинарят вдигна едната си ръка и грубите му пръсти докоснаха крайчеца на косата й.

Паулиний не можеше да каже кой помръдна пръв. Но ръцете на градинаря бяха около кръста й, лицето й беше притиснато здраво към гърдите му, ръцете й докосваха косата и раменете му, сякаш се опитваше да се увери, че е истински. Сред уличния прах те се поклащаха лекичко, здраво вкопчени един в друг, шепнещи несвързани думи…

Флавия се раздвижи първа.

— О, боже! — тя плесна с ръце. — Добре, хайде всички… Момчета, влизайте в къщата. Паулиний, върви си у дома. Викс, ходи да намушкаш нещо. Предполагам, че майка ти и баща ти искат да останат сами за известно време!…

— Баща?… — Думите на Викс и Паулиний прозвучаха едновременно.

— Ами, предполагам, че това е той — Тя погледна замислено към Викс. — Знаех си, че ми напомняш на някого. И ето го и него, в собствената ми вила през цялото време. Колко съм глупава и аз!

Викс гледаше ту майка си, ту градинаря и после обратно… Изведнъж придоби много детски и несигурен вид.

— В къщата… — каза мило Флавия.

Той влезе като сомнамбул. Племенницата на императора се обърна към Паулиний:

— Е? Нямаш ли задачи за вършене?

— От мен се очаква да я държа под око! — посочи той към Теа, която тихо говореше нещо, което приличаше на бързо обяснение. — Кой е той?

— Бащата на Викс, струва ми се. Не си ли приличат? Изумително е, че никой от нас не го забеляза досега. — Тя се опита да го изгони. — Върви си, Паулиний. Върни се след няколко часа.

— Не мога да го направя…

— Защо?

— Защото служа на императора! Винаги! Не мога да позволя неговата… да бъде с друг…

— Малко прибързваш, не мислиш ли? От няколко мига само са заедно, а ти вече си представяш истинска любовна връзка.

— А какво друго трябва да си мисля за това, което виждам?

Ръцете на градинаря бяха вплетени в косата на Теа, челото му — подпряно на нейното.

— О, млъкни, Паулиний! — сопна се Флавия. — Мисли си каквото искаш. Бе педантично стриктен, когато беше на пет, а сега си още по-зле! — заключи тя и влезе в къщата.

Той се огледа колебливо.

— Паулиний. — Теа пристъпи към него със ситни нерешителни стъпки. — Паулиний, дай ми един час!…

— Няма да ти помагам да предадеш императора!

— В името на боговете, кълна се, че няма да предам никого! Дай ми само един час, за да обясня! Моля те, дай ми един час!…

Тя изглеждаше радостна и млада. Градинарят, който чакаше зад нея със скръстени ръце и с усмивка, която озаряваше лицето му като слънчева светлина, приличаше повече на някой млад любовник на петнайсет, отколкото на отруден мъж на почти четирийсет години.

Нещо в лицето му… Под брадата и тъмната коса?…

Ох, какво значение има. Той беше роб. Обикновен роб, който беше обичал любовницата на императора, назад във времето, когато тя е била обикновена робиня. Теа се затича към градинаря леко като момиченце, ръката й мигновено изчезна в неговата, главата й докосваше рамото му.

След един час тя беше готова, стоеше боса и сама на входа на вилата. Нямаше и следа нито от сина й, нито от баща му, а тя се качи в носилката абсолютно спокойна. Паулиний подаде юздите на коня си на един преторианец и седна срещу нея.

— И така? — каза той.

— Казах му, че си имам ревнив любовник.

— Каза ли му кой?

— Не. Не можах дори да произнеса името му. Това са две несъвместими за мен имена. — Тя побутваше, подреждаше копринените възглавнички в носилката. — Казах му да попита когото пожелае от вилата, ако иска да знае.

— И сега какво?

— Това зависи от теб — скръсти тя ръце, докато гледаше напълно неподвижно навън през пердетата.

— От мен?

— Ще кажеш ли на императора, или не?

Да кажа на императора!

— Той ще те убие! — каза Паулиний изведнъж и нямаше нужда от извинения или обяснения за дръзките му думи.

— О, да! — спокойно се съгласи тя. — Ще убие и мъжа, когото познаваш като Стефанус… И нашия син… Може да накаже и Флавия също, за това, че ни е позволила да се видим. Така че изборът е твой.

— Това не е честно!

— Ти му служиш! — тя обърна очите си към него. — Аз съм притежавана от него, но ти му служиш! Нищо не е честно!

Той впи поглед в нея. Още една тайна. Още една тайна между него и мъжа, на когото беше дал думата си. Още една тайна!

— Ако не му кажа — промълви той, — какво ще стане после?

— Ще продължавам да посещавам Викс — каза тя. — Ще виждам и баща му от време на време. Но нищо няма да се случи между нас. Имаш думата ми!

— Думата ти ли?

— Тържественото ми обещание. Доста егоистично обещание, всъщност. Ако си намеря друг мъж за любовник, Домициан със сигурност ще разбере, ще усети миризмата върху кожата ми и това ще бъде краят и за двама ни — за мен и за… Стефанус. Не искам това да се случи!

Тя си пое въздух, раздвижи се в коприните си, сякаш бяха окови.

— И така, Паулиний… Какво ще направиш?

— Ще говорим пак за това на сутринта — каза Паулиний.

— Благодаря ти. — Тя се облегна назад върху възглавниците. В очите й проблеснаха сълзи и бавно се стекоха по бузите й.

— Още нещо… — рече внезапно той. — Твоят Стефанус… Виждал ли съм го някъде и преди?

— Не! — погледна го тя. — Не може да си го виждал!

През останалата част от пътя към вила Йовис мълчаха.

 

 

— Тя каза ли ти, кой е ревнивият й любовник? — гласът на Флавия бе на нивото на лакътя на Ариус.

— Не. — Той отклони поглед от отдалечаващата се носилка и се обърна към племенницата на императора. — И ти си я познавала… През всичкото това време си я познавала…

— Да. Невероятно, нали? Орисниците на съдбата вероятно добре са се посмели за наша сметка.

— Любовникът й… Кой е той?

Той не поиска да притиска Теа, когато отказа да каже името му. Беше твърде щастлив да чуе гласа й, твърде щастлив да я види отново… Докато беше достатъчно близо, че да може да я държи в обятията си, любовникът нямаше значение.

Но сега…

— Кой я притежава?

— Попитай когото и да е. — Флавия го потупа по ръката и се отдалечи.

Той сграбчи за рамото първия роб, когото видя.

— Жената в онази носилка — сочейки към облака прах, който се беше вдигнал след заминаването на Теа, — коя е тя?

Робът го изгледа, сякаш беше някакъв слабоумен.

— Знам, че никога не излизаш от онази колиба, но наистина ли съвсем нищо не знаеш? Това е Атина. Любовницата на императора.

Императорът!

Ариус се обърна заслепен, сграбчи дървения парапет до градинската порта.

Демонът, толкова дълго спящ в дъното на съзнанието му, се размърда, жаден за убийство.

Теа и императорът! Неговата Теа в леглото на мъжа, който му отказа рудиус, който го засипа със стрели на арената, на когото бе забавно да наблюдава как съсичат най-добрия му приятел!

Внимавай, голямо момче, дрезгавият глас на Херкулес дращеше в главата му. Внимавай!

Парапетът до портата започна да пука под ръцете му.

— Ариус?

Той се обърна, ръката му сграбчи ножа. Но беше просто Викс. Викс стоеше там и изглеждаше необичайно зашеметен и дребен.

— Роди се, след като бях продадена — беше казала Теа по някое време през този час на пропуснатите години. — Аз не му казах… Не мислех, че някога ще те види…

Той погледна на Викс с нови очи.

— Кажи на сина си да остави коня ми на мира — беше се сопнал на Ариус преди две седмици един каруцар, който разтоварваше бъчви пред вратите на складовете на Флавия.

— Той не ми е син — беше казал Ариус развеселен. — Не и този малък хитрец!

Дори не бе мечтал да има син. Никога не беше смятал, че ще живее достатъчно дълго, за да има…

Сега той видя това, което и каруцарят беше видял. Червеникавата коса на Викс, светлите му очи, силната му лява ръка. Рефлексите му, силата, умелото боравене с меча.

Дори има моите недостатъци. Защо не го забелязах?

А Теа го беше кръстила Версенжеторикс.

Името се заби в съзнанието му. Жената, която обичаше, беше жива и съществуваше надежда, а той имаше и син.

Викс направи крачка напред.

— Кой си ти, все пак?

— Ела тук — каза Ариус кратко. — Ела тук.

Той хвана Викс за раменете и започна да му разказва.