Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рим (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mistress of Rome, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Кейт Куин. Господарката на Рим

Американска. Първо издание

ИК „Сиела“, София, 2010

Редактор: Антоанета Бежанска

Коректор: Мила Белчева

ISBN: 978-954-280-772-8

История

  1. — Добавяне

Глава дванайсета

— Татко, моля те… — Паулиний се втурна през вратата на спалнята към коридора, докато завързваше връвчицата на туниката си. — Нека ти обясня… — Почувства лицето си сковано като мраморна маска. Робите се събираха на групички, той ги виждаше като в мъгла, но фигурата на баща му беше непреклонна, като острие на бръснач. — Ако само ми позволиш да…

— Не мога да чакам! — почувства погледа на баща си върху себе си, но нямаше сили да го погледне в очите. — Обещах на сестра ти приказка за лека нощ.

— Татко, трябва да ми повярваш… — Гласът му звучеше твърде пискливо, но не можеше го контролира. — Никога не съм искал да… не съм го планирал…

— О, вярвам ти!

Маркус щракна с пръсти и робите се разотидоха. Зад него Лепида все още се виждаше през полуотворената врата. Тя беше сложила робата си и седеше пред тоалетката, като си тананикаше нещо и сресваше косата си.

— Аз не се опитвам да… — Паулиний прокара ръка през мократа си от пот коса. — Не казвам, че вината не е моя, но…

— Моля ти се!

— За какво?…

— Не искам повече детайли!

— Но аз трябва да ти…

— Не!

Паулиний познаваше това „не!“. Не го беше чувал, откакто беше четиринайсетгодишен и мрънкаше, че иска да отиде в Баие[1] за един фестивал.

Това беше „сенаторският“ глас на баща му, този, който режеше като стоманено острие. Гласът на Паулиний секна отведнъж, заседна в гърлото му.

— Братовчед ти Лапий вече е пристигнал в Агрипинензис в Германия. — Гласът на Маркус беше нисък и равен. Той стоеше неподвижно и по нищо не се различаваше от обикновено, с туниката си и сандалите, но нещо се бе променило в ъгълчетата на устните му. — Смяна на обстановката може да ти се отрази добре. Лапий ме смята за стар глупак, но теб те харесва. Ще се радва да отседнеш при него за месец-два…

— Заминавам утре! — Паулиний почувства измъчен изблик на ентусиазъм — Веднага щом говоря с центурион Денсус…

— Аз ще го уредя.

— Тогава… тогава тръгвам още сега!

— Смятам, че именно това трябва да направиш.

— О, богове, татко… — гласът на Пулиний се пропука.

Той се опита да се насили да изрече думите „прости ми“, но те бяха толкова безнадеждно недостатъчни! Погледна към баща си, застанал в коридора прегърбен и с посивяло лице, и се опита да не заплаче.

Лепида

Измина цял час, преди да чуя несигурните стъпки на съпруга ми пред вратата на спалнята.

— Влизай, Маркус — извиках аз, докато ровех в купата със сладкиши, — колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще мога да си легна да спя.

Той докуцука в стаята, стар и съсипан, като старите осакатени кукли на Сабина. Успя да ме погледне в очите, но бръчките около устата му отново се бяха появили.

— Много се забави — посрещнах го аз.

— Слагах дъщеря си да спи.

Усмихнах се сладко, като пъхнах в устата си три малки бонбончета. Нека той да започне пръв.

— Влюбена ли си в сина ми, Лепида?

Аз зяпнах:

— Какво?!

От всички възможни реакции, най-малко бях очаквала тази…

— Федра е обичала Иполит… — Маркус седна изморено на синия ми копринен лектус. — Съмнявам се, че можеш да имаш подобни чувства, но е най-добре да елиминираме всички възможности.

— Ти си такъв романтик, скъпи! Влюбена в Паулиний? Не ставай смешен. Защо пък Федра?

— Няма значение…

— Твоят Паулиний беше ужасно забавен, но твърде много прилича на теб, че да ми харесва. Е, поне в някои отношения, наистина.

Разтърсих косата си назад, така че Маркус да може да забележи следите, които устата на Паулиний беше оставила по шията ми.

Той затвори очи.

— Ако ми позволиш още един глупав въпрос, Лепида? Опасявам се, че не е особено оригинален, но… Просто „защо“?

— Нима не е очевидно? Ако не беше толкова досаден с упорството си да не ме върнеш обратно в Рим…

— А — той потърка гърбавия си нос. — Трябваше да се досетя. Допускам, че ще поискаш развод в такъв случай?

— Че защо да искам подобно нещо?

— Иначе защо би направила този малък очарователен спектакъл?

— Просто за да ти дам урок, Маркус! Ти си го заслужи, нали така? След като ме завлече далеч от Рим, точно когато бях хванала окото на императора…

— Императорът! — Той направо се изсмя. — Да го оплетеш с моята благословия ли, Лепида?

— Ами така възнамерявах. Но едва ли мога да си намеря любовник, ако нямам съпруг, нали? Мъжете не обичат необвързани любовници.

— Намери си друг съпруг. Ще ти върна зестрата. Можеш да се омъжиш за когото пожелаеш.

— Така ли? При положение че съм просто едно богато момиче от средната класа в къщата на баща си? Най-доброто, до което успях да се добера първия път, беше ти, а тогава бях още девствена.

— Това изобщо не ме интересува, Лепида. — Той ме изгледа студено. — Няма да те търпя в същата къща, в която расте дъщеря ми.

— Твоята дъщеря? Как можеш да си сигурен, след като забавлявах зад гърба ти всеки римски гражданин, който си струваше?

— О, Сабина е моя. Ти си създадена от обществото, Лепида, а обществото повелява, че за да станеш курва, първо трябва да се родят децата ти.

Апатичният му тон ме извади от равновесие. А изражението му — сякаш изучаваше интересен правен казус вместо собствената си съпруга. Отметнах глава.

— Е, ще трябва да се примириш с мен, Маркус! Защото няма да ходя никъде!

— Мислеше си, че ще ми отвориш очите, Лепида? Те са отворени. И това, което виждам, не ми харесва особено, нима си изненадана? Така че имам намерение да се разведа с теб. Разбираш ли от римския развод, скъпа моя? Всичко, което трябва да направя, е да изрека думите и да те изхвърля от къщата си. Но няма за какво да се тревожиш — добави той, — ще ти разреша да си задържиш зестрата. Представлението беше добре замислено. Струва си няколкото хиляди сестерции, макар че даде всичко от себе си, за да опорочиш сина ми.

Очите му бяха студени и непроницаеми, гласът му — бавно патрицианско биене на барабан. Как се осмеляваше да ме гледа така, сякаш той беше император, а аз насекомо?

Свалих усмивката от лицето си.

— Не, Маркус! Никакъв развод! Ще се върнеш в Рим, ще ме вземеш със себе си и ще плащаш сметките ми, и няма да ми задаваш въпроси, когато се прибирам призори и мириша на императора! Ето това ще правиш! Или ще те съсипя!

— Опитай се — каза спокойно той. — Ще съсипеш себе си.

— Разбираш ли от съдилища, скъпи мой? — наведох се напред и заковах поглед в неговия. — Съдилищата се състоят от мъже. Податливи и съчувстващи мъже. Аз познавам мъжете, Маркус. Успях да те подведа, нали? И Паулиний — достойният и честен войник. Мъжете в тези съдилища не са по-различни от които и да било други. Мога да ги накарам да ми повярват!

— Да повярват на кого? — Той ме разрязваше на парченца с очите си. — На невярна съпруга? Колко такива мислиш, че виждат всяка седмица?

— Но виждат ли това всяка седмица? — Аз се изправих, покрих лицето си с ръце и присвих рамене. — „Паулиний ме накара — аз не исках, не исках; той ми е доведен син! Накара ме насила, а когато после отидох при Маркус, той просто се изсмя — каза, че това е част от съпружеските ми задължения! Знаех, че е противоестествено… Особено пък нещата, които Паулиний ме караше да върша — но бях толкова уплашена…“ Достатъчно ли видя? — вдигнах глава. — Маркус, защо ме гледаш, сякаш имам змии вместо коса.

— Ще ми се да имах… — Думите излязоха от устата му като че с някаква почуда. — Щях да имам по-голям късмет с Медуза.

— Ако се разведеш с мен, ще обвиня Паулиний в изнасилване! В съда ще ми повярват, Маркус! Ще ми повярват, когато им кажа, че Паулиний ме е изнасилил, а ти си се съгласил с това! Ще ми повярват, когато им кажа, че съм се обърнала към други мъже, защото съм била малтретирана! Ще ми повярват, когато кажа, че Сабина изобщо не е твое дете, а на Паулиний! Когато приключа с теб, ти ще си просто един стар мръсник, който не е имал търпение да притежава едно петнайсетгодишно момиче и парите му! Паулиний ще бъде просто изнасилвачн, от когото преторианците ще чакат с нетърпение да се отърват, а Сабина ще е просто едно незаконно дете! — Облегнах се и се усмихнах. — Що се отнася до мен, аз ще бъда разведена, свободна и богата, а баща ми ще бълва огън и жупел срещу теб, че си се осмелил да нараниш малкото му момиченце, и аз ще се омъжа пак за нула време. Защото със сигурност ще получа всичките ти пари, освен своите собствени, скъпи! Мисля, че императорът ще го разреши — той и без това никога не те е харесвал особено. И така, както виждаш, наистина е в твой интерес да се отнасяш добре с мен!

Той не си направи труда да ме моли да не постъпвам по този начин. Просто ме погледна, а в очите му се четеше изумление.

— Какво всъщност искаш?

— Твоето съдействие. Твоето съучастничество. Твоето мълчание. Това е всичко. Дори не е необходимо да живеем заедно, или почти не. Само колкото за пред хората… Богове, вече е станало късно. Мисля, че си казахме всичко, което можехме да си кажем, нали? Ако ще заминаваме за Рим тази седмица, трябва да приготвя много неща…

Той седеше неподвижен и тих като катакомба, гледаше вторачено пред себе си със слепи очи. Да, така трябваше да бъде — аз бях императрицата, а той насекомото. Беше достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-благосклонна. Спрях и небрежно плъзнах устните си по бузата му.

— Не се отчайвай, скъпи. Ако не се цупиш твърде много, може би ще се промъквам в стаята ти от време на време. Би ти харесало, нали?

Той хвана китката ми, докато прокарвах пръсти по лицето му.

— Лепида Полиа — каза официално, — по-скоро бих си легнал с усойница!

Усетих как усмивката ми се стопява. Той излезе, накуцвайки.

 

 

Полупълната луна хвърляше точно толкова светлина, колкото беше необходима на Маркус, за да види сина си, излизащ през портите на конюшните. Пое в галоп на север към Агрипинензис, далеч в Германия. Дъхът му се превръщаше в светли кълба пара в хладния нощен въздух и дори от прозореца ясно се забелязваше, че раменете му са превити.

Лапий ще го посрещне, помисли си Маркус. Той ще запълни дните му с приеми, а нощите му с наети куртизанки. Матроните на Агрипинензис ще му предлагат дъщерите си и вероятно той ще се ожени прибързано с надеждата да забрави. Но няма да забрави… Ще отваря прозорците си през студените германски нощи и ще стои, треперещ от студ, до зазоряване, мислейки за Лепида, желаейки смъртта си. О, Паулиний…

Обляният от лунна светлина път сега беше празен, а нощта студена. Маркус затвори прозореца.

— Искате ли нещо, доминус? — Икономът на къщата се навърташе наблизо.

— Истината. — Маркус се обърна. — От колко време?

— От няколко месеца… — Икономът се поколеба. Той въртеше домакинството на Норбан в продължение на двайсет години и Маркус познаваше всяко негово изражение. Направи жест на мъжа да продължи. — Щях да ви пиша, доминус, но господарката заплаши… Робите се страхуват от нея. Тя не е… не е добра господарка.

— Не е.

Още едно нещо, което не беше разбрал за жена си.

— Добре е, че младият господар отиде в Германия, доминус. Той ще го преодолее скоро.

Дали?

— Благодаря ти, това е всичко.

На писалището лежеше ръкописът на новия трактат на Маркус, завършен седмица преди да се прибере вкъщи. Предлагаше подобрения в съществуващите закони за наследството. Маркус разви свитъка, докато не достигна до думите, които с гордост беше изписал предишната нощ.

За жена ми.

Изненада за Лепида, която разбираше трактатите му по-малко дори от Паулиний, но която се беше постарала изключително много да се преструва колко важни са те за нея.

Маркус бързо се пресегна към перото за писане. Заостри до съвършенство края му и отпуши мастилото. Зачеркна посвещението с две прецизни линии. Без драсканици. Учените мъже не драскат. Учените мъже не драскат, а сенаторите не плачат, затова той остави свитъка настрана да съхне и скръсти ръце.

Лепида

— Лепида!

— Драга Лепида!

— Вие се завърнахте!

Протегнах ръце: гостенка звезда на един от сензационните вечерни приеми на Лолия Корнелия.

— Милите ми, колко пусто ми беше без вас!

Те побързаха да ме уверят, че всъщност Рим е бил пуст без мен, а аз се носех върху вълни от ласкателства. Ох, точно това ми липсваше: приемите, ухажорите, бижутата, клюките… Уредих си три срещи тази нощ. Спазих две от тях и оставих третия да чака. Колко забавно щеше да бъде следващия път да го прилаская отново!

— Императорът отново се е върнал в Дакия — каза ми Маркус, без да си прави труда да вдигне поглед от ръкописите си. — Опасявам се, че дълго време няма да го има.

— О, не се безпокой. Ще намеря много неща, които да правя, докато се върне! — Обърнах се точно навреме, за да видя Сабина, която притича зад един стълб. Тя ме избягваше тези дни. Ако й кажех нещо, просто ококорваше огромните си очи. Как изобщо съм могла да родя такова дете?!

— Тя е абсолютно слабоумна — свих рамене, докато с Емилий Гракх пиехме вино до леглото. — Също като баща си, всъщност. Каква компания!

Избухнах в смях, когато той измисли кратко импровизирано стихче за моите слабоумни съпруг и дъщеря. До края на седмицата цял Рим се смееше.

— Аз може да съм прицел на насмешките ти — каза Маркус с приятния си глас, — но не и Сабина! Само ако чуя още един стих за дъщеря си, ще те изправя пред съда, независимо какви хубави историйки заплашваш да разкажеш. Ясно ли е?!

— Ох, колко си скучен!… — отвърнах провлечено, но все пак след това държах стихоплетството на Емилий да не засяга дъщеря ми. По-добре да не злоупотребявам с търпението на Маркус.

През есента всяка седмица вечеряхме в двореца, но без могъщото присъствие на Домициан не е същото. Императрицата е твърде безупречна домакиня, за да е забавна — но въпреки това, о, как потръпвах всеки път, когато видех изумрудите й. А Юлия е така тиха и плаха, точно като Сабина. Пък е и погрозняла, освен всичко останало. Отслабнала, тя прилича на дълга върлина. Не беше ли помолила веднъж чичо си за разрешение да отиде при девиците весталки? Най-доброто възможно място за нея. Що за мъж би я поискал сега? Но за весталки не приемат вдовици, дори и императорски. Жалко.

О, бях пълна с планове! Върнах се обратно в Рим и животът стана хубав, и всичко си идваше на мястото, точно както исках. За това бях родена!

Теа

Паулиний си тръгна от Брундизиум към края на октомври, без да ми каже и дума — това не беше типичното му поведение, но го приех спокойно, просто вдигнах рамене. Сигурно беше станало нещо в казармите на преторианците. Напоследък изглеждаше сякаш отнесен или разтревожен, почти не ме посещаваше. А може би имаше някакви грижи в семейството — всяко семейство с Лепида Полиа в него беше обречено на разпад. Или може би бях започнала да омръзвам на Паулиний. И така да е, приемах го напълно спокойно. Харесвах го, но имаше един-двама млади трибуни, които желаеха компанията ми. Господарят ми не можеше да го приеме.

— Ти си музикант, дете — гълчеше ме претор Ларций, — творец! Трябва да имаш публика, а не клиенти.

— Предпочитам да гледам на тях като на ухажори, доминус… — Тъй като бях работила като проститутка, и то не толкова отдавна, виждах разликата между ухажор и клиент. Пък и ако не можех да си избирам публиката, за която да пея, можех поне да си избирам мъжете, които да ме ухажват, а и това беше нещо. Робите трябва да се примиряват с избора, който им предоставя съдбата. — Че какво лошо има да забавлявам от време на време някой приятен млад центурион?

— Да, но ти ги забавляваш само ако ти правят скъпи подаръци!

— Имам син, за когото трябва да мисля… Спестявам… — свих рамене аз.

— Но подобни неща носят на един певец лошо име! — въздъхна той. — Макар и робиня, някога може да поискаш да се омъжиш.

— Не искам никога да се омъжвам!

Законът не признаваше брака между роби. Съпругът и съпругата можеха да бъдат разделени, когато господарят им почине, и да не се видят никога вече.

Големите очи на Ларций гледаха през мен:

— Колко си цинична, дете!

— Да, такава съм, доминус!

Целунах пухкавата му ръка и се почувствах малко засрамена от този мой внезапен изблик на негодувание. Защото, макар и да имаше моменти, когато не исках да пея за приятелите му, моменти, когато исках просто да се сгуша с някоя книга в ръка или да изведа сина си на разходка като обикновена жена, аз не бях обикновена жена, аз бях робиня, и то робиня с късмет да попадне на много мил господар.

— Е, може би е по-добре, че не искаш да се омъжваш — каза Ларций. — Не мога да си представя някой мъж, който да се ожени за теб с това зверче, което имаш!

— Какво е направил пък сега?

Синът ми беше на пет и беше кошмар. Същински кошмар и изглеждаше точно като… Няма значение…

Твърде късно е.

Грешка, помислих за Ариус, въпреки че вече не беше толкова зле, колкото някога. Вече не беше сякаш те раздират на парчета с нажежена до бяло маша; не, машата вече бе студена. Вместо да раздира, тя просто смушкваше.

Всичко беше заради спомените, помислих раздразнена, докато се покланях на Ларций, преди да си тръгна. Заради начина, по който отказваха да избледнеят. Все още помнех загрубялата му челюст. Помнех всеки негов белег, във въображението си прокарвах пръсти по всяка линия. Ариус, който ме целува, Ариус, разкървавен и бесен на арената. Ариус, който ме изненадва с краткия си смях, идващ дълбоко от гърдите му. Ариус, запечатан в мозъка на костите ми.

През първите дни на крайбрежната улица, всичко, за което мислех, беше как да изпратя съобщение в Рим на любимия си: „Аз съм в Брундизиум; ела и ме отведи надалеч.“ Но нямах пари по това време. Не достатъчно, че да изпратя писмо. По-късно, когато имах пари и изпратих диво, страстно писмо по Виа Апия на север, не получих отговор. Седмици в очакване, със затаен дъх и сломено сърце. Нямаше отговор. Защо изобщо бях учудена? Ариус не можеше да чете. Галий преглеждаше цялата му кореспонденция и нямаше никаква причина да му предаде писмо от мен. Аз размеквах неговия главен гладиатор, превръщах го в човешко същество, а това увеличаваше шансовете му да загине. Галий вероятно се е посмял над писмото ми, а после го е скъсал на парченца.

Не писах повече. Каква щеше да бъде ползата? Дори и Ариус да получеше писмо, той нямаше да може да стигне до мен. Аз никога нямаше да стигна до Рим, защото Ларций мразеше и града, и високомерната си жена, която харчеше парите му в огромната им къща в Авентин, а той си беше свил гнездо в Брундизиум. Така и аз щях да остана в Брундизиум, да пея и да се усмихвам, да забавлявам някой случаен, приятен млад патриций, да получавам закъснели новини за боевете на моя любим и да дишам по-свободно всеки път, когато той отново побеждаваше противно на всички очаквания.

Забрави го.

За това се молех всяка нощ, дори и сега. О, боже мой, нека да забравя! Нека да забравя! Така е по-лесно. По-лесно е да забравя и да спре да ме боли.

Но Бог, великият шегаджия, беше казал „не“. Никога не забравяй. Знай всичко за него, до дъното на душата му. Имай познанието за него, щом не можеш да имаш него самия. Имай спомените, щом не можеш да имаш него самия. Имай син с неговата усмивка, щом не можеш да имаш него самия.

И той имаше право, защото винаги съм знаела, че да обичаш мъж повече, отколкото обичаш Бог, е да си играеш с огъня.

 

 

— Ужасно място, нали?

Ариус сви рамене, когато Галий дръпна пердетата на теглената от волове кола. Той беше идвал в Германия и преди, по време на първата си обиколка из провинцията, след като бе остригал косата на Лепида Полиа до кожа и Галий беше преценил, че най-умно би било да напуснат града за известно време. Четири години по-късно мястото изглеждаше все същото: студено, сурово и ново. Шибани от вятъра колиби, кацнали по безплодните склонове на хълмовете, а в долините римските градове изглеждаха ярки и крещящи. Окованите роби от местните племена, обработващи поля, покрити със заскрежени буци пръст, обръщаха празния си обвинителен поглед към Ариус, когато преминаваше.

— Намусени хора са тези германци… — Галий се сгуши още по-дълбоко в кожите си. Той беше пожънал такъв неочакван успех с предишното турне на Ариус из провинциите, че бе преценил, че е крайно време за още едно. — Същински варвари — точно като теб, скъпо момче. И да не се опитваш пак да избягаш, чу ли? Ще ти сложа окови, ако се налага.

Ариус се бе опитал да избяга по време на първата си обиколка. Лицето му и гладиаторската татуировка го бяха издали, след като беше изминал пет мили, и оттогава Галий винаги го наблюдаваше зорко, когато напускаха Италия. Не се опита да избяга отново. Нямаше за какво.

Той имаше четири двубоя на арените на Германия онази зима, изправи се срещу бойци във вълчи кожи и бойци с шлемове с рога и ги уби всичките. След битките Галий го изпращаше срещу заплащане на вечерни приеми, където той се срещаше с наместници и легати, колесничари и сенатори, гримирани жени на патриции, които с радост го взимаха в леглата си, и момчета — трибуни с благи очи, които се опитваха да постигнат същото. Но той обичаше да се измъква от задушните пиршества и да отива в тъмните хладни градини, да гледа покрива от звезди, които изглеждаха много по-големи и по-ярки, отколкото през маранята и дима на Рим. Германия. Галия — леко вляво, и Британия — още малко по-наляво.

Агрипинензис. Не беше нещо особено. Двубой с един германец, след това гощавка в недовършения нов палат на императорския наместник Лапий Норбан. Стените може и да бяха дървени вместо мраморни и лампите може и да пушеха от непречистеното германско масло за лампи, но имаше скариди във винен сос, езичета от чучулиги, задушени в растително масло, тестени кори, пълнени с маслини и сирена… и медовина от Британия, студена, пенлива и смъртоносна. Докато я преглъщаше, Ариус си спомни как братята му се напиваха до несвяст със студена медовина и наблюдаваше как доста млади трибуни правеха същото на приема на наместника. Младият братовчед на наместника, както той забеляза развеселен, беше най-пиян от всички. Преторианец — тези мекушави пазачи на двореца никога не знаеха кога да спрат с виното.

— Гледах как се би днес — предизвика го преторианецът. Лицето му беше почервеняло, по бялата му туника вече имаше петна от вино, очите му светеха, пълни с враждебност. — Доста време ти отне, нали?

— Все пак спечелих. — Ариус не откъсваше поглед от чинията си.

— Заложих сто динара на теб. Ако беше загубил…

— Недей, Паулиний! — Наместник Лапий се спусна към младия си братовчед, целият сияещ с усмивката си и с фалшивите си пръстени. — Не тормози госта ни. Той ще те разкъса на малки парченца с голите си ръце и никой от нас няма да може да го спре. — Смигна към Ариус. — Не обръщай внимание на младия ми братовчед, Варварино. Разбито сърце, знаеш как е.

— Можеше поне да ми пише — мрънкаше си под носа Паулиний, олюлявайки се, докато робите му помагаха да се върне на собственото си място. — Нито думичка — злобна змия…

— Горкият Паулиний — каза наместникът развеселен. — По-добре да го изпратя да си ляга, преди Сатурнин да му е скочил. Онова там е Сатурнин — отбеляза той важно, — управител на Горна Германия, нали знаеш. Той си пада по момченца, особено пияни хубавци като Паулиний. Ще си отиде до една година и бездруго. Сатурнин, имам предвид. — Лапий пооправи перуката си, гърдите му се изпъчиха, докато благородните му гости наблюдаваха как си бъбри толкова приятно с най-великия гладиатор на Рим. — А ето и една пикантна клюка, която не можеш да чуеш в Рим, Варварино. Сатурнин ще бъде отстранен от наместническия си пост до края на годината! Домициан не харесва мъже, които си падат по момченца, нали разбираш. Представи си само! Хубав младеж е по-приятен за блудство, отколкото което и да е момиче, и ще откриеш едва шепа мъже в Рим, които да не са съгласни с мен, но за пръв път нашият император е един от тях. Само като си помисля за император Нерон и неговите момченца! Когато го изритат от наместническия пост и това стане най-голямата новина в Рим, Варварино, кажи им, че си го чул за пръв път от мен…

— Да не мислиш, че ме интересува — каза Ариус — кой управлява затънтените ви провинции?

Усмивката на Лапий започна да се изплъзва, но той я улови и я върна обратно на мястото й:

— Отлично — каза той ведро. — Танцьорките са готови. Прекрасни са, нали? Всичките са твои! Разбира се, ако ги искаш…

Ариус се върна към медовината си, гледайки с безразличие гъвкавите кафяви тела, които се гърчеха голи върху мозайката. На сутринта го чакаше път от Агрипинензис до Таунус. Боец от Думнония го очакваше, беше се заклел публично, че ще изпрати Варварина с крясъци при боговете му. Донякъде Ариус се надяваше това да се случи.

Декември се стопи в януари, сливайки се в една пиянска, нещастна зима за Паулиний. Пиянството и нещастието се изпариха за миг, когато новината гръмна в палата на братовчед му: наместник Сатурнин от Горна Германия бе организирал въстание. Беше се провъзгласил за император и начело на една войска от легионери и местни жители се беше насочил към Агрипинензис.

Бележки

[1] Баие (дн. Баиа) — град и област край Неаполитанския залив. — Б.ред.