Кейт Куин
Господарката на Рим (14)

Глава единайсета

Има една лодка, знаеше Паулиний, която пренася душите на мъртъвците до подземния свят. Мрачна лодка, управлявана от гребец със зловеща усмивка и с череп вместо лице. Такава лодка за Паулиний беше едно легло, бяло и просторно, красиво като облак, а прекрасното чернокосо момиче, което движеше греблата й, го носеше към най-мрачния кът на подземния свят по-бързо, от който и да е лодкар скелет.

 

 

— Знаеш ли колко мъже съм имала? — Гърбът на Лепида се изви под ръцете на Паулиний. — А започнах с един гладиатор, когато бях на петнайсет, за да не отида при баща ти девствена. Казах му, че синините са, защото съм паднала по стълбите в банята, а той ми повярва. Какъв глупак!

— Не говори така — измърмори Паулиний. — Не е глупак. Той е изключителен… той е почтен… и той е всичко, което някога съм искал да бъда, така че не…

— Искаш да бъдеш грозен гърбушко?

— Не го обиждай! — Паулиний се тресеше. — Да не си посмяла да…

— О, преданият син си показва рогата! Е, предани сине, ако толкова много обичаш баща си, тогава се махай от леглото ми!

Тя се беше излегнала на една страна, чаршафът бе смъкнат надолу около бедрата й, косата й наполовина покриваше и наполовина разголваше гърдите й, устата — разтворена в усмивка. Той не можеше да помръдне.

— Знаех си… — Тя легна по гръб и го повика с пръст. — Ела!…

Лепида

Можех да накарам Паулиний да дойде при мен дори само с потрепване на веждата си. Можех да забивам ноктите си в гърба му и да го наблюдавам как се гърчи в агония и екстаз. Можех да го хапя и галя и независимо дали беше удоволствие или болка, той винаги се връщаше за още. Паулиний — безупречният, добрият; Паулиний — войникът, светецът; Паулиний — доведеният ми син, оплетен в мрежите ми и поробен, напълно омагьосан.

Колко прекрасно!

Колко беше забавно да го разигравам! Карах го да сресва косата ми и да маже гърба ми с благоуханни масла, карах го да ми изпълнява дребни поръчки и да носи покупките ми. Карах го да ме чака на неудобни места, виках го и го отпращах отново, цупех се, когато ми крещеше, и се смеех, когато се разплакваше. Уговорих си среща с един от приятелите му в преторианските казарми, а бях извикала Паулиний, така че да ни хване по време на акта, чувствах как очите му зад открехнатата врата ме ненавиждаха, докато аз стенех и се извивах под друг мъж — и още същата нощ той пак дойде на колене. Кой да предположи, че мъжете, измъчвани от чувство за вина, могат да се толкова забавни?

— Пропусни наряда — наредих му аз, когато се дръпна и посегна да вземе нагръдника си.

— Не мога…

— Казах: пропусни наряда! — Аз разходих пръстите си като паяк по гръбнака му и се изсмях, когато той със стон се върна обратно в леглото. Пропускаше доста от преторианските си задължения, благодарение на мен. А после пропускаше и наказанията си.

— Това трябва да престане — мърмореше сподавено той. — Това е погрешно, срамно…

— О, но точно то го прави интересно! Ако искаш нещо правилно, тичай обратно при онази върлина, твоята певица, да видим дали ще те смести в своята натоварена, натоварена програма!

Той се намръщи безпомощно, но не изтича обратно при Теа. О, не. Аз бях по-добра от Теа. Най-сетне някой го беше разбрал!

— Не тук! — Паулиний ме отблъсна, когато го завлякох зад една градинска статуя по време на вечерен прием.

— Защо не? — Прокарах пръстите си по гърдите му.

— Ще… ще ни видят! — Недалеч се чуваха звуците на изискан смях и изискани шеги, стъпки и шумолящи дрехи. — Ако ни хванат…

— Та това не е ли част от забавлението? Нима не те… възбужда?

Той потръпна от ужас, но аз се плъзнах нагоре и започнах да смуча устната му, придърпах ръката му в столата си и аргументите му се изчерпаха.

Не ни хванаха. Но можеше да се случи и тогава — о, какъв скандал щеше да бъде! Сенаторска съпруга и доведеният й син? Присмехът щеше да следва Маркус по целия му път до Сената. „Чухте ли за жената на Норбан? Да, глупакът я оставил сама в Брундизиум и сега синът върши задълженията на баща си вместо него!“

О, да, точно така щяха да кажат. Както винаги, не се поколебах да кажа на Паулиний:

— Ти ще го съсипеш, нали знаеш?

Облегнах се назад на лакти, като прокарах пръстите на краката си по гърба му, докато той се отдръпваше от мен.

— Кариерата му. Творбите му. Престоят му в Рим. Всичко ще загуби — щракнах с пръсти. — Маркус Норбан, на когото собственият му син му сложи рога. Това ще го смаже напълно!

— Мислиш ли, че не го знам? — каза с глух глас той.

— Мисля, че знаеш. Очарователно, нали? Ти не би се отказал от мен дори и заради собствения си баща. — Увих се около тялото му и погалих гърдите му. — Ами ако влезе точно в този момент? Какво ще стане, ако ни завари заедно, както сме сега?

— Престани!

— Представи си лицето му — почти докосвах с устни ухото на Паулиний. — Той влиза накуцвайки, изморен от дългия ден. Единственото, за което си мечтае, е да целуне прелестната си съпруга и да покани обичния си син на вечеря. И какво открива? Обичният му син е върху прелестната му съпруга, обладава я в собственото му легло, толкова близо, че може да ги чуе как и двамата пъшкат…

Паулиний се изтръгна от обятията ми, като ме блъсна назад и се обърна с вдигнат юмрук.

— Ще ме удариш ли? — прошепнах аз. — Направи го! Може да ми хареса…

Поколеба се. Отметнах глава назад, смеейки се. Той се нахвърли върху мен, като неясно ругаеше. Увих тялото си около неговото и му оставих белег със зъбите си.

 

 

Той я мразеше.

Мразеше прилива на самодоволство в сините й очи, всеки път, когато краката му го довличаха до леглото й, противно на волята му. Мразеше малкия й розов език, с който лукаво облизваше устните си, както прави котката. Мразеше жестоките, случайни думи, които толкова лесно се отронваха от очарователната й уста.

Но не можеше да престане.

— Добре ли си, Норбан? — обърна се към него една вечер в казармите Верий. — Напоследък не си на себе си. Певицата ли ти вгорчава живота?

Атина. Не я беше посещавал вече цял месец. Изглеждаше хладна и безцветна в сравнение с огнената, безочлива, похотлива Лепида.

Сабина беше тъжна.

— Вече никога не си играеш с мен…

Центурион Денсус беше по-безцеремонен:

— Вземи се в ръце, Норбан! Или ще ти наложа наказание до Сатурналиите.

Центурион Денсус беше легенда сред преторианците; с прошарена коса, но пълен с живот, герой, който някога беше победил в битка цяла орда врагове през ужасната Година на Четиримата императори и бе спасил живота на една млада бъдеща императрица. Паулиний някога му се беше възхищавал като на бог. Сега дори не можеше да го погледне в очите.

В съня си той чуваше лукавия шепот на Лепида. Виждаше я престорено скромна и срамежлива на сватбения й ден под червения воал; виждаше я безсрамна, отчайващо изкусителна на леглото на баща му. Беше като трън, забит в кожата му.

— Ти ме мразиш, нали? — попита внезапно тя една вечер, след като той я беше любил, потънал в пот и отчаяние.

Той отвърна лицето си.

— Да, така е. Защо? — Тя подпря брадичката в дланта си. — Защото трябваше да заплатиш за мен с честта си? Колко досадно. Защо винаги трябва жената да е виновна, ако мъжът изгуби честта си?

— Не! — каза той рязко. — Вината е моя!

— Е, поне си откровен. — Тя прекарваше пръсти по ухото му. — И така, ако вината си е твоя, че си изгубил честта си… Каква странна фраза!… Защо мразиш мен?

— Защото нямаш никакви скрупули! — прямо каза той.

— Нито пък ти, скъпи — тя стисна възглавничката на ухото му между боядисаните си нокти, — в противен случай щеше да ме оставиш още начаса. А ти не можеш, нали?

Той отвори уста, но не каза нищо. Просто замълча.

— Така си и знаех. — Тя допря нежния си бял глезен до брадичката му. — Целуни крака ми, Паулиний.

Той сведе глава, притисна устните си към стъпалото й — и видя очите на баща си. Кожата й имаше вкус на мед и предателство.

 

 

Писмото трепереше в ръката му, а стомахът му се качи в устата. Едва успя да стигне до лаваториума, повръщаше и не можеше да спре.

„Скъпи мой Паулиний — беше написал Маркус с равен, непроменен от възрастта почерк. — Сенатът приключи с разгорещените дебати относно проблема с канализацията, новите акведукти и намаляващата раждаемост (поне засега), така че се прибирам. Можеш да ме очакваш…“

— Мислех, че ще те видя тази сутрин — прозя се Лепида, когато Паулиний се появи в атриума. Тя все още бе с бялата си нощница. — И ти получи подобно, нали? — Размаха парче пергамент, което държеше с върха на пръстите си.

— Той се връща…

— Да, така прочетох и аз. Искаш ли малко ечемична отвара?

— Не! — Краката му го понесоха напред-назад из стаята. — Той се връща!…

— Би ли спрял да повтаряш едно и също?

Тя се настани сред възглавничките на лектуса.

— Лепида, това трябва да спре! Сега!

— Защо? — Протегна се и го прегърна през кръста. — Няма ли да ти липсвам? — Другата й ръка погали коляното му. — Няма ли да ти липсва и…

— Недей! — прошепна той. Видя как робите се скупчват в преддверието зад атриума и си шепнат, прикривайки устите си с ръце. — Не ме измъчвай!

— Кое те измъчва? — пръстите й се плъзнаха нагоре по бедрото му, още по-нагоре. — Това ли?

 

 

— Паулиний! — Маркус му помаха от носилката. — Подай ми ръка, синко! Пътувам в досадното приспособление от зазоряване и съвсем се схванах.

Паулиний помогна на баща си да слезе точно пред портата и получи прегръдка с една ръка. Обгърна го познатият мирис на неизгладен лен и мастило. Той за миг впи погледа си в изкорубеното рамо. Сивата утрин беше свежа и прохладна, но лицето му пламтеше.

— Радвам се да те видя! — Прашен и сияещ, Маркус го изгледа от глава до пети. — Изглеждаш изморен. Много ли те натоварват в тези казарми?

Паулиний почувства, че ушите му горят. Той си спести отговора, тъй като цяла връзка свитъци изпадна от носилката.

— Цялата библиотека ли си донесъл, татко?

— Не, съвсем не. Само размишления на Сенека, малко Катон, малко Плиний, сатиричните стихове на Марциал… О, богове, и другите паднаха! Ето, вземи тези. Не, вземи всичките, докато аз целуна дъщеря си.

Сабина долетя от къщата като птичка.

— Татко, татко! — и скочи в обятията му.

— Затъжи ли се, мъниче? — Маркус я целуна звучно. — Аз също се затъжих! И мисля, че имам един подарък с твоето име на него…

— Пони? — попита тя ентусиазирано.

— Не, нямаше как да се побере в носилката. Просто хубав коралов наниз. Със сигурност ще те направи толкова красива, колкото е майка ти.

— Маркус! — Лепида се носеше надолу по стълбите в зелена коприна и със сватбените си перли. — Най-сетне у дома!

Паулиний остави товара от свитъци и тромаво тръгна отзад. Той видя как тя гукаше в ухото на баща му, лицето й бе сковано от изкуствена усмивка… Как можеше да го прави?! Преди по-малко от час се извиваше под него, с бедра, притиснали неговите, с нокти, оставящи дълги котешки драскотини върху гърба му. Как можеше след всичко това да гледа баща му в очите и да казва „Добре дошъл“?!

— Добре дошъл!

Тя целуна съпруга си по бузата, а очите й се плъзнаха над рамото му и се спряха върху Паулиний.

Той мислеше, че никога вече няма да може да погледне баща си.

Поне всичко вече свърши! Свърши и баща му никога нямаше да научи. Дори и Лепида нямаше да се опита да направи каквото и да е, докато баща му беше в същата къща…

Синият й поглед се срещна с неговия над масата за хранене същата вечер и тя прокара езика си по ръба на чашата с вино.

Той събори една купа с грозде.

— Хей, внимавай! — Маркус улови купата, преди да падне от масата. — Добре ли си, Паулиний? Май не изглеждаш добре…

— Много го ангажират в казармите, скъпи… — Лепида се протегна, за да налее отново чашата на съпруга си с вино. — Почти не съм му виждала очите през последните два месеца. Сабина се чувства доста изоставена заради това, че я пренебрегва.

— Аз… аз поисках да ме прехвърлят — каза изведнъж Паулиний. — Има една войска преторианци с императора в Дакия…

— Точно когато се върнах?! — опита се да протестира Маркус.

— Със сигурност не е чак толкова спешно! — Лепида ги удостои с ленивата си белозъба усмивка.

Паулиний рязко стана и отново за малко да разсипе гроздето.

— Трябва да се връщам в казармата… — хвана той купата точно навреме.

— Остани — Маркус също стана. — Ще сложа Сабина да спи и ще направя каталог на новите свитъци, а ти можеш да забавляваш Лепида с твоите истории за храброст.

Сърцето на Паулиний се сви.

— Ще описваш всичките книги тази вечер, Маркус? — очите на Лепида не се откъсваха от Паулиний. — Ще ти отнеме цялата нощ!

— По-добре да го свърша веднага. Ако оставя свитъците, робите ще ги приберат някъде и после няма да мога да намеря нищо, когато ми потрябва.

— Трябва да тръгвам… — Паулиний мразеше умолителната нотка в гласа си.

— Остани — меката ръка на Лепида кацна на рамото му.

Върви си. Върви си, преди да ти се прииска да си мъртъв.

Той я последва.

 

 

Маркус мислеше да отдели съвсем кратко време, за да подреди ръкописите — първата му вечер у дома, все пак трябваше да я прекара със съпругата си и сина си. Но седна за миг да погледне новото копие на стиховете на Марциал, а това му напомни за един пасаж, който беше прочел от Катулий, и затова продължи да се рови сред свитъците пергамент, за да установи, че…

— Татко? — едно гласче се вмъкна през вратата. Маркус се усмихна на дъщеря си, вече облечена за сън в малката си бяла си роба.

— Не се тревожи, Вибия Сабина, ще дойда да те целуна за лека нощ!

— Не, мама ме изпрати. Тя днес ме дръпна настрани и ми каза, че има изненада за теб след вечеря и че — той чуваше гласа на Лепида в този на дъщеря си — ако не си излязъл от библиотеката до един час след вечеря, трябва да те взема и да те заведа в стаята й ве’нага.

Маркус се засмя.

— Тогава ще изоставя Катулий и ще се предам в ръцете на господарките на дома.

Сабина го повлече за ръката през вратите на библиотеката, малките боси крачета шляпаха по мозайката и нагоре по стълбите към спалнята на майка й.

— Харесвам стаята на мама. Тя е синя и сребриста и има легло като мидена черупка. Днес ми позволи да си играя с бижутата й на леглото й. Когато ми казваше как да те доведа.

— Така ли? — беше прав да ги доведе в Брундизиум — никога преди не беше виждал Лепида да си играе с дъщеря им така. Но самата тя бе просто дете, когато роди Сабина. Сега вече порастваше.

Спряха се пред вратата на спалнята на Лепида.

— Сега върви да си лягаш, мъниче — каза Маркус. — Ще дойда по-късно да ти разкажа някоя история.

Той се усмихна, докато наблюдаваше как детегледачката на Сабина я води по коридора, а после открехна вратата на спалнята на жена си. Леглото й наистина изглеждаше като мида, цялото забулено в бяло и сребристо — винаги си беше мислил, че Лепида би могла да бъде хубава русалка в него, свенливо загърната в косата си.

И тогава чу силно пъшкане. Дрезгаво тежко дишане. Вик от вътрешността на спуснатите завеси.

За миг си помисли, че може да са нападатели — влезли с взлом през прозореца. Куцукайки, направи крачка към леглото, събра сили да извика, но видя още нещо…

Нежно, бяло тяло. Силно, загоряло тяло. Преплетени крайници. Сноп синкавочерна коса върху възглавницата. Профил с римски нос, извит към тавана гръб, уста, зейнала в няма конвулсия или облекчение. Бледи ръце, впити в здравите млади рамене. Леглото, вибриращо под люлеещите се тела.

Паулиний!

Лепида!

Докато ги наблюдаваше онемял, преплетените тела се претърколиха и жена му се оказа отгоре, жена му впи ноктите си в гърдите на сина му, жена му отметна черната си коса от очите и спокойно погледна през рамо към вратата.

Лепида.

Паулиний.

Тогава Паулиний отвори очи. Тъмни очи, очите на цезар, по-мътнели и оглупели от похот. Тогава погледът му се спря на вратата, а лицето му се промени в почти комична изненада.

— Татко! — отдръпвайки се от Лепида, той се прекатури и падна от ръба на леглото върху мраморния под, протягайки ръка, твърде късно, за да грабне чаршаф, за да прикрие голотата си.

Лепида не се протегна. Тя се облегна назад на лакти и го погледна с котешка усмивка.

— Татко, аз…

Маркус тихичко затвори вратата. Нямаше ярост, нямаше разочарование от предателството — просто камък, стрит на пясък…