Кейт Куин
Господарката на Рим (19)

Глава петнайсета

Лепида

Какво отегчение.

Не исках да гледам как Варварина ще бъде главната звезда на навмахията, но Секуларните игри бяха събитието на сезона, така че, да, отидох. В бяла коприна, с колие от великолепно изработено египетско злато около шията си, взех със себе си ветрило от паунови пера и квартет марокански роби, които вървяха след мен. Денят се зазори ясен и горещ, а Колизеумът беше претъпкан до небето. Плебеите ликуваха за легионерите победители, ликуваха за германските затворници, ликуваха за жертвоприношението на белия бик за Юпитер и на бялата крава за Юнона. Императорът, с новия си преториански префект, който яздеше сред великолепие от дясната му страна, получи огромна вълна от овации. Паулиний заемаше почетното място отдясно на императора в императорската ложа и аз го гледах замислено. Повече от година, откакто го видях за последно; в Германия той беше зает с оправянето на бъркотията, предизвикана от бунта на Сатурнин. Повече от година, но той не ме беше забравил, както личеше от потоците сковани писма, които варираха от угоднически до яростни. Днес може и да гледах игрите от ложата на рода Апиций (трима-четирима от тях ми бяха любовници), но до следващия фестивал щях да седя до Паулиний в императорската ложа.

Приветствените викове към императора бяха изпълнени с вълнение. Но нищо, нищо не можеше да се сравни с безумието, с което тълпата посрещна Варварина, когато нахълта на галерата и им даде кръвта, която искаха.

— Потопи я! Потопи я! — пищяха плебеите и Ариус се захвана да им угоди.

Четири галери бяха поставили началото на навмахията, две със сини платна за спартанците и две с червени платна за атиняните. Един от червените атински кораби гореше весело. Варварина се покачи над огъня, докато наблюдаваше как враговете му долу се щураха с кофите.

— Внимавай! — изкрещя Гней Апиций до мен, напълно забравил за присъствието ми, щом атинската галера започна да се накланя на една страна. Но Ариус запази равновесие върху мачтата и се задържа за най-високата й част, увил платната около единия си юмрук и стиснал меч в другия.

— Точно така! Точно така!

Беше добър. Богове, наистина беше добър. Сега ходех в цирка по-често, отколкото на игрите, защото не исках да виждам как всички приветстват мъжа, който някога беше остригал косата ми до кожа и след това си беше тръгнал жив.

— Не разбирам за какво е целият този шум — казах аз високо, когато Варварина се хвърли с главата напред в изкуственото море, но никой не ме слушаше, а и бездруго много добре разбирах за какво е целият този шум.

Ариус изплува на повърхността от противоположната страна на атинската бойна галера с меч между зъбите като пират. Той сграбчи едно гребло и се покачи на борда. Изплю острието в ръката си и нападна. Много преди другарите му гладиатори да успеят да се доближат, гребейки с галерата си, за да вземат своя дял от славата, атиняните вече тичаха хаотично в паника, докато червените платна горяха. Аз затаих дъх, когато Ариус излезе от разгара на клането. Една стрела стърчеше от рамото му, а половината му коса беше обгоряла, но на фона на пламъците и купчините мъртви тела той можеше да е самият Марс, слязъл на земята. Той не погледна назад към другарите си гладиатори, а продължаваше напред, за да доведе победата си докрай. После просто се гмурна във водата и изплува с бърз замах, като развърза предпазната броня на ръката си и я остави да потъне; изми пепелта и кръвта от лицето си. Пренебрегна напълно писъците, виковете, пращенето от искрите и пукането на горящото дърво, обърна се по гръб като момче, което плува във вир, и се понесе по повърхността със затворени очи, обърнал лице към синьото небе.

Почувствах как очите ми започват да парят и осъзнах, че ще се разплача. Стомахът ми се беше свил на топка, а ръцете ми трепереха. Аплодисментите, писъците, дрънченето на сребърни монети и дъждът от листа от рози продължиха цял час, докато Варварина се носеше по водната повърхност с блажено затворени очи… А аз никога през живота си не бях желала никого толкова силно. Защо той не желаеше мен?! Защо беше избрал Теа с нейните груби ръце и загоряло от слънцето лице? Защо не мен?! Някой ден щях да получа отговора от него, докато червата му се влачеха извън корема.

— Рудиус — прошепна едно момче от Апициите и изведнъж всички започнаха да го повтарят, шепотът се засилваше из редовете на Колизеума.

— Рудиус! Той ще получи рудиус! Императорът ще му даде рудиус!

Варваринът отвори едно око и отърси водата от ушите си. Хвърли поглед към императорската ложа, където императорът се бе изправил и пристъпил напред.

Ариус чу как сандалите му жвакат, докато преторианецът го съпровождаше нагоре по мраморните стълби. Пищящи жени се втурваха да намокрят кърпичките си в локвичките, които оставаха под стъпките му. Той чу думата „рудиус“. Дървеният меч? От години си мечтаеше за рудиус!

— Поклони се — изсъска преторианецът и го сбута с дръжката на копието си в гърба. Ариус рязко вдигна глава към най-могъщия човек на света.

— И така… — Очите на Домициан се забиваха в него. — Това ли е Варварина?

— Да, цезаре.

Едва забележимо изражение на недоволство проблесна върху челото на императора.

— Господарю и Бог наш — изсъска преторианецът.

— Господарю и Бог наш — каза Ариус.

— Хубава битка, Варварино. Наблюдавам те вече осем години — дълго време. Защо все още не си захвърлил меча?

— Аз съм роб, Господарю и Бог наш.

— Казват, че робите са страхливци. — Императорът протегна лениво ръката си и щракна с пръсти. Един роб дойде със сребърен поднос. На подноса…

Дъхът на Ариус спря.

— Рудиус. — Императорът поглади обикновеното дървено острие. — За теб, може би. Да проверим ли? — Той отново щракна с пръсти.

Тантурест малък човек дотича бързо. Носеше накит от обръчи около плешивата си глава и роба на освободен грък.

— Несий — каза императорът, — ти четеш бъдещето с такава лекота, с каквато останалите от нас четат азбуката. Какво крие бъдещето на този човек?

Ариус погледна от астролога към рудиуса и отново обърна поглед към императора.

Несий протегна властна ръка.

— Дланта, моля!

Той се взря в линиите, измърмори напевно един-два стиха с някакви врели-некипели, понатисна мазолите от меча и белезите по ръката. После отново се вгледа в лицето на Ариус.

— Колко интересно…

— Интересно ли? — Императорът се приведе напред. — Какво виждаш?

— Виждам… Ами, Господарю и Бог наш, това е много странна длан. Виждам три пъти смърт.

— Три пъти?! — възкликнаха в един глас император и гладиатор.

— Три… Чудно, наистина, повечето от нас получават само една, нали? Той ще умре веднъж от огън, веднъж от меч и веднъж от старост.

— А не виждаш ли рудиус? — Широкото червендалесто лице на императора беше непроницаемо.

— Хм… — Несий хвърли разтревожен поглед към Ариус. — Ами не…

Ариус почувства тъпа болка. Носещите се из въздуха розови листенца сякаш замръзнаха на място.

— Жалко. — Императорът се отпусна назад в златния си трон. Бих казал, че вече си го е заслужил. Отнеси го — обърна се той към роба.

Онемял, Ариус гледаше как свободата му се стопява.

— От огън, от меч и от старост — размишляваше Домициан. — Колко интересно. Ами това е предсказание, което си струва да се провери, нали?

За миг очите им се срещнаха и те си размениха мисли с поглед.

„Иска ти се да ме убиеш, нали?“ — каза погледът на императора.

„Ще те изкормя!“ — отвърна погледът на гладиатора.

Префект Паулиний Норбан гледаше ту единия, ту другия.

— Цезаре?

Домициан махна небрежно с ръка.

— Отведете Варварина обратно в казармите и изпратете императорския лекар да се погрижи за раните му. Няма да мамим боговете за първата му смърт. Смъртта на арената.

 

 

— Сега изби ли си го от главата? — Херкулес залегна. Една кана се разби в стената, където допреди секунди беше главата му. — Не разбирам защо си толкова сърдит! Ти искаше да умреш. Размотаваш се унил и се опитваш да умреш в продължение на осем години. Е, сега няма да отнеме много време. Сега, когато императорът е вперил любопитното си око в теб… — Херкулес се наведе, за да избегне една паница. — Престани да мяташ съдове, едър побойник такъв! Плашиш тъпото си куче!

Ариус изръмжа, взе кучето с една ръка и изчезна в килията си. Той тресна вратата, но все още чуваше гласовете отвън.

— Сега никога няма да се отървем от него — каза Галий с прегракнал глас, защото се беше задавил, докато се подсмиваше по време на представлението на Ариус. — Ако не бяха парите, които ми докарва… Е, нека всички богове закрилят императора. Богатството ми е подсигурено до края на живота!

— Разкарай се от вратата ми, Галий! — изрева Ариус през ключалката. — Или ще ти изтръгна гръцмуля!

— Винаги съм си знаел, че целият този фатализъм е преструвка — отбеляза Херкулес.

 

 

Беше година на потресаващи битки. Боевете на Ариус вече отдавна се бяха формализирали, бяха уговаряни месеци предварително и с някои изключения, никога нямаше повече от четири срещи годишно. Сега всички правила бяха погазени, остана само едно: той се биеше по всякакъв начин, който би забавлявал императора. Би се с лява ръка, завързана зад гърба му, би се върху платформа от горещи въглени само със сандали, които да го предпазват от огъня, би се разкървавен и замаян от раните си. Трябваше да мери сили гол и невъоръжен срещу каляска, пълна със стрелци с лъкове, да мери сили въоръжен само с къс нож срещу лъв с черна грива или на гърба на кон срещу два разярени бика.

Оцеля.

Колко пъти тълпата замръзваше на място, а после в една обща въздишка си отдъхваше облекчено, когато той изпълзяваше изпод трупа на лъв или изпод отломките на разбита каляска? Колко пъти кръстосваха погледи с императора в дуел, който отново и отново завършваше с равен резултат?

Ариус вече беше изгубил бройката.

— Ти май си го просиш? — мърмореше Херкулес. — Малките нововъведения на императора са достатъчно лоши сами по себе си, така че не е необходимо да го гледаш кръвнишки след това. Помисли си за мен! Докато ти си жив, аз съм имунизиран, също като кучето ти. Умреш ли ти, и двамата ще просим за остатъци от храна и ще бъдем сритвани всеки път, когато не успеем да избягаме достатъчно бързо.

— Не аз определям дали ще живея, или ще умра — сви рамене Ариус.

Но понякога се чудеше дали всъщност не зависеше единствено от него самия.

— Това някаква магия ли е? — попита го Галий съвсем ненадейно, докато Ариус си седеше на пейката със затворени очи, облегнат на стената, в двора на казармите, след дивашки двубой срещу един мъж от Крит. — Да не си погълнал някаква друидска отвара там, в Бригантия, за да станеш непобедим? Чувал съм за такива неща.

— Нищо подобно — отвърна Херкулес, преди Ариус да успее да си отвори устата. — Това е безсмъртие. Той е бил направен безсмъртен!

— От кого?

— От теб. От тълпата. От императора. Вие всички сте го направили безсмъртен. Бог сред човеци.

Ариус завъртя очи, отпивайки глътка вино.

— Глупости! — отсече Галий.

— Не са глупости. Можете да вините само себе си. Не идвайте да ми плачете после, когато той най-сетне реши да си излее гнева върху вас. — Джуджето се нахили идиотски. — Но той няма да дойде първо за теб. Първо ще спипа императора. „Господар и Бог наш“, ха! Домициан е бог само защото сам се нарича така. Дали няма да изпадне от пурпурните си сандали от ужас, когато осъзнае, че си играе на котка и мишка с нещо истинско. О, да, нашият Варварин ще се погрижи първо за императора. После ще дойде и за теб. Ще дойде за теб сред мрака на нощта…

— Ще накарам да те бичуват, джудже! — Галий се оттегли сред облак от парфюм.

— Знаеш ли кое е странното? — Херкулес обърна циничния си поглед към Ариус. — Понякога наистина си мисля, че си безсмъртен. Представяш ли си?

Ариус начерта окръжност в пясъка на тренировъчната площадка с крак. Изпитваше остра болка в рамото, на мястото, където един леопард беше забил нокътя си до костта му по време на последния двубой.

— Ариус Бога… — Херкулес се усмихна към кучето. — Странно, а, приятелю?

Кучето изскимтя и нападна една кожена ръкавица.