Кейт Куин
Господарката на Рим (32)

Глава двайсет и осма

Теа

Преторианците ме оставиха сред едно кално поле с ряпа, точно пред градските крепостни стени. Може би бях твърде окървавена и изпотрошена за вкуса им, или може би са си помислили, че лошият ми късмет може да ги зарази, или може би смразяващият дъжд беше угасил страстите им, защото не изпробваха любовницата на императора, преди да я захвърлят в калта. Те просто ме бутнаха от коня и се отдалечиха в галоп. Аз се свих, трепереща под поривите на дъжда.

Всичките ми кошмари се изредиха пред очите ми. От всяка една нощ.

Викс! Момчето ми!

Вината е моя! Трябваше да го измъкна. Трябваше да се досетя, че не е на безопасно място.

Викс!

Аз се изправих и застанах в калта, като се олюлях за миг. Стомахът ми беше като огнена топка. Ставите на пръстите ми скърцаха, сякаш бяха пълни с горещ пясък. Кръв бликаше от всевъзможни места и бързо се размиваше от дъжда.

И по-зле се бях чувствала след креватна борба с Домициан. Поне краката все още ме държаха. Тръгнах с несигурна крачка, като залитах сред калните полета. Вървях, докато дъждът спря и воднисто бледо слънце се надигна над хоризонта, вървях, докато то не застана точно над мен сред развилнелите се облаци, вървях, докато то отново се скри. Полегнах за малко в една канавка. Отново се надигнах, когато студът стана непоносим, и продължих, препъвайки се, по пътя. Хората извръщаха погледите си от мен. Смятаха ме за луда.

Не мислех накъде отивам, докато не зърнах покривите на вилата на Флавия да издигат острите си върхове на фона на оранжевото небе точно преди Тиволи.

— Той си има колиба — ми беше казал Викс. — В северното лозе на Флавия.

Едвам прекосих лозето, листата му докосваха лицето ми, бодили се закачаха за раздраната ми дреха. Видях една колиба, сгушена отстрани на хълма. Кръгла, като колибите в Британия.

След трийсет левги изнурително ходене краката ми отказаха да изминат последните трийсет стъпки. Стигнах пълзейки. Почуках на долната част на вратата.

— Викс… — изрекох към загрубелите боси крака, които се появиха на вратата при почукването ми. — Императорът хвана Викс!…

 

 

Тя седеше като кукла пред огъня, докато Ариус бършеше коричките засъхнала кръв от лицето й.

— Той просто го задържа — продължаваше да повтаря. — Взе него и изхвърли мен.

Ариус усети как яростта му се надига, но я потисна.

— Дай да видя ръцете ти.

Три счупени пръста. Той ги превърза и обездвижи, както често беше наблюдавал да прави лекарят в гладиаторските казарми със собствените му пръсти, и изслуша края на историята, разказана на пресекулки. Флавия! Във вледененото му от мъка за сина му сърце Ариус почувства да го пробожда и мъката за жената, която го беше измъкнала от Колизеума. Тя вероятно скоро щеше да е мъртва. Мъртва и изчезнала завинаги. Нямаше никога вече да седи в атриума си и да бродира някой шал, нито да се промъква из недрата на Колизеума и да измъква деца от лапите на смъртта. Флавия, която му беше дала собствена колиба и през смях му казваше, че е съсипал лозята й… Скоро преторианците щяха да нахлуят в тази приятна вила, за да търсят предатели или просто за да я оплячкосат.

Но във всеки случай не беше много вероятно да дойдат още същата нощ.

— Шшшт! — каза той на Теа. — Трябва да поспиш.

— Но Викс…

— Ще си го върнем!

Във въображението си виждаше как Викс напада императора с кухненски нож в ръка. Защо изобщо го беше научил да се бие?

— Не мога да спя… — но очите й вече се бяха почти затворили, докато я носеше към леглото. Като я положи в него, спазъм от болка пробяга по лицето й.

— Какво?

— Нищо. Ребрата ми…

Той протегна ръка, за да разхлаби връзките на туниката й.

— Не! — Ръцете й нежно бутнаха неговите настрана. — Не, просто натъртвания…

Разгърна разкъсаната коприна и започна да търси счупени кости.

Това, което откри, беше подутина. Зелена, отпреди дни, не нова. Под гърдата й. Как беше получила тази бучка там? И то с толкова странна форма?

Пръстите му напипаха още една. И още една…

Той свали цялата туника.

— Ариус — гласът на Теа беше шепот, — недей.

На трептящата светлина от огъня бучките, синините, белезите и следите от изгаряния бяха невидими. Но не и за ръцете му. С допир ги откри всичките.

— Ариус…

Той я погледна. Не знаеше какво изражение беше изписано на лицето му, но тя вдигна ръка, за да прикрие очите си. Белезите от разрязване с нож, които забелязваше за пръв път, сега достигаха почти до лакътя й.

Ариус посегна, за да докосне лицето й, но спря. Всеки мускул от тялото й беше свит в трепереща буца.

Той отдръпна ръка. Отново я загърна с дрехата й.

— Права си — каза. — Просто натъртвания…

Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Очите й бяха пълни с отвращение и ненавист към самата себе си.

— Спи. — Изправи се, постла наметалото си до стената на стаята и легна там. — Леглото е за теб.

Той видя облекчението й, когато тя скри лицето си и се сви като дете. Въпреки че мина доста време, преди да успее да заспи.

Ариус изобщо не мигна.

Внимавай, голямо момче, казваше му Херкулес. Не разравяй гробове, които е по-добре да останат непокътнати. Но Херкулес беше този, който гниеше в гроба. Херкулес беше мъртъв, а Стефанус, градинарят, щеше да умре заедно с Флавия.

Ариус Варварина беше все още жив.

Той разрови гроба на демона търпеливо, лопата след лопата черна земя. Демонът се разви, протегна се, прозя се след дългия си сън. След това седна кротко и двамата — Ариус и неговият демон — започнаха да планират с бавно, изгарящо удоволствие какво точно ще направят с императора на Рим.

Рим

Паулиний нямаше много време за предупреждения, но направи всичко, което можа.

— Виж — изръмжа той към чорлавата глава, която достигаше до рамото му, — аз много държа на майка ти и заради нея ще се постарая да направя всичко възможно, за да останеш жив. Дръж си устата затворена и прави това, което императорът иска от теб!

— Да. — Мраморният коридор беше студен, но по челото на момчето бе избила пот.

— Какво изобщо те прихвана? — Не можа да се въздържи Паулиний. — Да се опиташ да намушкаш императора!

— Не знам — сви рамене Викс, подрънквайки с веригите, които опасваха китките и глезените му. — Тогава ми се стори добро решение. Искам да кажа, че може би сега не ми се струва чак толкова умно, но…

Стражите отвориха една врата пред тях и Паулиний бутна Викс в черния триклиниум. Облеченият в черна роба император се излежаваше върху черни кадифени възглавнички на абаносов лектус, и очите му бяха катраненочерни като стените. Единственото бяло петно беше превръзката, която стягаше ходилото му. За пръв път наоколо нямаше слуги, нямаше роби, нямаше писари.

— Остани — каза императорът на Паулиний, без да откъсва очи от момчето, и Паулиний се опита да се слее със стената.

— Седни, момче.

Викс седна върху една черна копринена възглавничка в края на императорското легло.

— Новата ти стая е удобна, надявам се.

Викс гледаше втренчено.

— Нямаш ли език, момче? Все още не съм ти го отрязал. Може би по-късно…

Втренчен поглед.

— Ако няма да говориш, поне ми подай чашата. Не си прави труда да претърсваш масата за оръжие, всичко остро е махнато.

След кратка пауза Викс наля вино в абаносовия съд. Течността беше рубинен цветен ручей сред чернотата.

— Виното притъпява болката в крака ми — каза императорът, докато наблюдаваше превързания си крайник сякаш с учудване. — Хирургът каза, че бързо ще се оправи.

Момчето сви рамене.

— Може ли малко вино?

Домициан му подаде собствената си чаша безизразно. Викс показно избърса ръба от оникс с ръкава си, отпи голяма глътка и му подаде чашата обратно.

— И така… — Императорът се настани по-удобно сред черните възглавници. — Какво да правя с теб?

— Можеш да ме пуснеш да си отида… — предложи Викс.

— Не… не мисля.

— Струваше си да опитам.

— Правилно.

Те се наблюдаваха един друг.

— Всичко в черно, а? — Докато Викс се въртеше и оглеждаше черния триклиниум, оковите на ръцете му подрънкваха. Паулиний забеляза, че момчето го правеше нарочно, за да скрие факта, че ръцете му треперят. — Страховито!

— Все още не съм решил какво да правя с теб, Версенжеторикс — разсъждаваше императорът. — Бих могъл да те хвърля на лъвовете на арената. Или може би да накарам да те кастрират. Как ти се струва — да пееш хубаво като майка си?

— Аз съм музикален инвалид!

— Мъж на меча значи. Като баща си може би. Кой е баща ти?

— Нямам идея. — Дрън-дрън-дрън.

— Лъжец — каза Домициан благо. — Ще трябва да поработим над това!

— О, нямам търпение! — Дрън-дрън-дрън.

— Престани!

— Да престана с какво? — Дрън-дрън-дрън.

— С този звук. Дразни ме. А слухът на един бог е много изострен!

— Е, всички си имаме някакви дефекти. — Дрън-дрън-дрън.

— Престани!

— Добре.

Дрън.

Те се спогледаха. Паулиний отвори уста, а после я затвори. Достатъчно често беше заставал между препиращи се мъже в преторианските казарми, но това беше дуел, който не се осмели да прекъсне.

— Ще ме убиеш — каза Викс на императора, — нали?

— Ще видим…

— Нищо няма да виждаме! Чувал съм историите. Боговете размазват смъртните като мравки.

— Значи вярваш, че съм бог?

— Ами не знам — още една усмивка, — но със сигурност кървиш като смъртен, цезаре!

Погледът на Домициан отново се спусна към превързания му крак.

— Ти ме намушка… — В гласа му се долавяше нещо като почуда. — Почти петнайсет години управлявам на този трон и не съм бил нараняван нито веднъж. Досега.

— Винаги има първи път.

— Не и за мен. Аз съм Господар и Бог.

— Да бе, да!

Мълчание.

— Знаеш ли, че майка ти вероятно е мъртва? Накарах преторианците ми да я изхвърлят извън градските стени. Ако не е била ограбена или убита досега, то със сигурност спи в някоя канавка. Съвсем лесно е да я намеря, ако реша.

Викс го погледна.

— Мога да я прибера още утре, ако поискам. Да я върна обратно. Това би ти се харесало, нали?

Викс се наведе напред толкова рязко, че ръката на Паулиний инстинктивно посегна към камата.

— Остави я на мира! — каза момчето на императора.

— Че защо? — покровителствено запита Домициан.

— Хайде да сключим сделка. Остави я на мира и задръж мен!

— Дръзко момче! Да те оставя жив, за да се опиташ да забиеш още ножове в гърба ми?

— Това ще направи нещата много по-забавни…

Ти луд ли си?! — помисли си Паулиний с изпълнено с ужас възхищение. — Може би пък не си чак толкова глупав, колкото си мислех!

Домициан наведе главата си към сина на Теа и попита замислено:

— Страх ли те е от мен?

Викс го изгледа, сякаш беше слабоумен.

— Една дума от теб и онзи хубавец там ще ме превърне в гърчеща се купчина от кръв и черва на пода. Разбира се, че ме е страх. Ще напълня гащите от страх. Какво ще кажеш за сделката?

Домициан го погледна.

— Твърде си високомерен, че да сключваш сделка с роб? — каза подигравателно Викс. Капки пот избиха по челото му. — Така ли е, оплешивяващ извратеняко?

Дълго мъчително мълчание. Паулиний потрепери. Никой не се присмиваше на императора за оредялата му коса. Последният човек, който…

— Защо не — каза замислено императорът на Рим. — Не мисля, че съм твърде високомерен, че да сключвам сделка с роб, Версенжеторикс.

Викс протегна ръката си. Невероятно, но императорът я пое. Длан срещу длан, плът срещу плът. Костите се извиха, кокалчетата побеляха. Чакаха да видят кой ще трепне.

Гледаха се в очите. Никой не трепна.

— Е — усмихна се Домициан развеселен, — мисля, че това ще ми хареса! Майка ти беше голямо предизвикателство, но мисля, че ти ще си дори още по-голямо, Версенжеторикс… Или Викс?

— Само майка ми ме нарича Викс.

— Аз съвсем лесно бих могъл да съм ти баща, знаеш ли. Ако беше с няколко години по-малък, щях сериозно да се замисля… Но не…

— Все пак има богове — измърмори Викс и най-сетне Паулиний успя го извлече навън.

— Ненормален ли си? — изсъска му той. — Да говориш така на императора! Това е по-лошо и от опита да го намушкаш!

— Мама казва, че той обича да си играе игрички с хората — обясни Викс. — Помислих си, че може и да подейства…

Той се изплъзна от ръцете на Паулиний, сконфузено опипвайки туниката си, и Паулиний забеляза мокро петно върху белия лен. Момчето се беше подмокрило.

— Присмиваш ли ми се? — каза освирепял Викс. — Само се засмей и ще ти размажа физиономията! Хубавец, войник в двореца, мислиш се за много як, а… — Ръцете му се разтресоха, когато заби юмрук в гърдите на Паулиний.

— Не — въздъхна Паулиний, — не ти се присмивам… — И заведе Викс в стаята му.

След тази случка императорският двор бръмна. Паулиний чуваше шушукането.

— Чувам, че момчето има собствена стая точно до императорската спалня…

— Императорът го е завел на заседанията в Сената вчера…

— И на откриването на новия водопровод… Пред погледа на цялата общественост…

— Сещаш се какво си помислиха всички!

— Наистина, макар че вероятно грешат. Ако това беше император Нерон или Галба, щяха да са напълно прави, но Домициан никога не е харесвал момченца…

— Всеки мъж се променя, когато навлезе в средната възраст. Той се отърва от Атина…

— Атина може и да я няма, но сега той язди онази хубава малка невестулка Полиа.

— Както и да е, детето е затворник. Носи онази яркочервена туника, за да се вижда отдалеч, ако се опита да избяга. Не може да направи и крачка, без да се препъне в преторианците. Въпреки че те по-скоро следят за безопасността на императора…

— Имаш предвид онези слухове, че момчето се е опитало да го убие на вечерния прием? Всички знаем, че императорът не си е счупил крака по време на езда, макар и така да твърдят лекарите…

— Глупости! Домициан щеше да нареди да пръснат главата на момчето още на място…

— Не и ако е копеле на самия император…

— Не е! Флавиите винаги се различават лесно по румените бузи, по носовете… Такова едро яко момче като това си е чиста проба селянче…

— На Атина ли е?

— Не. Ако беше, той щеше да задържи и нея. Момчето е незаконен син на някоя друга негова любовница, някоя робиня, вероятно…

— Роб или не, това е новият любимец на Домициан. Време е да започнем да се кланяме на момчето в червено, не мислиш ли?

 

 

Братовчедът на императора Флавий Клеменс и големия му син бяха екзекутирани на Гемония — място, известно още като „Стълбата на воплите“^[1].

Два дни по-късно беше ред на Флавия Домицила да бъде ескортирана от килията си. Официалното обвинение беше — неблагочестивост.

Маркус я наблюдаваше от тълпата, прав, застанал редом с плебса, яростта се надигаше безпомощно в гърдите му. Беше се произнесъл в Сената толкова гръмко, колкото беше посмял, но никой не го бе подкрепил. Всичко, което му оставаше сега, беше да наблюдава как Флавия върви към смъртта си, облечена в същата туника, която носеше на приема, на който синовете й трябваше да бъдат провъзгласени за престолонаследници. Един от тях вече беше убит. Никой не знаеше дали по-малкият беше жив или мъртъв.

— По-голямото момче е вече достатъчно голямо, че да има амбиции — бе свил рамене Домициан, — а за по-малкия все още не съм решил…

Никой не смееше да попита. По-безгрижните придворни се обзалагаха дали момчето вече е изпратено на заточение, или е удушено в килията. Едно беше сигурно — императорът не си направи труда да присъства на екзекуцията на племенницата си.

Тълпата беше много мълчалива, докато Флавия изминаваше последните си крачки. Никой не дръзваше да извика думи на протест, но тя бе популярна. Беше изпълнила дълга си раждайки синове и осигурила наследници; даряваше щедро на просяци и деца; може и да беше християнка, но винаги отдаваше почит на боговете, на които трябваше. Сега вървеше с празни очи и изцапана с кръв през последните мигове от живота си. Синът й, ако все още беше жив, със сигурност нямаше да я надживее много. Последните клончета от рода на Флавиите щяха да бъдат окастрени от дървото.

— Спрете!

Маркус рязко обърна погледа си, като чу гласа. Фигура, облечена в бяло, се виждаше едва-едва иззад червено-златната стена от императорски стражи.

— Отдръпни се — сопна се един от преторианците. — Съпровождаме Флавия Домицила към мястото за екзекуция!

— Какво е обвинението? — Това беше женски глас, благ, спокоен.

Флавия стоеше търпеливо, като вол, който чака да го принесат в жертва.

— Неблагочестивост. Сега се отдръпни от пътя!

— Аз съм весталката Юстина. В името на Веста я обявявам за невинна по обвинението. С пълномощията си на жрица премахвам смъртната присъда, която й е наложена!

Тълпата започна да шепне.

Флавия отвори очи.

— О, не!… — каза тихо Маркус.

— В този случай императорът е безсилен. Богинята, на която служа, простря милостивата си ръка над тази затворничка. Екзекутирайте я и ще си навлечете божествено възмездие!

Преторианецът търсеше думи.

— Ами ние… Ние ще трябва да те заведем пред императора… Ние не можем…

— Добре тогава. Сигурна съм, че пред погледа на целия римски народ той няма да престъпи най-древните закони!

Весталката застана между двамата пазачи, забулената й с воал глава се губеше между покритите им с брони рамене. Флавия я гледаше вторачено, помътнелият й поглед се избистряше. Маркус чу ясно гласа й, когато преторианците се обърнаха и поведоха двете жени обратно към Домус Августана.

— Защо?… Какво?… Защо го правиш?

— Веста ми каза да те спася — отвърна спокойно весталката.

— Но аз не вярвам в нея… Аз съм рисуваща риби християнка. Не вярвам в нея…

— Няма значение. Независимо от това тя иска да живееш!

— Но… — Те се отдалечиха и Маркус вече не чуваше разговора им, но можа да види ужаса, надигащ се в очите на Флавия, докато наблюдаваше своята спасителка. Същият ужас се надигна в гърдите му, защото познаваше този глас — познаваше го много добре…

— Твоята смърт срещу нейната! — каза Маркус на висок глас. — Той няма да допусне да стане по друг начин!

Тиволи

— Домициан е хитър — казах аз. — Но не е по-хитър от Викс. Викс ще се справи!

Ариус, приклекнал край огъня, не отговори. Не беше проронил повече от десет думи през последния ден.

— Наистина — казах аз, сякаш ми беше възразил. — Викс ще се оправи! Слабостта на Домициан са игрите; не може да спре да си играе игрички с хората. Но Викс ще отвръща на ходовете му…

Кучето на Ариус изръмжа в скута ми, докато дъвчеше една гънка от полата ми. Погалих го.

— Всичко ще бъде наред с него. Наистина…

Ариус повдигна глава.

— Тихо!

Ноздрите му се разшириха и за момент изглеждаше като вълк, надушващ плячката по вятъра. С едно плавно движение той изскочи през вратата. Аз седях вцепенена, притиснала кучето.

Ариус се появи отново.

— Преторианци — рече хладно той. — Вземи си наметалото!

След еднодневна почивка отново се чувствах силна. Преметнах наметалата ни през ръка и бързо загърнах хляба, останал от вечерята. Ариус потърси нещо пипнешком под дюшека си и аз зърнах дълъг светъл проблясък — отне ми миг да го разпозная.

— Не знаех, че все още имаш меч — казах.

Той го вдигна за момент и проряза въздуха в осморка. Проблясъкът от острието се отрази в очите му. Очите на Варварина.

Не, мечът беше още тук. Както и черните искри в погледа му.

— Готова ли си?

Гушнах кучето и се измъкнах от колибата. Осмелих се да хвърля бърз поглед към вилата; чуваше се далечен звук от трошене. Собствеността на всички изменници се конфискуваше в полза на империята, а земите им се посипваха със сол. Или нещо подобно. За човек, който мразеше евреите, Домициан определено имаше жилка еврейска отмъстителност.

Ариус вървеше направо през лозята и разчистваше клоните от пътя ми, не от любезност, а защото щях да го забавя, ако сама трябваше да си проправям път. Така се държеше с мен, откакто беше видял странните ми натъртвания и откакто се бях отдръпнала от него. Тих. Студен. Не се опита да ме докосне отново.

С черните искри, които пак се бяха появили в очите му, аз не исках да ме докосва.

Кучето излая пискливо, когато оранжевите езици на пламъците започнаха да озаряват небето от покрива на вилата. Хванах с ръка муцунката му и последвах едрия гръб на Ариус, който се беше насочил право към Рим.

Към нашия син.