Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения в Африка (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Elephant’s Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и начална корекция
tanqdim (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Лорън Сейнт Джон. Съдбата на слона

Американска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2011

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-698-0

История

  1. — Добавяне

9.

Същия ден следобед Мартина миеше пода в кухнята. Трябваше да почисти къщата от калните следи от обувки, от праха за сваляне на отпечатъци и трохите от млечна пита, оставени от полицаите.

В този момент момичето забеляза белия жираф близо до портата на резервата. Той бавно се отдалечаваше. Мартина излезе на задната веранда, за да види какво го притеснява. В другия край на градината седеше Рубен Джеймс и се опитваше да храни Джеми през оградата.

Мартина побесня. Втурна се през манговата горичка, готова здравата да го насоли. Той обаче я изпревари:

— А, Мартина! Радвам се да те видя. Тъкмо се запознахме с твоя жираф — Джеремая, нали така? Чух за легендата, според която детето, което язди бял жираф, има власт над всички животни. Това сигурно си ти. Онзи ден Лърк ми разказа, че един бивол, който бил почти умрял, скочил на крака като младо яре, след като си го докоснала.

— Изненадана съм, че Лърк е успял да види каквото и да било — отвърна Мартина. — Той беше твърде зает да се опитва да предизвика пожар с цигарата си, да обижда Тендай и да плаши слоновете.

Рубен Джеймс се засмя.

— Мисля си, че по-скоро слонът е изплашил него. Тези животни са доста по-корави, отколкото хората си мислят — например слоницата, която подарих на дядо ти. Когато пристигна тук, беше кожа и кости и едва се държеше на краката. Сега разбирам, че е жива и здрава и нищо й няма.

Мартина се зачуди дали се е сетил, че същата тази слоница нападна шофьора му. Реши за всеки случай да не казва нищо, да не би Джеймс по-късно да си отмъсти на Ейнджъл.

В този момент се сети, че същото може да сполети и Джеми, ако Рубен Джеймс се ядоса, затова тя каза подчертано учтиво:

— Имате ли нещо против да не храните жирафа? Той се притеснява от непознати и освен това яде само листа от акация.

Рубен Джеймс наклони глава и намигна на Джеми, който се въртеше покрай оградата, за да бъде по-близо до Мартина.

— О, сигурен съм, че мога да го изкуша с някое лакомство — каза той и размаха клонче орлови нокти[1].

Белият жираф се наведе, примамен от деликатеса, но страхът надделя и той се отдръпна, без да докосне клончето.

На Мартина й се искаше да издере очите на Рубен Джеймс. Момичето с мъка овладя гнева си, влезе в резервата и заключи портата след себе си, само за да докаже, че все още има права в „Савубона“. Джеми наведе глава и потърка муцуна в нея.

От другата страна на оградата Рубен Джеймс спокойно каза:

— Чух, че снощи някой е нахълтал у вас.

— И предполагам, вие нямате нищо общо с това? — сопна се Мартина, като забрави за решението си да се държи любезно.

— Стига, Мартина — усмихна се той, — с теб не започнахме както трябва още от самото начало! Знам колко си привързана към „Савубона“ и затова не съм изненадан, че си настроена срещу мен, но не е в стила ми да влизам с взлом в къщите на хората.

— Но все пак е в стила ви да им отнемате мечтите и любимите животни?

Рубен Джеймс хвърли клончето на земята и изтри ръце в кърпичка с монограм.

— Мартина, ти си твърде малка, за да разбираш от бизнес, но се запитай дали ако дядо ти го беше грижа за „Савубона“, щеше да поеме тези финансови рискове ида изложи на опасност бъдещето на семейството си? Не мисля така. Не аз съм лошият тук.

Бива си го. За миг самата тя се запита какво всъщност е сторил Хенри Томас. След това обаче Рубен Джеймс отиде твърде далеч:

— Ще ти кажа нещо, Мартина. Готов съм да сключим сделка. Избери си едно животно от резервата — което и да е, и то ще е твое. Можеш да го посещаваш безплатно, когато поискаш. Което и да е, с изключение, разбира се, на белия жираф. Казах ли ти, че в негова чест сме решили да сменим името „Савубона“ на сафари парк „Белият жираф“?

При споменаването на сафари парка Мартина бе обзета от хладно спокойствие. Тя осъзна, че двамата с Рубен Джеймс са като играчи на шах. Той направи своя ход, сега беше неин ред. В съзнанието й изникна образът на Грейс, която смело я водеше през катакомбите на Тайната долина.

— Знаете ли, не бива да ме подценявате. В „Савубона“ има хора със сили, които вие не можете да разберете. — Зелените й очи предизвикателно се втренчиха в него. — Ще намерим начин да ви спрем!

През лицето на Рубен Джеймс премина мрачна сянка, но докато Мартина успее да разчете изражението му, обичайната излъскана усмивка цъфна отново.

— Така ли? Е, нека ти кажа нещо, млада госпожице. Аз съм търпелив и великодушен човек, но до определен момент. Не допускай грешката да ме ядосаш!

* * *

Мартина влезе в къщата и чу телефона да звъни. Вдигна слушалката. Вятърът беше натежал от металния мирис на идващия дъжд, а вратата скърцаше на пантите си. Над резервата бяха надвиснали черни облаци.

— Мартина! Слава богу, че се свързах! — извика Гуин Томас. — Откога звъня, а никой не отговаря! Поболях се от притеснение. Какво става? Всичко наред ли е?

— Да — излъга Мартина.

Нямаше смисъл да разказва на баба си, че слон е гонил Лърк, нито да я тревожи с новини за взлома. Най-много Гуин Томас да полудее от притеснение и да се качи на следващия самолет, без да е открила нищо в Англия. Тогава „Савубона“ щеше да е в по-голяма опасност от всякога.

— Съжалявам, че не си се свързала, бабо. Грейс не обича да вдига телефона, а ние с Бен сме в резервата да помагаме на Тендай.

— Слава богу, а аз си представях най-лошото. Господин Джеймс идвал ли е?

— Постоянно, но ние се оправяме с него — отговори Мартина и смени темата. — Как е в Англия? Студено ли е?

— И сиво — потвърди баба й, — и много влажно. Отседнала съм в един хотел, който прилича на селски хан като от филм за върколаци — с ниски греди, враждебни местни жители и собствено баскервилско куче. Стаята е толкова малка, че като вляза през вратата, се блъскам в леглото. Но не за това ти се обаждам.

— Ключът! — спомни си Мартина. — Какво имаше в сейфа? Намери ли друго завещание?

— Не точно. Честно казано, всичко е малко объркано и почвам да се съмнявам в здравия си разум. Чувствам се много виновна, че ви оставих на милостта на онзи ужасен човек, за да прелетя няколко хиляди километра, и то най-вероятно за зелен хайвер. В сейфа няма нищо особено. Поне нищо, което да ни помогне да спасим „Савубона“. Само един плик.

— Плик ли? Има ли писмо в него?

— Не, точно това е странното. Има само карта на Дамараланд[2] в Намибия и ключ — прилича на ключ за куфар.

— Какъв куфар?

— Знам колкото и ти. Другото странно нещо е, че пликът е бил на Вероника.

— На мама?

— И аз се изненадах. На гърба е старият ви адрес в Хампшир, написан с нейния почерк. Не разбирам защо е в сейфа на Хенри…

— Може би е нещо, което е искала да опази.

В главата на Мартина се прокрадна и друга мисъл: или нещо, което е искала да скрие.

— Африканска туристическа карта и ключ без бележка към него? Мисля, че най-вероятно каквото и да е сложила тя или Хенри в сейфа, то вече не е там, а картата е просто спомен от някое пътуване. Би било интересно да се провери ключът, но без адрес не знам откъде да започна.

След това заговориха за други неща. Гуин Томас тъгуваше за „Савубона“, искаше да чуе какво става с почти всяко животно в резервата. Това веднага събуди подозренията на Мартина. Ако има нещо, което баба й не може да понася, то беше прахосването на пари за разговори по телефона. А това обаждане от Англия сигурно струва цяло състояние. Но въпреки това колкото пъти се опита да каже „дочуване“, баба й все намираше начин да я задържи.

След пет-шест минути Мартина не издържа и попита:

— Бабо, има ли нещо, което не ми казваш?

— Не, не, разбира се! Е, естествено, тревожа се за бъдещето, но иначе съм добре. Трябва вече да вървя, фонокартата сигурно е на свършване. Голяма измама са тези карти, абсолютна измама.

Мартина занесе телефона до прозореца на кухнята. Оттам се виждаше цялата градина и дори водоемът от другата страна на оградата с надвисналото над него черно небе. Шест зебри с кръгли коремчета тичаха да се скрият от идващия дъжд.

— Страх ли те е какво ще откриеш, ако се захванеш да търсиш? — попита Мартина.

Гласът от другата страна на линията прозвуча възмутено.

— Да ме е страх? Не ставай глупава! — Гуин Томас замълча и после добави: — О, кого заблуждавам? Да, Мартина, честно си признавам, наистина се страхувам! Страхувам се, че човекът, когото обичах, с когото споделях четирийсет и две години от живота си, може да се окаже не този, за когото го мислех.

През манговите дръвчета повя силен вятър. От небето закапаха едри капки и затропаха по покрива. Дъждът се усили, а розите приведоха глави.

— Сърцето ми казва, че той беше мил и добър мъж, че никога не би сторил нещо, с което да ме нарани, но някъде дълбоко в мен се е загнездила мисълта, че не можеш да познаваш докрай друг човек…

Пороят заглуши останалата част от изречението.

Мартина запуши свободното си ухо и се напрегна да чуе. По линията обаче се чу пукане и съскане. Момичето натисна копчето на високоговорителя.

Гласът на баба й изпълни кухнята и заехтя между гредите.

— Тайните погубват, Мартина! Никога не пази тайни! Колкото и благородна да е била тайната мисия на Хенри, сега тя може да означава край на „Савубона“ и всичко, за което съм работила години наред и което обичам. Не искам да те натъжавам, но трябва да приемеш факта, че може би това е краят и на белия жираф…

Бележки

[1] Орлови нокти — храстовидно растение, чиито цветове отделят сладък нектар. — Б.пр.

[2] Дамараланд — район в западната част на Намибия. — Б.пр.