Метаданни
Данни
- Серия
- Приключения в Африка (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Elephant’s Tale, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирина Манушева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ehobeho (2014)
- Разпознаване и начална корекция
- tanqdim (2015)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Лорън Сейнт Джон. Съдбата на слона
Американска. Първо издание
ИК „Фют“, София, 2011
Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова
ISBN: 978-954-625-698-0
История
- — Добавяне
12.
— И сега какво? — Мартина се радваше, че може да изрече на глас думите, които от няколко часа не й даваха мира.
Бен прокара пръсти през черната си коса.
— Добър въпрос. Кое е първото правило за всяка критична ситуация?
— Не изпадай в паника.
— Добре, значи няма да изпадаме в паника. Преди да тръгнем нанякъде, нека огледаме самолета сантиметър по сантиметър и да видим дали в него има нещо, което ще ни е от полза. Но първо да хапнем.
Решиха, че сиренето бързо ще се развали на жегата и скоро няма да става за ядене, и затова си разделиха сандвичите и половината шише вода. После се върнаха в самолета и внимателно прегледаха какво има в него.
Нямаше кой знае какво, но все пак взеха две малки кутийки сок от хладилната чанта, както и малко глюкоза и таблетки за пречистване на вода от аптечката, но решиха да не ровят в куфарите.
— Невинен до доказване на противното — заяви Бен.
Според Мартина Рубен Джеймс беше виновен до доказване на противното, но все пак се съгласи, че не бива да пипат личните му вещи.
Разгледаха кашоните в багажното. Повечето бяха запечатани, но по името на производителя и миризмата, която идваше от един скъсан кашон, Бен заключи, че вътре има миньорски принадлежности.
— Миньорски принадлежности ли? — учуди се Мартина. — Така ли си изкарва милионите Рубен Джеймс? От диаманти и платина?
— Не съм сигурен. Питах Тендай за това и той каза, че май Джеймс притежава няколко луксозни хотела. Но и той не беше сигурен.
Бен подреди отново кашоните и двамата скочиха от самолета. Затвориха вратата след себе си и Мартина отново видя четирилистната детелина на носа и си спомни пророчеството на Грейс.
„Четирите листа ще те отведат при кръга.“ Какъв кръг?
— Ти разбра ли за какво си говореха двамата? — попита Мартина. — Какво имаше предвид Рубен Джеймс, като каза, че не нарушават закона, а само го заобикалят? И какви са тези приказки за банки и затвор?
— Аз се притесних, когато чух, че някой някъде ще се радва, че има вода и храна три пъти на ден. Прозвуча така, сякаш говори за роби. Много е странно, но мисля, че за едно може да сме сигурни.
— За какво?
— Става дума за нещо много повече от „Савубона“.
* * *
Не знаеха кога пилотът и Рубен Джеймс ще се върнат за товара, но предположиха, че първо сигурно ще закусят някъде. Затова решиха да се огледат къде се намират, преди да стане още по-горещо.
Само минути след като се заизкачваха по една от дюните Мартина вече беше готова да убие човек за нещо сладко, газирано и леденостудено. Свалиха си обувките и ги преметнаха през врата, вързани за връзките. Босите им стъпала потъваха дълбоко в червения пясък. Тътреха се бавно нагоре, а мускулите им направо пареха. По средата на пътя изпиха остатъка от водата. Никой не каза и дума, но и двамата знаеха, че когато и ябълковият сок свърши, ще загазят сериозно.
— Хващам се на бас, че на върха има чуден хотел със сенчести палми и искрящо син басейн! — рече Бен с надежда.
— Аз пък се хващам на бас, че има търговски център с климатик, с безплатен сладолед с шоколадови парченца и лимонада на корем! — отвърна Мартина.
Ободрени, двамата отново поеха нагоре. Бен стигна пръв. На Мартина й трябваше известно време, за да си поеме дъх, преди да успее да се огледа. Изражението на Бен казваше достатъчно и Мартина не бързаше да търси потвърждение.
От единия до другия край на хоризонта се простираха редици червени дюни. Нямаше и следа от живот. Единствените знаци, че не са на Марс, бяха катранената лента на някакъв път, която чезнеше в маранята, и самолетът като играчка на пистата далече долу.
— Ако това ще помогне, намираме се в Сосусвлей[1] — рече Бен. — Виждал съм тези дюни на снимки. Най-близкият голям град е поне на шест часа път с кола.
— Страхотно! — Мартина закри очите си с ръка, за да ги предпази от палещото слънце. — Надявам се, че няма да ги изминем пеша. — Тя седна на пясъка. — Съжалявам, Бен! Аз съм виновна! Заради страха, че може да изгубя Джеми, Кан и „Савубона“, не мислех трезво. Гадеше ми се от безсилие и изобщо не ми хрумна, че Рубен Джеймс може да върти бизнес насред пустинята. Мислех, че ще попаднем на някое нормално място с коли, пътища и къщи… Но това е истинска катастрофа! А най-лошото е, че въвлякох и теб.
Бен седна до нея и отвори кутийка ябълков сок. Предложи първо на Мартина, а после сам отпи.
— Не ме въвлече. Дойдох, защото така исках, не помниш ли? Но ти трябва да последваш собствения си съвет.
— Кой съвет?
— Това, което каза на баба си. Не можем да се откажем. Нека направим това, за което дойдохме — да разберем какво е намислил Рубен Джеймс и да намерим доказателства, за да му попречим да си присвои „Савубона“.
Мартина го погледна.
— Има още нещо.
Тя набързо му разказа за пророчеството на Грейс, за сочещите на северозапад бивни и за четирилистната детелина на носа на самолета. Каза му и за разговора с баба си за картата на Дамараланд в сейфа, както и за странното съвпадение, че Ейнджъл идва оттам.
— Грейс казва, че няма случайни неща. Удивително е, че за по-малко от двайсет и четири часа се случват две съвпадения.
— Хм, може би има и трето — отбеляза Бен. — Ами ако Ейнджъл е нападнала Лърк, защото го познава от Дамараланд и той й е направил нещо, което да я разгневи? Длъжни сме заради Ейнджъл, баба ти и всички в „Савубона“ да разберем какво става. Трябва да намерим начин да стигнем до Дамараланд!
За пръв път от дни насам Мартина усети слаба надежда.
— Добре — съгласи се тя, — да направим това, за което сме дошли! И в по-големи каши сме се забърквали. Да се скрием близо до самолета, докато се върнат за товара, а после ще се опитаме да се вмъкнем в колата.
Бързо установиха, че най-лесният начин за слизане по стръмните дюни е да се плъзнат по тях. Беше много по-забавно, отколкото на качване. Почти бяха стигнали долу, когато забелязаха облаци прах по пътя. Автомобилът на Рубен Джеймс се връщаше.
Намираха се на гол склон, на стотици метри от каквото и да било укритие, затова просто спряха на място и се заровиха в червения пясък, само главите им останаха да стърчат. Джипът спря до самолета. Двамата мъже свалиха няколко дълги дървени сандъка, натовариха ги на самолета и се качиха в него. Минаха пет минути и перките се завъртяха.
— Тръгват! — извика Мартина. — Бен, оставят ни! Мислех, че това е крайната им цел и ще имаме предостатъчно време да се върнем при самолета. Мислех си, че Рубен Джеймс или живее, или има работа тук наблизо и че самолетът ще остане дни наред.
— И аз така предположих — мрачно отговори Бен. — Явно сме сгрешили.
Ревът на двигателя се усили и пилотът се приготви за излитане. Шофьорът на джипа им махна с ръка и потегли.
Мартина и Бен гледаха как самолетът се носи по пистата и се изстрелва в синьото небе. Само след миг изчезна от погледите им.
Възцари се тягостна тишина. Единствените звуци бяха шепотът на пясъка и собственото им уплашено дишане. Въпреки жегата ги побиха хладни тръпки.
Беше ред на Бен да попита:
— И сега какво?