Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (13)

13.

Макар да бе от хората, които лесно се гневят и плачат, Мартина отдавна се беше научила, че в критична ситуация е важно да слуша главата, а не сърцето си.

— СПОП — каза тя.

— Стоп ли? — погледна я изненадано Бен.

— Не, СПОП: спри, помисли, огледай се, планирай! Така се действа, когато си в критично положение.

— А ние определено сме в такова — съгласи се Бен, — повече от критично…

Мартина се изправи и се отърси от пясъка.

— Всъщност, може би имаме късмет.

— Моля!?

— Ами представи си, че бяхме на борда на самолета. Колкото по-дълго се навъртаме около Рубен Джеймс, толкова по-вероятно е да ни открият. Сега обаче сме свободни. Пак сме в Намибия и по следите на Джеймс, но сами решаваме кога и какво да правим.

Бен избухна в смях.

— Променила си се през последната година! Но си права. Ние сме насред най-голямата пустиня на земята и се варим в собствения си сос, имаме една кутийка ябълков сок и нямаме транспорт. Ако искаме да се измъкнем, наистина трябва да мислим позитивно. Добре, да тръгваме по следите на господин Джеймс. Но първо да намерим подслон, вода и храна, и то точно в този ред.

— Съгласна съм! Бен?

— Да?

— Никога не съм била толкова уплашена. Но съм твърдо решена да спася „Савубона“ и всички животни, дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си.

Бен погледна безкрайните дюни от червен пясък.

— Да се надяваме, че няма да е последното.

* * *

На километри наоколо не се виждаше подслон, не можеха да рискуват да се обезводнят, докато търсят къде да се скрият и решиха да се върнат на пистата. Имаха едно тънко одеяло, което взеха от самолета, и клони от изсъхнали храсти. От тях направиха нещо като палатка. Останаха в нея до средата на следобеда, като си мечтаеха за хапване и студени напитки. Ябълковият сок свърши още по обед. Задържаха последната глътка дълго в уста, за да не им пресъхнат устните и езикът, както ги бе учил Тендай.

Късно следобед глътнаха по една таблетка глюкоза и тръгнаха под палещото слънце. Надяваха се, че пистата се използва често и скоро някой ще се появи, но наоколо не се виждаше жива душа. И двамата знаеха, че в подобна ситуация е най-добре да останат на едно място и да чакат да ги спасят. Но тъй като никой не знаеше, че са в беда, налагаше се сами да потърсят помощ.

Тръгнаха в посоката, откъдето сутринта дойде джипът. Беше по-лесно, отколкото изкачването по дюните, а и имаше шанс да мине автобус с туристи или джип на парков надзирател с цял бидон вода!

Поне така се надяваха.

Но нищо подобно не се случи. Часовете минаваха и докато слънцето бавно се спускаше, устата на Мартина така пресъхна, че езикът й залепна за небцето, а устните й се напукаха и разкървавиха. Сложи си якето и качулката, за да се предпази от изгаряне, но с тях й стана още по-горещо. Местеше механично крак пред крак и се опитваше да не мисли за случаите на хора, умрели в пустините. Знаеше, че тялото може да издържи без вода най-много три дни, но при такава жега и двайсет и четири часа могат да са фатални.

Най-много я тревожеше мисълта, че вървят в грешна посока. Не е сигурно дали джипът наистина е тръгнал към хотел. Ако Бен е прав, възможно е Рубен Джеймс и пилотът да са отишли до някоя мина или таен склад с въоръжена охрана. Двамата с Бен може би вървяха към сигурен капан.

По близката дюна притича гущер, муцуната му приличаше на лопата. Като се изключат бръмбарите и един орел в далечината, това бяха единствените признаци на живот за целия ден.

— Няма да загинем — каза Мартина. Гласът й прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше. — Иначе Грейс щеше да ми каже.

— Може да го е пропуснала, за да не те тревожи — подразни я Бен. — Не мислиш ли, че гадателите си имат кодекс, според който не бива да казват на хората лошите неща.

На Мартина изведнъж й стана адски горещо и се ядоса.

— Не ми помагаш, Бен! — отвърна тя сърдито. — А и Грейс не е гадателка! Тя е сангома, която общува с предците и чете бъдещето по кости. Не е шарлатанка с пайети и кристална топка!

Бен спря.

— Ей, знам! Грейс е невероятна! Съжалявам, само се пошегувах.

Мартина стисна ръката му.

— И аз съжалявам, че се развиках! Просто съм гладна и уморена и не мога да спра да се обвинявам за кашата, в която те забърках.

— Това не ми прилича на позитивно мислене — усмихна се Бен. — Хайде, ще се справим! Раз-два, раз-два, раз-два…

Със залеза на слънцето се появи лек ветрец — толкова хладен и успокояващ, сякаш ги обгърна коприна. С последни сили Мартина и Бен се изкачиха на една висока дюна. Надяваха се, че през дългата нощ тук ще са далеч от хищници, змии и скорпиони. Надяваха се също да зърнат някакъв знак за човешко присъствие или за наличието на вода.

Свалиха обувките си, топлият червен пясък се процеждаше през пръстите на Мартина. Малко преди върха спряха да си поемат дъх. Залезът нямаше екзотичните багри на залезите в „Савубона“, но пък под настъпващия здрач огромните вълнисти дюни сменяха най-различни цветове — керемиденочервени, карамелено оранжеви и кестеновокафяви.

Гледката беше толкова величествена, че Мартина за миг забрави бедите и се изпълни с щастие. Според туристическия пътеводител пустинята Намиб е приблизително на около осемдесет милиона години. В мащабите на еволюцията Мартина беше нищожна като амеба… Момичето продължи да съзерцава, дори след като Бен тръгна нагоре, и се стресна чак когато чу мъчителния му вик.

Последните няколко метра й отнеха два пъти повече време. Бен лежеше на пясъка, стиснал стъпалото си с ръце, а лицето му беше изкривено от болка. Наблизо се виждаше трънлив храст с остри извити бодли.

— Няма що! — процеди Бен през зъби. — Вървим часове наред, без да видим дърво или тревичка, и първото растение, на което се натъкваме, е бодлив храст.

Мартина видя пет кървящи убождания на петата му. Преди момчето да успее да възрази, тя отвори пакета за оцеляване и почисти раничките с антисептична кърпичка. После капна от отварата на Грейс за рани и уви крака му с бинт, за да не се дразни от пясъка. Едва когато приключи, а Бен седна и се усмихна, тя забеляза две неща. Първо, от другата страна на дюната имаше долина със свежа трева и няколко дървета. Второ, бодливият храст беше отрупан с жълто-зелени плодове.

— Това да не е мираж? — попита тя.

— Кое? — не разбра Бен, зает да разглежда произведението на Мартина върху крака си, впечатлен от уменията й. Отварата беше премахнала болката.

Мартина отряза с швейцарското си ножче един клон от храста и по земята се посипаха няколко плодчета. Вътрешността им напомняше на краставица. Мартина издълба малко от жълтата сърцевина и я сложи в устата си — вкусът беше кисел и леко парлив. После изчисти семенцата и изяде и тях.

— Мартина, да не би слънцето да ти е изпържило мозъка? — ахна Бен. — Имаш ли представа колко е опасно да ядеш непознато растение? Ами ако е отровно?

Мартина лапна още няколко семена.

— Вкусни са, приличат на бадеми.

Тя разряза още един плод и го подаде на Бен.

— Това е храст нара^[1]. Винаги бих го познала. Грейс постоянно говори за него. Казва, че бушмените обичат нара, защото има стотици приложения. Маслото от семената овлажнява кожата и я предпазва от слънчево изгаряне, коренът лекува стомашни неразположения, гадене, болки в гърдите и бъбречни проблеми, а месестата част на плода може да се натрие върху рана, за да зарасне по-бързо, или да се яде, за да се оводниш.

Бен усети колко е жаден и изгладнял и не се противи дълго, особено след като видя как живна Мартина след първия плод. Скоро и Бен дъвчеше със същия ентусиазъм.

В един момент двамата се спогледаха и избухнаха в смях — по брадичките им се стичаше сок, а по дрехите им не беше останало чисто място.

Слънцето почти се беше скрило. Двамата си запалиха малък огън със сухи съчки и шума от храста. Опънаха тънкото одеяло върху тесния ръб на дюната, а отгоре се покриха със спасителното фолио от пакета за оцеляване на Мартина, с него човек можеше да се предпази от студове дори при минус шейсет градуса. Или поне така пишеше на етикета.

Вечерницата оповести падането на нощта. Не след дълго по небето сякаш се разпиля кутия с диаманти — толкова многобройни и искрящи бяха звездите. Скоро се показа и луната.

Бен и Мартина лежаха, сложили глави върху раниците си, сгушени на топло под спасителното фолио и загледани в Млечния път, Орион и Южния кръст. От време на време се чуваха крясъци на нощни твари.

— Знаеш ли какво, Бен? — попита Мартина сънено. — Вярвам, че ще успеем. Представа нямам как, но наистина вярвам!

Бен се прозина.

— Знаеш ли какво, Мартина? Мисля, че си права.

После потънаха в дълбок, сън.