Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (18)

18.

Домът на Гифт излъчваше такъв покой, че сутринта, докато се излежаваше и гледаше как слънцето облива в златисто хълмовете, Мартина се размечта един ден самата тя да има такава палатка с гледка към някоя африканска долина. Фантазията обаче се спука като сапунен мехур, щом й се наложи да се изкъпе във външната баня с кофа леденостудена вода. Закле се до края на дните си да си стои в удобната къща на баба си в „Савубона“, с течаща топла вода.

„Надали, ако не надхитриш Рубен Джеймс“, чу се един глас в главата й, но Мартина отказа да го слуша. Утрото беше твърде прекрасно, за да мисли за бедите в Южна Африка.

Тримата с апетит закусиха с пържени яйца и препечени филийки и тръгнаха да търсят пустинни слонове. Гифт ги предупреди да не се надяват твърде много. Въпреки внушителния им размер, човек трудно може да ги види, тъй като те ежедневно изминават огромни разстояния в търсене на храна и вода.

— Това е една от причините толкова трудно да се установява броят им — обясни Гифт и натисна спирачките, за да пропусне стадо антилопи. — Преди да изчезне, баща ми се тревожеше, че много слонове изчезват, без да е ясно защо. И то не болни и стари животни, а млади и здрави. Бяха от стада, които той наблюдаваше години наред, така че това действително се случваше. Един ден ги има, на следващия ги няма…

„Също като самия повелител на слоновете“, помисли Мартина. Тя се загледа в светложълтата трева, във виещия се червен път и в далечните теменуженосини планини. Пейзажът бе омагьосващо красив и не беше за вярване, че наоколо дебнат смъртни опасности — отровни змии и растения, скорпиони, диви зверове, безмилостно слънце…

— Баща ми уведоми властите — продължи Гифт, докато претърсваше с поглед пръснатите тук-там дървета, — но никой не прие сериозно думите му, освен Рубен Джеймс, който увеличи броя на патрулите за бракониери. Хората казваха на татко, че слоновете са умрели от глад или жажда, а другарите им са ги погребали в слонското гробище.

— Слоновете си имат гробище? — изненада се Бен.

Гифт изсумтя.

— Не, това са туристически митове, но наистина правят нещо като погребение. Понякога вдигат тялото на умрелия си другар, като на погребален кортеж, а после го покриват с кал, листа и клони. Както и да е, накрая решиха, че ги убива парниковият ефект.

— Парниковият ефект ли? — озадачи се Мартина. — Имаш предвид затоплянето на планетата заради замърсяването от автомобилите, самолетите и фабриките? Какво общо има това с изчезването на слоновете?

— Учените и политиците постоянно спорят дали съществува глобално затопляне — каза Бен.

— Не обръщай внимание на политиците, защото тяхната единствена цел е да печелят избори — рече Гифт. — Вярно е, че и според някои учени няма глобално затопляне, но повечето смятат, че затоплянето на земната повърхност ще доведе до повишаване на нивото на световния океан, полярните ледове ще се стопят и ще залеят голяма част от планетата.

— И тогава сушата в Намибия ще стане по-голяма от всякога и пустинните слонове ще са на ръба на оцеляването? — предположи Мартина.

— Точно така. Вече сме свидетели на това. Само дето баща ми не смяташе, че причината е в недостига на храна и вода. Изчезваха най-хубавите екземпляри от всяко стадо, но нямаше доказателства за бракониерство.

— Прилича на Бермудски триъгълник в Дамараланд — отбеляза Бен.

— Какво е Бермудски триъгълник? — попита Мартина.

— Бермудският триъгълник е район в океана между крайбрежието на Флорида, Бахамските и Карибските острови, където са изчезвали самолети и кораби. Все едно са погълнати от океана. Много експерти по метеорология и паранормални явления години наред се опитват да разберат какво е ставало, но повечето случаи все още са необяснени.

— Не знам за това — каза Гифт, — но съм убеден, че двете неща са свързани. Имам предвид изчезването на баща ми и на слоновете. Странно е, че от деня, в който изчезна баща ми, не се е изгубил нито един слон.

— Гифт — прекъсна го Бен, — върни се и провери онова дърво. Сигурен съм, че видях прясна следа от слон.

Гифт продължи да кара. Колкото и да харесваше Бен и Мартина, за него те бяха деца туристи, които не знаят нищичко за пустинята.

— Остави следите на мен, градско чедо! — пошегува се той. — Слоновете никога не идват толкова на юг.

Мартина се усмихна. През няколкото месеца като ученик следотърсач Бен показа такава дарба за разчитане на следи, че според Тендай може да стане един от най-добрите следотърсачи, които някога е виждал.

Два часа по-късно усмивката беше слязла от лицето й, а търпението й се изчерпа. Явно Гифт въобще не излъга, като се пошегува, че не може да открива следи. Не бяха зърнали и косъм от опашка на слон.

Гифт отгатна мислите й и се намръщи.

— Ако двамата с Бен си мислите, че можете да се справите по-добре, сами си търсете слоновете.

Бен не каза нищо. Гледаше право пред себе си, докато Гифт намусено караше обратно към дървото, където момчето забеляза обелената кора и строшените клони — признаци за минаване на слонове. Щом стигнаха, Бен скочи от автомобила и отиде да разгледа следите отблизо. Мартина се взираше заедно с него. Още не можеше да проумее как животни, тежащи седем тона, могат да оставят едва забележими следи по земята. Сякаш се носеха леко като балерини.

— Оттук — каза авторитетно Бен и посочи едно пресъхнало речно корито наблизо.

Гифт го последва, макар лицето му да говореше друго: „Да бе“. Недоверието му обаче бързо се смени с възхищение, докато Бен ги водеше от следа към следа. Когато пресякоха едно възвишение и видяха пустинните слонове сред дърветата, Мартина забеляза, че бушменът погледна с голямо уважение към приятеля й. Не че го призна обаче…

— Точно тук мислех да проверим после — каза той.

Млад мъжки слон^[1] се отдели от стадото, събрано под сянката на няколко дървета, и тръгна към тях, размахвайки предупредително уши. Женските прибраха малките по-близо до себе си. Сега беше ред на Гифт да засияе, защото ако има нещо, което познаваше добре, това бе поведението на слоновете. Баща му го беше научил на всичко, което знае.

— Стадото е нещо като дом за възрастни хора — каза той през смях, като паркира на почтително разстояние от слоновете и изгаси двигателя. — Това е общност, в която всеки се грижи за останалите. Помежду си използват дори имена, за да се разпознават, и имат „слонски сонар“, с който откриват приятели на десет километра разстояние.

— Тендай казва, че бременността им продължава две години — каза Бен.

Мартина гледаше великаните през прозореца.

— Сигурно е доста трудно, особено като се замислиш колко голямо е бебето — рече тя.

Гифт се усмихна.

— Да, обаче слоновете получават много голяма подкрепа от останалите в стадото. Бебето слонче се ражда в защитен кръг, с възрастна слоница „акушерка“ наблизо, и всички си поделят грижите по него, дори и храненето. Същото правят и делфините. Делфинската акушерка помага на новороденото да изплува на повърхността за първата глътка въздух.

Мартина и Бен замълчаха за момент. И двамата си спомниха дните, които прекараха сред делфините на островите край Мозамбик. Но това беше друго приключение.

Загледан в тромавата походка на една възрастна слоница, Бен отбеляза:

— Ако някой слон се опита да плува, сигурно ще потъне като камък.

— Всъщност, като изключим китовете и делфините, слоновете са най-добрите плувци сред бозайниците — опроверга го Гифт. — Могат да преплуват петстотин километра между островите само за удоволствие.

В „Савубона“ Мартина гледаше на слоновете като на древни, праисторически същества, удивителни, но непонятни. Заниманията им сякаш се ограничаваха с паша и плискане във водата. Гифт й показа, че дори най-незначителните им действия имат смисъл.

— Виж онзи младок там. Използва пръчката, за да гони мухите. Мозъкът на слоновете е сложно устроен, те са много интелигентни животни. Умеят да използват разни инструменти, например със сдъвкана дървесна кора запушват дупки в речните корита, така че водата да се задържи и да могат отново да се върнат да пият. Изтръгват дървета и ги бутат върху електрически огради. Разказвали са ми как се преструват на оковани, след като вече са строшили веригите, за да могат да избягат, а отмъстителността им спрямо хора, проявили жестокост към тях, е пословична.

Мартина пак се сети за Ейнджъл и се запита кой или какво я е наранило в миналото.

— Интересно — обади се Бен, — когато видя малко сладко бебе лабрадорче или голямо и добро животно като делфин или като Джеми, ми се иска да го защитя и да го предпазя от беда. Но слоновете изглеждат така, сякаш сами могат да се грижат за себе си. Те са толкова големи, а кожата им — така дебела, че никога не ми е хрумвало, че и те могат да имат емоции като нас.

— Ловците предпочитат да мислят, че когато убиват животно, то не знае какво му се случва, но слоновете чувстват точно толкова силно, колкото и ние — увери го Гифт. — Те изпитват същите емоции като нас: любов, омраза, гордост, щастие, ревност и отчаяние. Бебета слонове, които са видели как убиват родителите им, се будят с писъци от кошмарите си нощем.

Мартина, която бе преживяла доста кошмарни нощи след смъртта на собствените си родители, погледна с нови очи на слоновете. Макар почти всеки ден да виждаше в „Савубона“ тези чувствителни и интелигентни животни, не знаеше почти нищо за тях. Е, това ще се промени. Щеше да стори всичко по силите си, за да направи живота им по-добър, и щеше да започне от Ейнджъл.

* * *

Докато пътуваха обратно през равнината, все още под силните впечатления от величествените слонове, Гифт забеляза встрани от пътя велвечия^[2]. Обясни им, че това е най-старото растение на света и трябва непременно да го видят. Някои екземпляри живеели хиляди години.

Мартина, която се притесняваше, че времето им изтича като пясък в часовник, беше твърде разсеяна, за да му обърне внимание. При това растението се оказа доста грозно. Привлякоха я виковете на двойка птици пустинарки^[3] и тя се приближи към тях, за да ги види. Точно тогава забеляза кръг от червеникава почва. Той бе достатъчно широк, за да може Джеми да легне върху него. Беше съвършено кръгъл и гол. Не се виждаше и стръкче трева.

Мартина внимателно докосна пръстта. Земята беше твърда, топла и ронлива. Разрови я с пръсти, но нищо не се случи. Не проблесна ослепителна мълния. Не получи откровение, което да промени живота й.

— Гифт — повика тя момчето, — знаеш ли нещо за този кръг?

Той се приближи.

— Разбира се, това е вълшебен кръг.

— Вълшебен кръг ли? В Намибия вярвате ли във вълшебства?

— Не мисля, че някой наистина ги мисли за вълшебни — засмя се Гифт. — Но пък и никой не знае как се появяват. Изникват сякаш от нищото — като житните кръгове във Великобритания и Америка. Според някои ги предизвикват термити или радиоактивен гранит. Други казват, че преди много години тук имало гора от еуфорбия^[4], а когато дърветата измрели, отровили почвата.

— А ти какво мислиш? — поинтересува се Бен.

— Че са направени от малки зелени човечета — подразни го Гифт. — Това са им малките извънземни площадки за кацане!

— Говориш в множествено число — прекъсна го Мартина. — И друг кръг ли има?

Гифт се чукна по челото, сякаш това е най-глупавият туристически въпрос, който е чувал някога. Махна им с ръка да го последват и се покатери на една голяма канара. Когато стигнаха догоре, изпотени от краткото изкачване, той посочи към тревистата равнина от другата страна. Мартина надникна през ръба и преглътна. Десетки кръгове се простираха, докъдето погледът й стигаше.

„Кръгът ще те отведе при слоновете“, беше казала Грейс.

„Само че кой кръг?“, помисли отчаяно Мартина.