Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (19)

19.

Следващият етап от разследването беше малкият хотел на Рубен Джеймс. Гифт беше приятел с един от екскурзоводите и предположи, че той може и да знае нещо за миналото на Ейнджъл. Що се отнася до самия собственик на хотела, Гифт нямаше желание да им сътрудничи.

— Губите си времето, като се правите на детективи и дебнете Рубен Джеймс — каза им той. — Нищо няма да откриете.

По целия път към хотела Мартина не каза и дума. Още не се беше окопитила от изненадата от вълшебните кръгове. Отново я загриза страшната мисъл, че двамата с Бен може би са на грешно място и в грешен момент и че като дойдоха в Намибия с надеждата да спасят „Савубона“ и животните, може би ще попречат и на последния шанс на Гуин Томас да направи тъкмо това.

Потръпна, като си помисли какво ще се случи, ако баба й се върне неочаквано и научи, че не само внучката й и Бен са изчезнали, но и че никой не се е обадил в полицията. Щеше направо да откачи. Щеше да се почувства длъжна да съобщи на родителите на Бен, които са на пътешествие, и тогава целият ад ще се отприщи. Грейс, която обеща да се грижи за двете деца, щеше да си има страхотни неприятности. А и Тендай, който се отнася скептично към пророчествата на леля си, ще побеснее, като разбере, че сангома е насърчила Мартина да се впусне в безразсъдна авантюра само за да „извади тръна“.

Имаше проблем и със самото пророчество. Предсказанията на Грейс често бяха неясни, но това, последното, беше или измамно елементарно, или просто грешно. Кръгът не отведе Мартина до слоновете, по-скоро слоновете я отведоха до кръга.

На всичко отгоре Мартина се тревожеше за Джеми и Кан. „Савубона“ беше пълна с наемните работници на Рубен Джеймс. Ами ако някой се заинтересува от белия жираф и редкия леопард и се опита да ги открадне?

Гифт прекъсна мислите й:

— Добре дошли в „Гнездото на худия“^[1].

Мартина се подаде през прозореца. Джипът влезе в кръгъл чакълест паркинг, край който с кактуси и лилави и червени пустинни цветя беше изписано името на хотела.

— Странно име за хотел — отбеляза Бен.

— Според мен си е добро — каза Гифт, като паркира под едно овчарско дърво^[2]. Всички слязоха. — Тези кръгли кактуси се наричат худия. Бушмените им казват „ксоба“. Хилядолетия наред са ги използвали за потискане на апетита и утоляване на жаждата. Ловците оцелявали по цяла седмица само с едно парченце, голямо колкото краставица.

— Точно сега ще ни дойдат добре — каза Мартина, — имам чувството, че са минали сто години, откакто закусвахме.

Гифт извади нож и отряза на всеки по едно парче от растението, пазейки се с едно парцалче от бодлите.

— Хапнете и ме почакайте във фоайето. Там са изложени мои снимки на слонове. Аз ще ида да разпитам моя приятел за вашия слон.

Бен изчака момчето да се отдалечи и попита:

— Какъв е планът? — Той сбърчи нос от горчивия вкус, после обаче усети освежителна сладост на езика. — Какво точно търсим?

— Не знам — призна Мартина. — Някакво доказателство, че господин Джеймс е замесен в контрабанда на диаманти, жестокост към животни, използване на робски труд или нещо друго. Доказателство за корупция. Защо не се разделим и да видим дали ще намерим нещо интересно?

— Звучи добре. Мартина…

— Да?

— Внимавай!

* * *

Мартина нямаше кой знае какъв опит с петзвездните хотели, но без съмнение „Гнездото на худия“ беше последна дума в света на лукса. Басейнът изглеждаше като направен от разтворен аквамарин^[3]. Покрай него в елегантни пози се бяха разположили почернели от слънцето гости, а в чашите с питиета подрънкваше лед. Един мъж наблюдаваше с бинокъл как в далечината зебра пие вода. Наоколо се носеха сервитьори с плата от плодове, морски дарове, салати и коктейлни чаши с чадърчета.

Парчето худия наистина утоли глада на Мартина, но храната изглеждаше тъй примамлива, че й се прииска да хапне. Минавайки покрай една купа с екзотични плодове и ядки, тя пъхна шепа солени бадеми в уста. Келнерът я забеляза и се усмихна. След няколко минути се приближи и любезно й подаде чиния с парченца ананас.

Мартина очакваше да я изгонят, но никой не й обърна внимание. Тя седна и започна да хапва от ананаса. Когато приключи, благодари на сервитьора и тръгна по един коридор с табелки „Спа“ и „Магазин за сувенири“.

С всяка крачка надеждите й да открие следа, която би могла да ги отведе до спасяването на „Савубона“, се изпаряваше. Всичко в хотела изглеждаше природосъобразно и добре направено. Персоналът се усмихваше топло и вършеше работата си прекрасно. Гостите очевидно се чувстваха добре. Трудно би се намерило място в Намибия, което по-малко да мирише на корупция и поквара.

Мартина сви зад ъгъла и в този момент видя Рубен Джеймс. Той вървеше право към нея, но за щастие гледаше към човека, с когото разговаряше. Мартина се закова на място. Усети краката си вкаменени, а мозъка си — работещ наполовина, сякаш батериите му свършват. В последния миг успя да се шмугне в магазина за сувенири.

Откъм малкия офис в задната част на магазина се чу глас:

— Ще дойда, веднага щом мога, миличка! Тъкмо довършвам една поръчка. Ако си харесаш нещо, пробната е свободна. Аз съм Тереза. Викни, ако имаш нужда от помощ!

— Благодаря, Тереза! — отвърна Мартина.

Тя грабна няколко тениски и се мушна в пробната, точно когато пред магазина се появи Рубен Джеймс. Чу го бодро да поздравява някого на паркинга. Мартина стъпи на малката табуретка и се опита да погледне през процепа на вентилатора. Рубен беше прегърнал Гифт през рамо и го поздравяваше за изложбата, а Гифт се усмихваше.

Щом Гифт се отдалечи, спътникът на Рубен, който беше в сянка и затова Мартина не го виждаше ясно, каза:

— Ти май наистина обичаш това момче. Как можеш да го гледаш в очите?

— Лесно — каза лаконично Рубен Джеймс. — Първо, защото това, което не знае, не може да го нарани. Второ, защото скоро ще оправя всичко. И трето, защото мисля за цялостната картина. Това, което върша, е за доброто на всички в Намибия.

— Да бе — отбеляза провлачено другият, — няма по-добър човек от теб!

— Огледай се! — каза разгорещено Рубен Джеймс. — Не виждаш ли, че глобалното затопляне ще погуби и пустинните племена, и животните?

Мартина се изненада, че за втори път тази сутрин чува за глобалното затопляне. Напрегна слух, като се стараеше да не пропусне и дума.

Рубен Джеймс продължи:

— Не разбираш ли, че проектът „Ноев ковчег“ ще промени живота на хиляди хора, включително на това момче?

— Разбирам как ще промени банковата ти сметка.

— Твоята също.

— Със сигурност — съгласи се непознатият и леко помръдна, като откри тила и широките си рамене. Косата му беше лъскава и черна като гарваново крило. — Само че аз не лъжа, че спасявам планетата.

Той се взря в Джеймс.

— Искам обаче да знам дали си готов за катастрофалните последствия, които ще има всичко това? Готов ли си за война?

Рубен Джеймс се ядоса.

— Стига, Калум! Няма да има война!

— Убеден ли си? Можеш ли да го кажеш със сигурност? Струва ми се, ти заяви, че си готов да платиш всяка цена. Не ми се ще да мисля, че в последния момент ще се размекнеш. Може да се наложи да предприема драстични мерки. Например да си изискам заема!

Рубен Джеймс го изгледа презрително.

— Не съм те излъгал. Наистина ще направя каквото е нужно. Но когато това свърши, не искам повече да те виждам.

С тези думи той се качи в елегантна сребриста кола и бързо потегли сред облак прах.

Непознатият гледаше след него.

— Не се безпокой — каза той толкова тихо, че Мартина едва го чу, — няма да ме видиш.

Сякаш някакъв инстинкт подсказа на мъжа, че го наблюдават. Той се обърна и погледна право към вентилатора.

Мартина скочи тромаво от табуретката и я прекатури.

— Всичко наред ли е? — извика Тереза.

— Тези тениски са страхотни, но ми трябва по-малък размер — отвърна Мартина, за да спечели време.

През завесата се промуши ръка с цвят на какао и взе фланелките.

— Предполагам, миличка. Те са мъжки, на теб ще ти стоят като рокли. Ще ида до склада да видя дали имаме детски размер.

Магазинът утихна, а на Мартина й се виеше свят. В главата й кънтеше въпросът „Готов ли си за война?“. Трябва да говори с Бен. Ако побърза, може да се махне от магазина, преди Тереза да се е върнала. Тя дръпна завесата.

На ъгъла на магазина, извърнат настрани, но също толкова намусен, колкото го видя в „Савубона“, стоеше Лърк.