Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (16)

16.

Покрай джипа минаха двама жилави, отблъскващи на вид полицаи с ръце на кобурите. Единият се обърна и изгледа подозрително децата в автомобила.

Кръвното на Мартина скочи до тавана, като си представи как се обаждат на баба й в Англия, за да й кажат, че внучка й и Бен са в затвора в Свакопмунд, обвинени в незаконно влизане в Намибия.

— Прав си, Гифт — каза тя. — Излъгахме те. Скарахме се със семействата си и избягахме. Но си научихме урока и сега искаме да им се обадим, да се извиним и да се приберем у дома.

Гифт отвори жабката и извади мобилния си телефон.

— Кажете номера. Аз ще го набера.

Мартина преглътна.

— Не го знам.

— Не знаеш собствения си телефон? — После погледна към Бен. — Ами ти?

— У нас няма никого. Родителите ми са на пътешествие.

— Добре, трийсетте секунди изтекоха. Отивам в полицията, нека те се разправят с вас.

И той понечи да слезе.

— Чакай! — извика Мартина. — Съжалявам! Ще ти разкажем истинската история.

Гифт не й обърна внимание. Той заключи колата и тръгна към управлението. Прозорците се затваряха автоматично, така че нямаха никакъв шанс да се измъкнат.

— Ако знаех, че ще прекарам ваканцията си в намибийски затвор, нямаше да откажа средиземноморския круиз — рече Бен.

Мартина удари силно по стъклото.

— Гифт! — изкрещя тя. — Как ще се почувстваш, ако някой иска да ти отнеме дома и всичко, което обичаш? Няма ли и ти да излъжеш? Няма ли да сториш всичко по силите си, за да попречиш на хората, които искат да го направят?

* * *

Два часа по-късно, след освежителния душ, който си взеха в къщата на лелята на Гифт, тримата седяха в ресторант „Влекачът“. Беше уютно местенце, направено от стар влекач.

Брегът тук беше толкова коварен, че някогашните изследователи го нарекли „Бряг на скелетите“. Като гледаше разбиващите се вълни на Атлантическия океан, които хвърляха пръски от сива пяна по прозорците на ресторанта, Мартина разбираше защо са го нарекли така.

— Искам цялата истина и нищо друго, освен истината! — заяви Гифт, докато се тъпчеха със скариди, подправени с лимон и чесън, гигантски аспержи и похапваха от най-голямата купа с пържена риба и картофи, която Мартина и Бен бяха виждали. — Ако пак ме излъжете, следващия месец ще миете чиниите, за да си платите яденето!

И така, те му разказаха цялата история. Тоест почти цялата. Мартина сподели, че родителите й са загинали при пожар и се наложило да се премести да живее в Африка. Реши обаче да не споменава за предсказанието на Грейс. Безсмислено е, след като и тя самата не знаеше какво точно означава.

Гифт я изслуша, а на лицето му се изписа състрадание.

— Съжалявам, дето казах, че дете като теб не може да разбере какво преживявам. Очевидно не съм бил прав.

После продължи Бен. Той разказа на Гифт за злия мъж, който се появил един ден изневиделица, обявил, че Хенри Томас му е завещал „Савубона“ като гаранция за дълга си, и им дал по-малко от две седмици да напуснат резервата. Обясни, че двамата с Мартина са твърдо решени да спасят „Савубона“ и че идването в Намибия им се е сторило единствената възможност да го направят.

— Знаете ли къде живее този мъж? — попита Гифт.

— Не — призна Мартина. — Може би се занимава с туризъм и хотелиерство, но не сме сигурни. Преди няколко години подарил на дядо ми пустинен слон от Дамараланд. Слоницата била в много тежко състояние, а ние имаме клиника за диви животни. Казал, че я е взел от затворен зоопарк.

— Странно — намръщи се Гифт. — Аз самият съм от Дамараланд. Точно там изчезна баща ми. В Намибия няма зоопаркове, ако е имало в нашия край, със сигурност щях да знам, баща ми имаше сведения за почти всеки слон в пустинята. Освен това съм озадачен защо му е било да изпраща ранен слон извън страната. Ние имаме много болници и клиники за диви животни. Няма логика.

Гифт замълча и лапна една рибка.

— Звучи като въплъщение на злото. Как се казва? Може да съм го чувал?

— Рубен — отговори Бен, — Рубен Джеймс.

Гифт се задави. Мина известно време, докато успее да проговори.

— Невъзможно! — пресипнало каза той, а очите му сълзяха.

— Защо да е невъзможно? — не разбра Мартина.

Гифт отпи още една глътка вода.

— Защото мъжът, когото описвате, изглежда гаден и безсърдечен. А аз познавам Рубен Джеймс още от малък — той е точно обратното. Той е консервационист^[1]. Дал е цяло състояние за защита на пустинните слонове. Когато баща ми изчезна, тъкмо Рубен Джеймс организира спасителни отряди да го търсят. Той плати за моето образование и ми помогна да си намеря работа като нещатен фотограф към едно местно списание. Рубен Джеймс е най-добрият човек, когото познавам!