Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (28)

28.

Бяха готови за път преди изгрев-слънце. Опитаха се да убедят Джоузеф да тръгне с тях, но той не искаше да изостави слоновете. Ако слонското му семейство отива някъде, той отива с тях. А и не искаше да прави нищо, което би могло да застраши сина му.

Джоузеф накара Мартина и Бен да му обещаят, че няма да разкрият местонахождението му пред никого, и им даде гривна от слонски косми:

— Ако видите Гифт, пъхнете това между вещите му, за да може някой ден да го намери и да разбере, че съм жив и го обичам.

— Не — отказа Мартина, — сам ще му я дадете.

Повелителят на слоновете им каза кода за отваряне на главната порта, както и часа, в който пазачите отиват да пият чай. Призна, че знае всичко това, защото мечтаел някой ден да избяга или поне да се измъкне за малко да види Гифт.

Навън ги посрещна режещ утринен въздух. Дървените алеи бяха хлъзгави от росата. Мартина потриваше ръце, за да се стопли, докато се прокрадваха през притихналата гора. Не си представяше, че светът без птичи песни е толкова самотен и пуст. Не винеше местните, че не желаят да идват тук.

Когато стигнаха до главната порта, небето над черния пръстен на кратера вече беше станало бледомораво. Пазачите бяха там, но както каза Джоузеф, точно в пет и петнайсет влязоха в бараката да пият чай.

— Изглежда твърде лесно. Очаквах нещо да се обърка — прошепна Мартина, докато Бен набираше кода на портата.

— Нормално е да е лесно, нали не сме пленници — напомни й Бен.

Портата се отвори. От другата страна, готови да натиснат звънеца, стояха Лърк и Калум.

Очите на Лърк щяха да изхвръкнат. Той вдигна ръка и посочи с пръст:

— Максина!

* * *

Калум мина през портата точно когато дотича и Рубен Джеймс, а двамата пазачи излязоха от бараката с трохи по устните и със заекване се заизвиняваха и заоправдаваха.

— Какви ги вършиш, Рубен? — разгневи се Калум. — Утринна опознавателна разходка за ученици?

Черните му очи стрелкаха Мартина също като език на гущер. Със студената си усмивка, синьо-черна коса и гъсти черни вежди той приличаше на истински злодей.

— Мартина, Бен, запознайте се с партньора ми Калум — представи ги Рубен Джеймс, като се стараеше да не показва гнева си. — С Лърк вече се познавате. Калум, идваш малко по-рано, отколкото очаквах, но няма проблем. Ще събудя готвача да ти приготви закуска.

Мартина забеляза, че Джеймс не отговори на въпроса на Калум. Той също го забеляза, защото погледът му се спря на Мартина, после на Бен и пак се върна на Мартина.

— Срещали сме се и преди, нали? — попита той мазно.

— Аз казал, че тя не Ана — не се сдържа Лърк, гледайки яростно Мартина. — Аз казал, че тя накара слон да ме гони!

— Млъквай, Лърк! — скара му се Рубен Джеймс. — Няма как да сте се срещали, Калум. Децата не са от Намибия. Не се притеснявай, те тъкмо си тръгваха.

Калум продължи да гледа изпитателно Мартина.

— Ти си момичето от резервата в Южна Африка, нали? Виждал съм твоя снимка с белия жираф във вестника. Какво правиш в Лунната долина, след като проектът е строго секретен? Дали някой ще ме осветли по въпроса?

— Разведох ги из хотела. Знаят, че не бива да казват на никого — успокои го Рубен Джеймс. — Те са добри деца и не са направили нищо лошо, Калум. Хайде, Мартина и Бен, ще ви заведа у дома.

Калум се усмихна злобно.

— За къде бързаш, Рубен? Мартина и Бен сигурно също биха закусили. А може би и ще искат да знаят какво си намислил за техния резерват в Южна Африка?

Рубен Джеймс замръзна.

— Каква игра играеш, Калум?

Калум го прегърна през рамо.

— И аз се питам същото за теб, приятелю. Защо не се разходим до купола ида видим какво става там? И знаеш ли, Рубен, аз не бих си правил труда да моля пазачите да ме отстранят от Лунната долина. И те, и Лърк получават заплатата си от мен, а както знаеш, който плаща, той поръчва музиката.

* * *

Куполът притихна, когато вратата се отвори с трясък. Работниците, които тъпчеха играчките на слоновете в кашони и разглобяваха апаратурата от лабораторията, замръзнаха на място. Всичко беше прибрано и опаковано. Слоновете бяха оковани и събрани в далечния край на купола. Джоузеф се мъчеше да ги успокои.

— Ден за пролетно почистване или ти и работниците ти заминавате някъде, Рубен? — попита Калум. После кимна на мъжете в бели престилки. — Бихте ли ни оставили насаме, господа?

Работниците се изнизаха безмълвно.

В купола беше студено, но Мартина забеляза, че по челото на Рубен Джеймс избиха капки пот. Той се прокашля:

— Калум, казах ти, че се подготвяме днес да преместим слоновете в „Савубона“.

— Нямате право! — извика Мартина. — Това е нашият резерват и в момента баба е в Англия, за да се погрижи никога да не се докопате до него!

— Вашият резерват? — повдигна вежди Калум. — Не за дълго, боя се. Нали знаете старата библейска история за потопа и Ной, който спасил животните, като качил по една двойка от всеки вид в ковчега си? Е, Рубен възнамерява да селектира животни, които да устоят на глобалното затопляне в нашия резерват, използвайки гените на видове като пустинния слон и антилопата орикс, които могат да живеят с много по-малко храна и вода от другите животни. Затова проектът ни се казва „Ноев ковчег“.

— Нищо лошо няма в това да подготвяш животните за бъдещето — защити се Рубен Джеймс. — Аз правя всичко по силите си, за да ги спася. Това е целта на консервацията.

Мартина усети как я побиват тръпки.

— Зависи как го разбирате — допълни Рубен Джеймс.

Калум се изсмя.

— Не е ли очевидно? Като правиш експерименти с най-уникалните и редки животни, животни със специална сила, като например бели жирафи. — Думите му прозвучаха ужасно.

— Не! — извика Мартина.

— Няма да стане така, Калум! — вбесено възрази Рубен Джеймс.

— Напротив, точно така ще стане, когато получа „Савубона“. Или просто ще продам на търг животните на най-високата цена. Само белият жираф ще ми донесе един милион. Нали не си забравил колко пари ми дължиш, Рубен? Ако не си припомниш кой е шефът тук, ще дойде ден, когато всичко твое ще стане мое!

Рубен Джеймс присви устни.

— Приключих с това, Калум! Не искам да имам повече нищо общо нито с теб, нито с шпионина ти! — Той погледна към Лърк. — По-рано успях да убедя сам себе си, че като отклоня потока, ще сторим повече добро, отколкото зло на хората и животните в Дамараланд. Сега разбирам, че ти тровиш всичко, което пипнеш, че не се интересуваш от никого, освен от себе си. Ще помоля адвоката си да се свърже с теб, за да изготвим план за връщането на парите. Хайде, Мартина и Бен, да вървим! Съжалявам, че трябваше да станете свидетели на всичко това.

Изумени от обрата на събитията, Мартина и Бен понечиха да го последват, но Лърк и Нипър препречиха пътя им.

— Не мисля така! — каза Калум.

Рубен Джеймс дрезгаво се изсмя.

— И как възнамеряваш да ни спреш? Ще ни убиеш ли?

Мартина видя как в другия край на купола Джоузеф замръзва. Тя се опита да улови погледа му, но Джоузеф се извърна и се засуети около Руби.

Калум се усмихна лъчезарно на бизнес партньора си.

— Твърде много книги четеш, приятелю. Естествено, че няма да ви убия. Това не само ще се отрази зле на репутацията ми, но е мръсно и ненужно. Все пак имаме цяла пустиня на разположение. А пустините са ужасно място. Дори на най-опитните може да им свърши бензинът точно в деня, когато са забравили да си вземат вода. Така лесно стават жертва на топлинен удар. Минават години, докато някой открие костите им. Същите неприятности сполетяват и повелители на слонове, и деца. Неприятно, но се случва. О, и не се притеснявай за слоновете. Те са ценни и живи, и мъртви. Ще се погрижа за тях.

— Ти си чудовище! — процеди Рубен Джеймс, но гласът му почти не се чу.

Лърк и двамата пазачи се приближиха до него.

— Правилно, Нипър — каза Калум, — време е да се заемем с най-важната задача за днес. Готов ли си с динамита?

Нипър козирува.

— В определен смисъл е облекчение, че вече няма да ми се пречкаш, Рубен — каза Калум. — Така за мен остава по-голям дял. Само след няколко минути ще взривим последната стена пред извора и тогава цялата вода в Дамараланд ще бъде наша. После ще се прехвърля върху червените дюни в Сосусвлей, за да направя същото. Не след дълго ще притежавам водата в цяла Намибия. Ще мога да й поставям каквато цена си поискам. Ще мога да си печатам пари…

Речта му беше прекъсната от пронизителна свирка. Всички се обърнаха изненадано към Джоузеф. Той бе вдигнал дясната си ръка, после я отпусна. Слоновете се отскубнаха от оковите си и се втурнаха напред. Много от тях тръбяха, докато тичаха. Приличаха на древна армия, която се хвърля в бой с надути рогове.

Мартина сграбчи Бен, убедена, че слоновете ще ги премажат, но първият слон, който стигна до тях, беше Руби, която ги обви с хобота си, за да ги защити.

В купола настана хаос. Навсякъде се виждаха мятащи се бивни и крещящи мъже. Лърк излетя нагоре като футболна топка, а Калум, Рубен Джеймс и пазачите изчезнаха в слонското меле.

Джоузеф дотича при Мартина.

— Бягайте! — каза той. — Никой няма да ви спре!

— Елате с нас! — настоя Бен.

— Ще бъда точно след вас — усмихна се Джоузеф. — Само първо да се погрижа за слоновете си. Дванайсет дълги месеца те се грижиха за мен.

Децата се втурнаха през вратата и се спуснаха надолу по хълма към главната порта. Бен въведе кода.

— Четирийсет и осем часа — каза той, — имаме четирийсет и осем часа да спасим „Савубона“!

Портата се отвори, двамата с Мартина излязоха навън и се олюляха. Около кратера бяха наредени дузина полицейски автомобили, от някои се подаваха пушки. Полицаите свалиха оръжие, а от една кола изскочи Гифт.

— Имаме късмет — ухили се Бен, — Гифт е довел кавалерията.

— Съвсем навреме — рече Мартина. — Ей, Бен, гледай!

Надолу по хълма се спускаха множество слонове, начело с Джоузеф. Но нещо още по-невероятно привлече вниманието на Мартина — на покрива на охранителната будка бе кацнала птица тъкач и пееше с цяло гърло.