Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (31)

31.

Гуин Томас се върна сутринта на Бъдни вечер. Бен и Мартина вече се бяха изкъпали и бяха облекли най-хубавите си дрехи. Гуин Томас наистина се впечатли. За първи път възрастната жена забрави сдържаността си и ги притисна в обятията си, безкрайно щастлива и развълнувана.

— Толкова се радвам, че пак съм в „Савубона“! Цяло стадо разярени слонове не може да ме изгони оттук — обяви тя.

Мартина едва се сдържа да не добави: „Само ако знаеш на какво са способни стадо разярени слонове!“.

Всички отидоха в кухнята. Грейс беше приготвила превъзходна закуска от нарязани плодове от асимина^[1] и манго, овесени ядки, яйца, диви гъби, печени домати и големи филии домашно приготвен пълнозърнест хляб. Мартина не можа да се начуди как Грейс е успяла в цялата суматоха да отскочи до магазина и да напазарува всичко необходимо.

— Какво посрещане! — трогна се Гуин Томас. — И какво спокойствие! Като не можах да се свържа по телефона, започнах да си представям всякакви ужасии. Поболях се от притеснение за вас двамата — кимна тя към Бен и Мартина, — да не се забъркате в нещо, за да спасите дома и животните. Очевидно безсънните ми нощи са били напразно. Грижили сте се прекрасно за резервата и един за друг.

Мартина затаи дъх и едва-едва пророни:

— Трябва да се изнесем тази вечер в полунощ, но по телефона си казала на Грейс, че имаш добри новини. Обещай ми, че няма да ни разделят с Джеми! Нали всичко ще е наред!?

Баба й се усмихна.

— Всичко ще е наред, но се наложи да се потрудя доста. Няма да повярвате какво преживях. На моменти се чувствах като героиня от трилър.

Грейс й подаде чаша портокалов сок и седна на масата, намигайки на Бен и Мартина.

— Защо не ни разкажеш всичко поред, мила? — подкани я сангома.

* * *

Гуин Томас пристигнала в Англия, но в началото нямала никакъв успех, докато не научила, че адвокатът, съставил завещанието, което Рубен Джеймс показа, бил уволнен от кантората „Кътър и Боу“ заради измама.

— Пуснали го под гаранция в очакване на делото и се държа доста грубо с мен — разказваше Гуин Томас. — Но аз му припомних как трябва да се държи с една дама!

Мартина се усмихна, като си представи как баба й набързо поставя на място закоравелия измамник.

— След няколко находчиви лъжи той най-накрая призна, че Хенри отишъл при него лятото, преди да загине, и изплатил всички пари, които дължал на Рубен Джеймс. Същата сутрин адвокатът дочул Джеймс да казва, че е готов на всичко, само и само да получи „Савубона“. Съзрял в това възможност да изкара лесни пари и без знанието на Хенри сложил копие на завещанието под протокола за предаването на парите. Хенри подписал, без да подозира, че така се отказва от резервата.

— Какъв подлец! — възмути се Тендай.

— И аз така мисля. Планът на адвоката бил да измъкне пари от Рубен Джеймс, задето му е помогнал да се сдобие със „Савубона“. Отначало Рубен Джеймс не искал да има нищо общо с това и дори заплашил, че ще го издаде, но после натрупал дългове и се вманиачил по някакъв проект за животни, свързан с резервата, а партньорът му го притискал да се съгласи.

Гуин Томас се усмихна.

— Добрата новина е, че вчера, явно в изблик на разкаяние, Рубен Джеймс се свързал с адвоката и казал, че оттегля всичките си претенции. Няма опасност нито за дома ни, нито за животните и работата на хората.

Това беше най-хубавият коледен подарък, за който не само Мартина, но и всички други можеха да мечтаят.

— Ами ключът? — попита Мартина. — Разбра ли за какво е?

— Съвсем случайно разбрах — отговори Гуин Томас. — Отидох да се видя със съседите ви, семейство Морисън. Госпожа Морисън ми напомни, че ми е писала скоро след пожара, за да ми каже, че Вероника й дала да пази един куфар. Искала да попита дали да ми го изпрати. Тогава имах толкова много неща на главата си, че съвсем ми беше изхвърчало от ума.

— Какво имаше в куфара? — полюбопитства Бен.

— Документи, проучвания за глобалното затопляне и за някакъв проект, наречен „Ноев ковчег“. Мислех, че Вероника пише само за реванета и кувертюри, но се оказа, че Хенри й е разказал за нашата слоница Ейнджъл, която пристигна от някакъв зловещ зоопарк в Намибия преди смъртта си. Вероника явно е разследвала тази история. Предадох всичките й книжа на един детектив от „Скотланд Ярд“.

Гуин Томас замълча, докато си мажеше филия с конфитюр от касис.

— Не очаквах да излезе нещо от това, но преди да се кача на самолета за Кейптаун, детективът ми звънна и съобщи, че господин Джеймс е арестуван в Намибия за похищение на слонове и опит да предизвика война за водата. Много странно. Може би не съм чула правилно. Сигурна съм, че скоро всичко ще се изясни — и тя доволно въздъхна. — Сега разбирам какви късметлии сме, че около нас няма такива хора.

* * *

Минаваше единайсет вечерта, когато Бен и Мартина тайно излязоха от къщата. Мартина наду беззвучната свирка и жирафът дотича при портата на резервата. Момичето не искаше да разстройва баба си още в първия ден от завръщането й и да я моли за разрешение да поязди Джеми, но й хрумна идеален компромис — да пусне жирафа в градината.

Сампсън, който се грижеше за цветята, нямаше да е доволен, но пък двамата с Бен нямаше да се излагат на опасността да се срещнат с лъвски зъби или змийски ухапвания.

Джеми нямаше нищо против да погостува в грижливо подредения двор на Гуин Томас, особено след като Мартина и Бен полегнаха под орловия нокът. Джеми протегна дългия си език и се наслади на сладкия нектар на цветовете…

Мартина също бе щастлива от близостта на любимия си бял жираф, който нямаше да попадне в лапите на ужасни хора, готови да експериментират с него или да го продадат. Беше щастлива и заради Бен, защото бе сигурна в доброто му сърце, вярното приятелство и непоколебимия му кураж. Истинско щастие бе да знае, че съдбите им са свързани.

— За какво си мислиш? — попита момчето и отметна кичур коса от челото си.

Само преди година, когато се запознаха с Мартина, той беше дребосъкът на училище „Каракал“, дребничък и слаб, но оттогава се поизточи и наля мускули. Доста е красив, мина през ума на Мартина.

— Мисля си докъде сме стигнали — каза тя. — На Нова година ще стана на дванайсет години. Скоро след това минаваме в гимназията.

— Гимназия! Звучи страшничко — рече Бен. — Но и вълнуващо — ще бъде нова глава с нови приключения. Мартина, ти наистина ли вярваш, че съдбата ни ще е такава, каквато я видяхме на рисунките в пещерата? Че ще пътуваме по целия свят, за да спасяваме китове, бели мечки и други животни? Това си е голяма отговорност!

— Да — съгласи се Мартина, — но ако сме заедно, можем да постигнем всичко.

Бен се усмихна.

— Непременно ще сме заедно!

Умълчаха се, заслушани в нощните звуци на „Савубона“, вдишаха сладкия аромат на манго и цветовете на плумерията^[2]. Силуетът на белия жираф се очертаваше като сребриста статуя на фона на нощното небе, а главата му сякаш опираше в звездите.

Бен погледна часовника си.

— Хей, Мартина, една минута след полунощ е. Вече е Коледа! Успяхме! Напук на всичко, ние успяхме!

Мартина скочи на крака и целуна белия жираф, а той наведе глава и я потърка с муцуна.

— Да, успяхме, но нямаше да се справим без теб, Джеми!