Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (10)

10.

На вечеря всички бяха мрачни и потиснати. Яденето на Грейс беше вкусно, както винаги, но никой нямаше апетит. Бен си блъскаше главата да намери решение за „Савубона“. Години наред живя като аутсайдер, отблъскван и тормозен от всички в училище, но Мартина, баба й, Тендай и Грейс промениха живота му. Приеха го безрезервно такъв, какъвто е, и му помогнаха да последва мечтата си да работи сред дивата природа. Сега те имаха нужда от неговата помощ и Бен не можеше да се примири, че не знае как да им помогне.

Мартина тъжно подбутваше храната в чинията си. Не я радваше дори такава превъзходна вечеря — прясна платика, уловена от Сампсън в езерото на резервата, печени чери домати, пюре от сладки картофи и африкански спанак и лимонов пай за десерт. Струваше й се, че всяко сядане на масата в „Савубона“ прилича на Тайната вечеря, защото може да им е за последно.

След телефонния разговор Мартина много се притесни за баба си. Беше свикнала с твърдата увереност на Гуин Томас, която можеше да застане дори пред булдозер, без да й мигне окото. Но сега баба й беше уязвима и уплашена.

След вечеря Грейс дръпна Мартина настрани и й подаде малко пакетче, увито в кафява хартия.

— Какво е това? — изненада се Мартина.

— Помислих, че може да си привършила специалното мути на Грейс — усмихна се сангома. — Снощи, след като си тръгна с белия жираф, отидох да потърся някои билки и растения за теб.

Мартина не знаеше какво да отвърне, загрижеността на лечителката я трогна дълбоко.

Освен това Грейс е права — лековете, които Мартина държеше в пакета си за оцеляване, наистина бяха на свършване. Последната капка от лекарството, което Грейс шеговито наричаше „Любовна отвара номер девет“^[1], даде на бивола. Мартина не знаеше (пък и не я интересуваше) какво има в малките кафяви шишенца с мути, но Грейс винаги слагаше върху етикетите подробен списък на симптомите, при които се прилагат. А как действаха само!

Момичето понечи да отвори пакетчето, но Грейс я спря.

— Не сега, утре ще имаш достатъчно време за това. Прибери ги в пакета си за оцеляване.

Мартина не можа да заспи след събитията от изминалия ден, а и каракалите се боричкаха върху леглото й. Тендай реши, че те са по-сигурни от всеки пазач на два крака, и децата се съгласиха с него. Нощта бе гореща и Мартина се потеше още повече заради каракалите. Въртеше се в леглото, а сърцето я болеше при мисълта, че ще трябва да живее без Джеми, който няма как да разбере, че е била принудена да го остави в лапите на Рубен Джеймс и ордите туристи. И сигурно щеше да се чувства изоставен и предаден.

В два и половина Мартина не издържа, стана, изкъпа се тихо, за да не събуди Бен и Грейс, облече се и слезе в кабинета на баба си. Каракалите я следваха. Тендай беше подредил част от документите, но стаята все още изглеждаше като след торнадо. Мартина започна да се рови и накрая намери онова, което търсеше — дневник на дивите животни в „Савубона“. Баба й и дядо й водеха точни записки за всеки обитател на резервата.

Откри Ейнджъл сравнително лесно, въпреки че слоницата тогава още не е била кръстена. Дядо й бе записал четливо, с дебели сини букви:

Женски пустинен слон, на прибл. 10 г., бременна в 22 мес., дарена от Рубен Джеймс, който я спасил от зоопарк в Намибия. Крайно занемарена, слаба, с белези от въже и нелекувани рани, сериозна опасност за здравето на малкото.

Трагичната история просълзи Мартина. Зачуди се дали не е преценила погрешно Рубен Джеймс. Може би отношението му към „Савубона“ наистина е продиктувано от бизнес интереси, заради справедлива компенсация за неизплатен дълг. Може би Рубен Джеймс искрено обича животните и ще продължи да ги спасява дори когато управлява собствен сафари парк. После си спомни за намерението му да експлоатира белия жираф и отново се изпълни с гняв. Хубаво е, че е измъкнал Ейнджъл от жестокия зоопарк в Намибия, но това не е достатъчна причина да го харесва.

Мартина отново разгледа записката на дядо си за Ейнджъл и вниманието й се спря на родното място на слоницата: Дамараланд, Намибия. За момент Мартина не можа да се сети къде е чувала това име, но после си спомни разговора с баба си. В сейфа нямало нищо, освен карта на Дамараланд! Странно съвпадение. А Грейс винаги казваше, че случайни съвпадения няма.

Мартина отиде до библиотеката и намери туристически справочник за Африка. Отвори го на главата за Намибия. Дамараланд се намираше в северната част на страната. В книгата се казваше, че там живее рядко срещаният пустинен слон. Бил по-висок от обикновения африкански слон, с дълги крака и изминавал до седемдесет километра на ден. За разлика от обикновения слон, който пие по сто-двеста литра вода на ден, със същото количество пустинният можел да оцелее три-четири дена.

Мартина върна справочника на рафта и угаси лампата. Беше неспокойна и излезе в градината, за да види дали Джеми не е наоколо, взе и каракалите със себе си да я пазят, макар да не вярваше някой да я удари по главата. Белият жираф не беше при водоема. Мартина тъкмо се чудеше дали да се върне в къщата за свирката, с която го вика, когато очите й се спряха на друго бяло петно — самолетът на Рубен Джеймс.

По време на вечеря Бен спомена, че пилотът трябвало да е готов в пет сутринта, с Рубен Джеймс щели да летят за Намибия, където е домът на Джеймс. Нямало да се върнат преди Бъдни вечер, когато официално трябва да влязат във владение на „Савубона“. Това беше първата добра новина, която Мартина чу от седмица насам.

Тя светна фенерчето и приближи към самолета. Беше модел „Бийчкрафт В 58“, с шест места и товарно отделение. Отстрани, на носа на самолета, с червени букви бе изписано името му — „Феникс“. А отдолу, толкова мъничка, че човек не би я забелязал, освен ако не застане точно до нея, имаше…

Мартина така се изненада, че изпусна фенерчето. То се изтърколи под колелата на самолета и й трябваше цяла минута да го извади. Светна право в носа на самолета. Под името видя четирилистна детелина.

„Четирите листа ще те отведат при кръга“, беше казала Грейс.

Мартина седна на камъка до портата. Каракалите я обикаляха, жадни за внимание. Рубен Джеймс заминаваше за Намибия — страната, която се намира точно на северозапад от „Савубона“, накъдето сочеха бивните. В сейфа Гуин Томас е намерила карта на Дамараланд и това е родното място на Ейнджъл.

В главата на Мартина започна да се избистря план. Ами ако замине с господин Джеймс, за да види какво е намислил? Може би ще открие нещо, с което да докаже, че е корумпиран бизнесмен, подмамил дядо й да се откаже от резервата? А и така ще последва указанията от пророчеството на Грейс.

Същевременно разумът й проговори: „Да не си луда? Може да те убият! Може да те пратят в затвора или в изправително училище, или където изпращат единайсетгодишни деца, които летят тайно с чужди самолети през граница. А и ако Рубен Джеймс не те застреля, баба ти със сигурност ще го направи, щом разбере какви си ги свършила“. Мартина знаеше, че е абсолютно безполезно да се вслушва в гласа на разума. Това означава да седи със скръстени ръце, докато Джеймс превръща „Савубона“ в зловещ зоопарк, пълен с туристи, привлечени от възможността да пояздят бял жираф. Няма да позволи да отнемат дома на баба й и мечтата на Бен да стане следотърсач! Няма да позволи Тендай, Сампсън и всички в „Савубона“ да останат без работа!

А и как да пренебрегне знака, който според Грейс ще я отведе до истината? Мартина бе готова да отхвърли всички разумни съображения.

Въпреки това реши за последно да провери решението си. Единствената възможност да се промъкне на самолета е сега, под прикритието на мрака. А това може да стане само ако вратата не е заключена. Натисна дръжката.

Вратата се отвори.

Мартина въздъхна. Значи е решено! Трябва да го направи, независимо дали иска или не. Отново погледна часовника — три без десет. В четири най-късно трябва да се е качила на самолета.

Без да обръща внимание на възраженията, които се трупаха в главата й, тя се върна в къщата. Прибра в малката раничка пакета за оцеляване, ветроустойчивото яке, резервна тениска, чорапи, бельо и четката за зъби, а после отиде в кухнята и си приготви два сандвича със сирене и кайсиев мармалад, взе и бутилка вода. На масата остави бележка:

Мила Грейс,

Заминавам да извадя тръна. Моля те, грижи се за Джеми и животните в клиниката и направи каквото е нужно, за да не се тревожи баба. Обичам ви всички!

Мартина

На излизане тя погледна към прозореца на Бен. Не знаеше как ще се справи без най-добрия си приятел, но няма да е честно да го въвлича в опасното си начинание.

Заключи вратата и се отправи към портата. Щом стигна до самолета, спря и се ослуша. С изключение на обичайните нощни шумове не се чуваше и звук. Качи се в самолета и се сви зад кашоните в багажното отделение. Покри се с парче брезент. Не беше за вярване колко лесно стана!

Тъкмо се канеше да подремне, когато чу някакъв шум. Едва ли Рубен Джеймс се приготвя да отлети в четири без петнайсет; по-скоро някой (като си знае късмета, може би Лърк) я е забелязал. А това щеше да е катастрофа.

Вратата се отвори. Мартина се сви в тъмния ъгъл, скована от ужас, и се опита да задържи дъха си. Гърдите й започнаха да парят от липсата на кислород.

Точно когато си мислеше, че ако не си поеме дъх, ще се пръсне, някой повдигна брезента.

Над нея се хилеше Бен. Носеше малката си чанта в цвят каки, с която обикаляше резервата. Преди Мартина да успее да каже нещо, той се сви до нея.

— Нали не мислиш, че ще те оставя да тръгнеш сама? — попита той.