Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (23)

23.

Небето вече просветляваше, когато децата се изкатериха по песъчливия склон на кратера и пропълзяха по корем до ръба. Бяха толкова мръсни, сякаш бяха прекарали цяла седмица в мина за въглища.

Мина им през ума да прескочат през портата на главния вход, но тя беше от солидно желязо, три пъти по-висока от самите тях и вградена в стената на кратера. Охраняваха я двама пазачи с кучета.

Когато децата надзърнаха през ръба на кратера, очите им, привикнали към тъмнината, се присвиха от ярката светлина. Отначало Мартина видя само прожектори, надвесени като богомолки над долината. Когато очите й свикнаха, тя буквално ахна от изумление. Очакваше всичко, само не и това. Предполагаше, че долу има строителна площадка, хаос, мъже, кранове, бетонобъркачки и скелета. В най-кошмарните си представи виждаше войници, готвещи се за „войната“ на Калум. А когато Едисон им каза за „оазиса“ на Рубен Джеймс, си представи три оклюмали палми до циментов басейн и няколко розови фламинго от гипс.

И през ум не й мина, че в оазиса може да види тропическа джунгла, цъфнали пълзящи растения, дървени алеи и кристалносин фонтан. Нито ярки облаци, носещи се над лехи от африкански диви цветя, които през бинокъла на Бен се оказаха пъстри като скъпоценни камъни пеперуди. Ни най-малко не бе предвидила футуристичен хотел от дърво и стъкло, разположен сред короните на дърветата. Или лабиринт като в английски замък, в който тича окапи^[1].

И през ум не й мина, че ще открият рая на най-невероятното място в цяла Африка.

— Какво според теб е това? — попита Бен.

Мартина проследи погледа му. В далечния край на долината имаше млечнобял купол като гигантска топка за голф.

— Много ми прилича на проекта „Райска градина“ в Корнуол, където мама и татко често ме водеха. Но може и да е проектът „Ноев ковчег“, нали? Куполите вероятно са огромни парници с дъждовни гори, водопади и други такива неща.

В избледняващото нощно небе се появиха червени пръски. Като по сигнал се чу птичи хор. Появи се и градинар с гащеризон, който се захвана да почисти и оправи дивите цветя.

— Леле! Леле, леле, леле! — не можеше да сдържи възхищението си Мартина.

* * *

— Съвсем се обърках — каза тя на Бен, докато се спускаха обратно по склона. — Всеки път, когато реша, че Рубен Джеймс е мистър Хайд, той се превръща в доктор Джекил^[2]!

Бен протегна ръка да хване Мартина, която се подхлъзна.

— Какво имаш предвид?

— Ами всеки път, когато реша, че отвлича хора или е мошеник, или крадец, или бракониер, той прави нещо добро. Като онзи случай, когато ни зае ленд роувъра си, за да помогнем на болния бивол. А сега това! Бен, Лунната долина е едно от най-прекрасните места, които съм виждала. Но не зърнах ни един слон. Започвам да губя надежда, че ще можем да открием нещо толкова лошо за Рубен Джеймс, че да му попречим да ни отнеме „Савубона“.

— Това, което е направил с Лунната долина, е невероятно — съгласи се Бен, — но все пак много неща не се връзват. Ако той разполага с това място и с „Гнездото на худия“ защо му е „Савубона“? Резерватът има специално значение за нас, но всъщност има хиляди такива резервати. Той обаче иска нашия. Със сигурност ще открием нещо, но трябва да намерим начин да влезем в Лунната долина.

— Какво ще кажеш да огледаме отблизо зоната за доставки? — предложи Мартина.

Бяха видели табела с червен надпис за шофьорите къде и как да разтоварват. При пристигането си те трябваше да се обадят по телефона в офиса.

— Да, нека огледаме, може да има стока, която чака да бъде вкарана в долината. Може да се скрием в някой кашон и така да влезем. По филмите винаги става…

Затичаха се към главния вход. Според Мартина той бе близо до белия купол.

Зоната за разтоварване всъщност бе порутен склад, разположен насред кръгло, утъпкано от гумите на камионите място.

— Ако това е склад, защо не се охранява? — попита шепнешком Мартина.

— Може би няма нужда от охрана. Ако стоката влиза в Лунната долина веднага, значи през цялото време е под наблюдение.

За всеки случай изчакаха малко, преди да се приближат. Не видяха никого. Както Бен предположи, складът се оказа празен. Циментовият под беше пометен, на едната стена висеше плакат на нападащ слон в рамка, а до вратата имаше бюро и стол. На бюрото се виждаха мръсен черен телефон, тефтер, химикалка и бележка, подканяща посетителите да наберат „9“, за да се свържат с офиса.

— Може да звъннем и да кажем, че носим доставка — предложи Мартина.

Бен се взираше в плаката със слона.

— Твърде рисковано. Не съм убеден, че мога да се престоря на петдесетгодишен шофьор намибиец по телефона. Мартина, не ти ли се струва странно, че са решили да украсяват този запуснат склад?

Мартина седна на стола и запрелиства страниците на тефтера. Предния ден е имало доставки на хляб, мляко, тор и двайсет опаковки от някакво лекарство. Името й беше познато, но не можеше да се сети за какво се използва.

— Може би искат да е приветливо.

— Или да скрият нещо. — Бен отмести плаката. Отзад се виждаше зелен лост. — Ей, Мартина, виж това. Вижда се прясна смазка: явно често се използва. Чудя се какво ли е — и той го натисна.

— Не! — извика Мартина, но беше късно.

Докато Бен реагира, под краката му зина отвор и той пропадна в него. Мартина едва успя да зърне изненаданото му лице, докато момчето изчезваше. После механизмът изскърца и тайната врата се затвори.

Два пъти в живота си Мартина бе изпитвала вледеняващ ужас. Първият беше в нощта на пожара, а вторият — когато падна в гъмжащата от акули вода.

Сега изпита същото чувство.

Това не може да се случва! Не може да е видяла как приятелят й изчезва! Не може да е останала сама без храна, вода, пари и паспорт по средата на пустинята Намиб!

Не може да е вярно… но трескавият й мозък казваше, че е вярно.

Пред нея имаше две възможности — да се върне в Информационния център, да изчака да го отворят и да се обади в полицията. Най-вероятно ще я арестуват, задето е влязла нелегално в страната, и ще откажат да чуят молбите й за помощ.

Другата възможност бе да дръпне ръчката и да последва Бен в неизвестността, откъдето можеше никога да не излязат.

Много добре знаеше кой е по-разумният избор. Знаеше, че ще й отнеме поне четирийсет и пет минути да стигне до Информационния център, а беше отмаляла от глад и жажда. Дотогава най-добрият й приятел, когото — както току-що осъзна — обичаше толкова много, колкото Джеми, баба си, Грейс, Тендай и Кан, може да е станал жертва на каквото там го очаква в дъното на улея.

А какво наистина чака там? Въображението й рисуваше картини на подземна река, гъмжаща от пирани, или на бездънна шахта, стигаща до разтопения център на Земята. Но дори това ще е за предпочитане пред възможността да се озове в лапите на Рубен Джеймс или Калум.

И така, има едно разумно решение и едно рисковано решение. Но Бен е най-добрият й приятел и Мартина беше готова на всичко за него. Всъщност имаше само един избор.

Мартина събра шепа бели камъчета и подреди още един бял жираф зад склада.

Може по някакво чудо Гифт да се препъне в него…

Когато се върна в бараката, небето беше цялото в розови, сиви и оранжеви пръски. Тя дръпна лоста и механизмът въздъхна, сякаш се примири, че ще трябва да погълне още една жертва. Коремът й се сви от страх.

Вратата в пода зейна и Мартина пропадна.