Лорън Сейнт Джон
Съдбата на слона (24)

24.

Мартина не обичаше скоростните влакчета и не можеше да разбере страстта на някои хора към тях. Изобщо не проумяваше защо им харесва коремът им да остава някъде зад гърба, докато тялото им лети напред като снаряд, а сърцето им заплашва да изскочи от гърдите. За съжаление, тя точно това преживяваше в момента.

Стиснала зъби, Мартина се носеше по сребристия улей и безпомощно се мяташе по завоите. Времето течеше като на зъболекарски стол — точно когато трябва да ти поставят пломба, зъболекарят стои над зяпналата ти уста с машинката и говори за почивка на море със семейството си. Би предпочела времето да минава, както когато е в резервата с Джеми — тогава цялата нощ прелита като миг.

Мартина излетя от улея като тапа от бутилка и се просна на земята. С облекчение установи, че се приземи на нещо меко. Имаше специална мека площадка, за да не се повреждат чупливите стоки. А Мартина определено се чувстваше „чуплива“.

Момичето стана и се изтупа. Намираше се в осветена с неонови лампи стая, в която имаше количка за почистване, мивка и няколко бели престилки на закачалки. Имаше врата, но не и прозорци. Под люка на тавана беше изправена желязна стълба. Докато се опитваше да прецени откъде е излязъл Бен, Мартина чу приближаващи се стъпки. В същия момент някой й запуши устата.

— Не викай! — прошепна Бен в ухото й. — Ще мушна нещо под вратата, за да не може да се отвори. Ти се качи по стълбата.

Мартина се окопити и се втурна към стълбата. В ключалката изскърца ключ. Бен беше втъкнал една дръжка от метла под вратата, но тя всеки миг можеше да се счупи. Той също успя да се изкатери по стълбата и да излезе навън на утринната светлина.

Двама градинари подрязваха тревата в лабиринта на по-малко от двайсет крачки от тях. За щастие, те не чуваха нищо заради бръмченето на косачките. Мартина и Бен имаха части от секундата да се удивят на невероятната красота на оазиса — приказни лехи от цветя, хладен шадраван с бистра като кристал вода, увити в пълзящи растения дървета по възвишението към белия купол, хотел, сгушен между клоните като човешки вариант на гнездо на птиците тъкачи…

После влязоха в лабиринта.

Като че ли отново им се размина. Тичаха през обсипаните с роса алеи и се връщаха назад всеки път, когато пред тях се изпречеше зелена стена от жив плет. Искаха да се отдалечат максимално от градинарите, преди да спрат и да измислят план. Живият плет, плътен като крепостна стена, заглушаваше всички звуци, освен бодрите и неспирни песни на птиците.

— Знаеш ли, много е странно — прошепна Бен, — откак сме тук, не съм видял нито една птица. А те пеят и свирукат толкова силно, че сякаш сме попаднали в птичарник.

— Може би се крият в джунглата — каза Мартина и се огледа. Побиха я тръпки. Имаше нещо призрачно в Лунната долина — всичко изглеждаше невъзможно съвършено.

Почуди се къде ли е окапито. Това я подсети за Джеми и сърцето й отново се сви. Колко дни или седмици ще минат, преди да го види отново? И щеше ли изобщо да го види?

Бен се промуши през една пролука в плета и спря така рязко, че Мартина се блъсна в него. Бяха се озовали в центъра на лабиринта. Пред тях имаше маса с бяла колосана покривка, блестящи сребърни прибори и бели порцеланови чинии. На нея беше сервирана богата закуска от плодове, сок от кайсии, плата със сирена, конфитюри и обърната кошница, от която се бяха изсипали множество кроасани с масло, кифлички с шоколад и банани и хрупкави хлебчета. Всъщност имаше само един стол и едни прибори.

Окапито беше подпряло предните си крака на масата и с удоволствие похапваше кифличка. Отначало не им обърна никакво внимание, но щом ги видя, виновно се отдалечи, като остави пътечка от трохи след себе си.

— И в твоята глава ли се върти същото като в моята? — попита Бен.

Мартина се усмихна широко.

— Първата ми мисъл беше, че това е закуската на Рубен Джеймс. А втората — че вече е наша!

— Мартина, ти си просто телепат — възхити се Бен, взе си едно хлебче и го намаза дебело с масло и конфитюр от ягоди. После си наля сок от кайсии.

Мартина изпи две чаши вода и унищожи набързо една шоколадова кифличка и кроасан с масло и мед.

— Лошо ни се пише, ако ни хванат! — засмя се тя.

— Аха! — съгласи се Бен с пълна уста. Очите му се смееха.

През неспирната песен на птиците чуха подрънкване на чаши и чинийки. Децата се шмугнаха през пролуката в лабиринта точно преди да се появи сервитьорът. При гледката на опустошената закуска той изруга и остави с трясък подноса на масата.

— Лошо окапи такова! — извика той. — Чакай само да те пипна! Довечера ще има къри с окапи! Ще те поднеса с ориз и мангово чътни^[1]!

— Окапи с къри? — ужаси се Мартина.

— Да изчезваме, за да не се озовем и ние в тенджерата — отвърна тихо Бен. — Ела!

Момчето забеляза, че в долната част на стените от жив плет се проточва някаква червена нишка. Бен помисли, че може би тя ще ги изведе от лабиринта. Докато се промъкваха по хладните зелени алеи, Бен се препъна в някакъв кабел. Песента на птиците мигом спря. В долината се възцари неестествена тишина.

— О, боже мой! — възкликна Мартина. — Това е запис! Тук изобщо няма птици!

Внезапното прекъсване на птичите песни подсказа на сервитьора, че нещо не е наред и че може би окапито не е виновно за съсипаната закуска. Той извика градинарите, които веднага дотичаха в лабиринта.

Мартина и Бен панически се вкопчиха един в друг. Нямаше къде да избягат. Мъжете се приближаваха и от двете страни. Децата бяха в капан! Играта свърши!

Откъм пустинята се чу вой на сирена, който бързо приближаваше. Мъжете прекратиха преследването. Сирената се усили. Чу се рязко изскърцване на спирачки.

Бен надникна през една дупка в плета.

— Мартина, трябва да видиш това!

Мартина приклекна до него. В Лунната долина беше влязла линейка. Санитарите извадиха носилка и закрачиха към белия купол. В купола се отвори врата и двама мъже в бели престилки изнесоха окървавено тяло. Човекът явно бе в безсъзнание. Санитарите го поставиха на носилката, провериха пулса му и бързо го понесоха към линейката.

Градинарите, сервитьорът и мъжете в бели престилки се скупчиха около линейката и притеснено наблюдаваха как лекарите се опитват да помогнат на ранения човек.

— Бен, това е нашият шанс! — прошепна Мартина.

Приведени, двете деца се измъкнаха от лабиринта и тръгнаха към стаята с люка. Там Бен навлече бяла престилка и изми вулканската пепел от лицето и ръцете си. Мартина понечи да направи същото, но той я спря.

— Аз може и да мина за работник, но ти едва ли, защото си момиче — каза той, но побърза да добави: — Обаче имам идея.

Бен дръпна завесата на количка за почистване, махна купчина кърпи и ги скри под мивката. Мартина се мушна в долната част на количката. Беше тесничко, но момичето се смести някак си.

В този момент люкът на тавана се отвори и мъж в бяла престилка се спусна долу като пожарникар по стълб. Беше плешив и носеше очила с дебели стъкла. Ръцете му бяха големи и космати. Бен спокойно затвори завесата на количката.

— Ти кой си? — поиска да знае мъжът. — И защо носиш бяла престилка? Те са само за работниците в купола.

— Аз съм новият чистач, господине — отговори Бен. — Извинявам се, ако съм объркал дрехите. Чаках инструкции, но ме повикаха спешно да изчистя… някаква кръв — прошепна последната дума момчето.

Мъжът направи гримаса.

— Добре че до двайсет и четири часа се махат! Още малко и щяхме да имаме някой труп. Мен ако питаш, старецът започва да губи контрол, той е голяма работа, но не е магьосник.

Бен напълни кофата с вода и препарат.

— Губи контрол ли?

— Над слоновете — нетърпеливо поясни мъжът. — Над какво друго? Толкова дълго стоят затворени, че са на ръба да полудеят.