Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (8)

VIII.

През следващата седмица излизаха да яздят по два пъти на ден — сутрин със Сироко, Джак и Касиди, а следобед с Темпест, Мамбо и един породист кон на име Червена мъгла. Бен ставаше все по-уверен в язденето и мускулите вече не го боляха.

Мартина и Бен винаги излизаха с Нгвеня. Той се оказа много забавен и имаше типичното за много зимбабвийци чувство за хумор — шегуваше се, а лицето му оставаше напълно сериозно. Обичаше да ги подкача с приказки за някакво местно дърво, което преследвало непослушните деца нощем, а когато започнеше да разказва за гостите на „Черния орел“, децата се заливаха от смях.

— Ако дойде някой, който иска да наблюдава птици, тогава знаеш, че ти предстои лош ден — казваше той, като с диалекта си на ндебеле произнасяше птици като пици. — Тези хора искат да гледат само малки пици, средни пици и големи пици. Хич и не забелязват, че пред тях минава лъв, тръгнал на лов. Дори слон да убие друг слон, те пак нехаят. Искат само пици.

Нгвеня беше прекрасен водач. Сейди не преувеличаваше с похвалите за него. Един следобед той им показа къде бушмените съхраняват зърното си, както и хапещите мравки. Малките животинки били толкова яростни, че ги наричат „кошмара на лъвовете“.

— Там, където има мравки, няма лъвове — разказваше Нгвеня. — Дори змии няма по тези места.

Сенките вече се бяха удължили, затова тримата обърнаха конете към „Черния орел“ и си запроправяха път през ронливи скали и храсталаци. Въздухът беше наситен с непознати аромати на растения и животни, както и с дим от огнищата на скрити от очите им далечни колиби, където местните хора си приготвяха вечеря.

На Мартина на два пъти й се стори, че съзира златисти шарки сред преплетените клони на храстите, покрили хълмовете наоколо, и се зачуди дали леопардът не ги наблюдава. Разказът за братовчеда на Нгвеня я беше разстроил много. Трудно й беше да разбере защо един шаман би казал на тези мъже, които очевидно имаха недобри намерения, че ще открият съкровището само след като леопардът умре.

— А шаманът не е ли длъжен да пази леопарда, щом принадлежи към твоето племе? — попита тя Нгвеня.

Той й обясни, че и двамата са от племето ндебеле, но шаманът е от друг род.

— Дори и така да е, изглежда ми нередно да им каже нещо, което би ги накарало да убият леопарда — не се предаваше Мартина.

— Съгласен съм — отговори Нгвеня. — Но не всички шамани вършат правилни неща.

Докато яздеше край Бен, Мартина оглеждаше хълмовете за следи от иманярите или леопарда. Взираше се и за знаци от присъствието на духовете пазители, за които им разказа Нгвеня. Той знаеше безброй страховити истории за привидения и бродещи сред скалите духове. Обясни им, че хълмовете на Матопо са пълни със светилища, издигнати от предците на племето машона в чест на Мвали — великия бог. Всяко светилище имало свои пазители, които и до днес се грижат за него.

Той твърдеше, че Лобенгула редовно ходел в пещерата Умлимо, в планината Инжелеле, или както я наричаха местните хора, Хълма с хлъзгавите склонове, за да се съветва с дух, който можел „да лае като куче, да кукурига като петел и да реве като лъв“.

— Хората, които посещават светилищата, казват, че често чуват гласа на Мвали да се носи от скалите — разказваше Нгвеня. — И вие самите може да го чуете. Но не се тревожете, „гласът от скалите“ си има научно обяснение. Камъните се разширяват от топлината на слънцето и се свиват нощем, когато стане студено — и тогава се чува нещо като виене и трещене.

Мартина се заслушваше, но не чуваше нищо друго, освен слабото свистене на вятъра сред камънака и чукарите. Нгвеня обясни, че пазителят на всяко светилище е като пратеник, който разговаря с Мвали или с духа на пещерата. Един такъв пазител било седемгодишно момиченце, което живеело под водата в светилището Дзило цели четири години, „точно както правят крокодилите“. Духът я бил научил на добри обноски, да бъде скромна и добра и да учи другите да живеят в хармония с природата.

Мартина не мислеше, че някой от съучениците й в училище „Каракал“ би се възползвал от подобен тип обучение. Струваше й се невъзможно умен човек като Нгвеня да вярва, че малко момиче ще живее четири години под водата като крокодил.

— Ти не вярваш в това, нали? — попита го тя. — Не вярваш в свръхестествени неща?

Нгвеня я погледна с изненада.

— Това не са свръхестествени неща. Това са нашите истини и истините на нашите прародители.

* * *

На шестия ден в Матопо Нгвеня и Сейди решиха, че Мартина и Бен вече добре познават околността и могат да излизат сами. Гуин Томас не беше много съгласна, но Сейди я увери, че докато децата са на територията на „Черния орел“, едва ли ще попаднат на нещо по-опасно от антилопа.

— Внимавайте — предупреди ги Сейди — и не се доближавайте до оградата в северния край на комплекса! Там Рекс Ратклиф се занимава с организиране на лов и сафари в ранчото си „Мързеливия Джей“. Обикновено зад оградата има много хора, готови да гърмят, и не бихме искали да ви застрелят по погрешка.

Мартина видя, че баба й не можа да оцени чувството за хумор на приятелката си. Чак по-късно й хрумна, че Сейди може би не се шегува.

Този ден трябваше да бъде разходен Темпест. Мартина яхна сивия арабски жребец, докато Бен се опитваше да събуди живеца на Мамбо. Хич не му беше лесно. Понито беше лакомо и лениво, с дебел корем и огромна задница. Иначе беше сладко и добродушно, но правеше само това, което реши, и не обичаше да го пришпорват. Мартина беше сигурна, че дори нападение на слон не може да накара Мамбо да направи нещо повече от това да размаха опашка.

— Той е идеалният кон за начинаещ ездач — каза Сейди на Бен, докато двамата с Нгвеня се опитваха да отлепят понито от хранилката.

Когато най-накрая успяха да потеглят, Мамбо се държеше горе-долу прилично, но най-бързото му движение беше тръс. Този следобед това устройваше Мартина и Бен, защото Бен искаше да покаже на приятелката си някои следотърсачески умения, на които го бе научил Тендай. Сейди им беше дала бинокъла си и поръча да гледат внимателно, за да й разкажат вечерта какви птици и животни са видели.

— Тендай казва, че всеки може да научи основните принципи на следотърсачеството — започна да обяснява Бен, докато яздеха през една равнина на час път от къщата. — Но най-добрите следотърсачи знаят, че не е достатъчно само да видиш „знаците“ — пречупено клонче например, а да мислиш като животното или човека, когото преследваш. Това е важната работа на ума. Виж тук… — Той се наведе и посочи на Мартина няколко откъснати листа, които лежаха в тревата.

— Откъснати са, но още не са увехнали. Това означава, че през последния час оттук е минало голямо животно. Това е „знак“, който опитният следотърсач разпознава веднага. По-трудно е, когато този, когото преследваш, пресече място, където не оставя почти никакви следи — като река или скала. Тогава трябва да използваш психологията. Тендай казва, че човек, който прекосява вода, несъзнателно поема в посоката, в която е тръгнал, дори и да иска да го скрие.

Мартина слушаше с възхищение. Преди да се премести със семейството си в Сторм Кросинг, Бен беше живял в един от най-бандитските квартали на Кейптаун. Баща му, Думисани Кумало, бил моряк и водел сина си на риболов в открито море. Но преди Мартина да покани Бен в Савубона, той никога не бе имал възможност да бъде близо до диви животни или да броди из саваната. А сега човек можеше да си помисли, че целият му живот е минал в приключения сред природата.

Поне в това си приличаха. И двамата бяха деца, израснали в града. Но след като съдбата ги довя в Савубона, те мигновено се влюбиха в нея. Сигурно затова се разбираха толкова добре и Бен беше най-добрият й приятел.

Следобедното слънце озаряваше връхчетата на полюшващите се треви и те изглеждаха като изрусени на фона на синьото небе. Бен се изправи на стремената, но не пусна рунтавата бяла грива на Мамбо.

— Хей, Мартина, виж! Забелязваш ли полегналата трева там, където е минало животното? Вървяло е в тази посока, в която сянката пада върху приведените треви.

Мартина заслони очи и видя, че Бен е прав. Виеща се линия от сенки издаваше пътя на животното през равнината толкова ясно, сякаш маршрутът бе очертан с неонови светлини. Малко по-нататък откриха купчинка прясна тор. Бен я определи като оставена от носорог.

— Носорог? — възкликна Мартина и спря Темпест. — Какво прави тук носорог? Сейди не каза ли, че освен змии няма нищо по-опасно от антилопи в района на „Черния орел“?

— Каза — съгласи се Бен, като с усилие дърпаше юздите на Мамбо, който отново настояваше да поспре и да попасе. — Тук не би трябвало да има носорог. Или е съборил оградата, или е влязъл през дупка, направена от бракониери. По-добре да го проследим.

Мартина го погледна несигурно.

— Бен, ако продължим покрай този хълм, ще стигнем до северната ограда. Сейди ни предупреди да не ходим там, за да не пострадаме от случайни изстрели.

След скарването с баба си, която й забрани да язди Джеми нощем, Мартина се стремеше да постъпва разумно и да се съобразява с това, което й казват възрастните.

— О! — Бен клюмна.

Като видя тъжната му физиономия, добрите намерения на Мартина започнаха да се изпаряват. След кратко колебание момичето продължи:

— Всъщност няма да е добре, ако не направим нищо и някой застреля носорога по погрешка. Ние знаем, че трябва да внимаваме, ако се окажем в близост до „Мързеливия Джей“, но носорогът не знае…

— Права си — отвърна Бен, — но как да го държим далече от оградата на имението? Носорозите са много опасни животни. Не можем просто да го подкараме нанякъде, сякаш е крава.

Мартина хвана здраво юздите на Темпест:

— Като стигнем другата страна на хълма, ще спрем, ще огледаме наоколо с бинокъла и ще решим какво да правим. Баба ще ме убие, ако някой ме застреля!

И двамата се засмяха на тази шега. След кратка борба с Мамбо, който бе решил да не остави неизяден стрък трева в околността, се наложи Мартина да завърже поводите му за седлото на Темпест, за да продължат пътя си.

Видяха носорога веднага щом заобиколиха хълма. Животното пасеше под едно дърво. За техен късмет вятърът духаше срещу тях, а носорозите имат слабо зрение, така че той нямаше как да ги усети. Но силният пукот, който процепи въздуха, го стресна. Рогът му се вирна нагоре, а малките му свински очички се завъртяха, сякаш се опитваше да прецени заплахата. След това със смайваща скорост той се втурна край хълма и изчезна от погледите на децата.

Изстрелът и бягството на носорога дойдоха в повече на Темпест и той панически понечи да избяга, но стоманеното въже на Мамбо го спря. Красивият жребец се изправи на задните си крака. Наложи се Мартина да използва целия си опит в язденето на жираф, за да го удържи и успокои. Ако понито на Бен не беше останало сравнително спокойно, със сигурност щеше да се случи нещастие.

— Какво беше това? — попита Мартина, когато най-накрая овладя коня. — Знам, че е изстрел, но кой стреля? Носорога ли се опитваха да гръмнат?

Бен допря бинокъла до очите си.

— Не мисля — каза той. — Изглежда, че в „Мързеливия Джей“ става нещо, но от това разстояние не мога да разбера. Има много хора, събрани около корал с висока ограда. Да се приближим още малко.

Яздиха, докато стигнаха северната граница, деляща „Черния орел“ от „Мързеливия Джей“. Мартина беше гузна, че пренебрегва заръките на Сейди, но също като Бен искаше да разбере какво става в ловния имот.

Бен отново вдигна бинокъла.

— Някакъв мъж влиза в заграденото място. Носи шапка и костюм за сафари в цвят каки^[1]. Доста е дебел… Огромен е! Държи нещо, но не виждам какво… Или пръчка, или пушка…

— Дай да видя! — Мартина посегна към бинокъла, но Бен го дръпна далеч от нея.

— Чакай малко! Една малка врата в стената се отваря и… О, иха-а-а! Излезе един лъв. Мартина, толкова е красив! Има най-невероятната тъмна грива, която съм виждал, козината му е светлокафява, а под нея играят страхотни мускули.

— Бен, моля те! — настояваше Мартина, но преди да каже нещо, се чу втори изстрел.

Бен застина и лицето му пребледня.

— Какво става, Бен? — извика Мартина. — Какво видя? С лъва ли се случи нещо?

— Нищо — измънка той. — Мартина, да се махаме оттук! „Мързеливия Джей“ е лошо място. — Очите на момчето се напълниха със сълзи. — Хайде, Мамбо, да вървим!

Мартина се възползва от борбата му с упоритото пони и взе бинокъла, който Бен закачи на седлото, за да си освободи ръцете.

— Не, Мартина, недей! — изкрещя той.

Но Мартина вече беше обърнала Темпест и вдигна бинокъла към очите си. Лъвът лежеше мъртъв на земята. Ловецът беше стъпил с крак на гърдите му и се усмихваше с пушка в ръка, в поза за снимка. Кръвта на лъва попиваше в ботуша му, но той изглежда не забелязваше.

По лицето на Мартина се затъркаляха сълзи. Тя свали бинокъла, зарови глава в гривата на Темпест и зарида неудържимо. Плачеше за гордия лъв, убит безмилостно само за да може някакъв дебелак да се сдобие с килимче от лъвска кожа и идиотска снимка на стената. Плачеше за белия жираф, който толкова й липсва и който беше в безопасност в Савубона, но лесно можеше да загуби живота си по същия начин. Плачеше за всички животни, чиято съдба бе да загинат от ръцете на жестоки, суетни и егоистични хора.

Мартина вдигна глава и видя, че Бен — най-смелото момче, което познава — също плаче.

Тази вечер залязващото слънце беше кървавочервено. Децата яздеха към къщи сред удължени тъмни сенки, а скалите виеха, точно както Нгвеня каза. Но това не беше гласът на Мвали, а писъците на животните, които щяха да бъдат отведени към лобното си място — „Мързеливия Джей“. Освен ако Мартина и Бен не направеха нещо, за да ги спасят.