Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (3)

ІІІ.

Мартина остави книгата, която се опитваше да чете през последните стотина километра, и отегчено се намести на седалката. Беше й задушно и тясно, чувстваше се изтощена и малко й се гадеше. Тъпанчетата на ушите й пулсираха в такт с непрестанното ръмжене на ленд роувъра. Пътуваха вече ден и половина и всеки момент щяха да пристигнат в Рейнбоу Ридж. Там щяха да пренощуват. Мартина нямаше търпение да стигнат.

Още от първия ден тя постоянно питаше:

— Още много ли има? Кога ще пристигнем?

Накрая баба й заплаши, че ако само веднъж още попита същото, ще надуе оперната музика и няма да я спре чак докато стигнат Матопос.

Първата нощ преспаха във ферма за щрауси по средата на пътя между Кейптаун и Йоханесбург. В подобни ферми отглеждаха щрауси заради месото и здравата им кожа, от която се правеха колани и чанти. Но фермата, в която пренощуваха, беше по-скоро убежище за птици, спасени от кланиците или от лошото отношение на предишните им собственици.

На мръкване Мартина и Бен седяха на оградата на едно от загражденията и наблюдаваха как щраусите ходят наперено, а сбръчканите им шии се полюшват плавно нагоре-надолу сред облаци прах, оцветени от лъчите на залязващото слънце. Фермерът обясни на Мартина, че едрите птици понякога са доста злонравни и без колебание използват яките си крака, за да ритнат нещо или някого, когото не харесват. Щраусите имаха изключително самодоволно изражение, сякаш мислеха, че са най-важните във фермата. Изобщо не им личеше да са благодарни, че са ги спасили.

Ушите на Мартина изпукаха и тя усети, че джипът се изкачва стръмно нагоре. Навлизаха в планините, които доскоро бяха само бледоморави очертания далече на хоризонта. Гористи склонове се редуваха с отвесни скали и зъбери. Точно под тях се виждаше хребет с било, остро като нож. От него се издигаха спираловидни ивички дим.

Когато се приближиха, видяха, че това не е дим, а плътна мъгла от водни капчици, в която се пречупваха лъчите на залязващото слънце и образуваха идеално оформена дъга.

— Рейнбоу Ридж! — възкликна Бен и се надвеси от прозореца на колата. — Оттук не се вижда, но зад хълма е един от най-високите водопади в Южна Африка. Там отиваме сега, Мартина. Ще се изкатерим по хълма, за да видим водопада.

Мартина потръпна — тя не си падаше нито по височини, нито по изтощителни дейности като катеренето, особено когато не са замесени жирафи.

* * *

Къмпингът, в който отседнаха, се намираше в малка закътана долина, далеч от обичайните пътища, затова бяха изненадани от шумната навалица около рецепцията. Някакъв фотограф снимаше, а тълпи от ловци на автографи направо щяха да го задушат. Постепенно хората отстъпиха и Мартина видя двама брадати младежи с екипировка на алпинисти. Кожата им беше загоряла като на хора, прекарващи много време на открито. Разбраха, че това са Ред Уест и Джеф Грант, прочути канадски катерачи, дошли на обиколка в Южна Африка.

Най-накрая алпинистите си тръгнаха и почитателите им се разпръснаха. Шашардисаната администраторка даде на Гуин Томас и двете деца ключовете за дървеното бунгало, в което щяха да пренощуват. Момичето изглеждаше напълно погълнато от двамата прочути гости.

— Те са истински джентълмени — каза то с премрежен поглед — и са толкова красиви!

Гуин Томас с мъка успя да привлече вниманието й и разбра, че в момента всички водачи са заети и затова нови обиколки до Рейнбоу Ридж щеше да има едва утре сутринта.

— Но маршрутът е лек и е маркиран чудесно — добави администраторката. — Ако внимавате, нищо лошо не може да се случи.

— Може да съм малко старомодна, но няма да пусна две деца сами на тричасов преход през гори и планини, които и аз самата не познавам. — Гуин Томас бе доста кисела. — Шофирах часове наред и за съжаление нямам сили да ви придружа. Мартина, Бен, съжалявам, но ще ви разочаровам още веднъж.

Мартина тъкмо се канеше да протестира — не заради себе си, а заради Бен, когато администраторката отново придоби същия отнесен вид.

— Извинете ме, госпожо. — Гласът идваше иззад гърбовете им. Обърнаха се и видяха по-високия от двамата канадци. Той се представи като Ред.

— Простете, че ви прекъсвам — мъжът отново се обърна към Гуин Томас със силен канадски акцент, — но без да искам, чух за вашия проблем и ви предлагам нашите услуги — моите и на колегата ми Джеф. Ако Вики бъде така добра да гарантира за нас, с удоволствие ще заведем тези млади хора до Рейнбоу Ридж. Запътили сме се към планинския връх над водопада, така че ни е на път. Няма да можем да ги върнем обратно, но ще им покажем маршрута.

Вики пламна и загуби дар слово, но един журналист, който сутринта беше интервюирал двамата катерачи, увери Гуин Томас, че Ред и Джеф са хора с безупречна репутация. Журналистът и управителят на къмпинга я убедиха, че Мартина и Бен ще са в сигурни ръце.

Не след дълго Мартина и Бен вече се изкачваха през боровата гора с двама от най-известните алпинисти в света и слушаха със зяпнала уста историите им за епичните катерения на някои от най-високите върхове на седемте континента.

— Къде беше най-трудно? — попита Бен.

— Денали^[1], в Аляска — отвърна Ред без колебание. — Ужасно е да висиш на ледена скала, брулен от арктически вятър.

Пътят до Рейнбоу Ридж, както каза администраторката, бе прав и добре обозначен. След около час в опити да следва широките крачки на алпинистите Мартина усети силна умора. Тя с благодарност погледна Джеф, който заяви, че умира от глад, когато стигнаха едно място за пикник.

— И аз бих изпил чаша чай — съгласи се Ред.

Мартина подозираше, че спират само заради нея и Бен, но не мислеше да се оплаква.

Докато Джеф палеше миниатюрния газов котлон, Ред измъкна чайник, торбички с чай и сандвичи. Мартина седна на един дънер, доволна, че има възможност да отдъхне и да се огледа наоколо. Бен кротко чакаше, но хребетът вече се виждаше и Мартина забеляза, че момчето не може да откъсне поглед от него. Нетърпението му я накара да се усмихне. Сред природата Бен винаги ставаше някак различен — пълен с живот и енергия.

— Можеш да тръгнеш преди нас, ако искаш — предложи му тя. — Ние ще те настигнем.

— Може ли? — обърна се Бен към Ред и Джеф.

— Разбира се! — отговори Ред. — Почти стигнахме. Но бъди внимателен!

Бен скочи на крака.

— Супер! Ще се видим след няколко минути — и хукна по стръмната пътека.

Алпинистите бяха впечатлени.

— Твоят приятел е в много добра форма — отбеляза Ред.

Той изключи котлона и наля чай. Джеф дъвчеше сандвич и тършуваше в раницата си. Искаше да покаже на Мартина снимка на децата си.

Мартина проследи с поглед Бен, който се отдалечаваше все повече. Той стигна до върха на хребета, спря и фигурата му се очерта сред облак водни капчици на фона на дъгата и сивото небе. Докато Мартина го наблюдаваше, той се надвеси над димящата бездна, сякаш искаше да надникне в самото й сърце.

Бен беше най-милото момче, което Мартина познаваше, но тя внезапно изпита огромно раздразнение към него. Какво си мисли, че прави? Родителите му биха припаднали, ако го видят как се полюшва на ръба на водопада. Сърцето й бясно се разтупа.

— Захар? — попита Ред.

— Моля? — сепна се Мартина. В притеснението си тя беше забравила и за чая, и за алпинистите. — О, извинете ме! Без захар, моля.

Момичето пое канчето, отпи глътка и пак погледна към хребета. Бен го нямаше! Заслони очи с ръка и огледа хоризонта — дали облаците от капчици не бяха го скрили от погледа й, но дъгата блестеше самотна.

Мартина хвърли канчето с чая и скочи.

— О! — извика Ред, тъй като горещия чай го поля. — Какво правиш?

— Бен е паднал! — чу се да изрича Мартина с някакъв чужд глас. — Вземете въже, той е паднал!

Мартина се затича по лъкатушещия скалист път — тичаше по-бързо откогато и да било. Въздухът влизаше в дробовете й на плитки, болезнени глътки. Щом стигна върха, веднага разбра какво е станало. Назъбен участък от надвисналия ръб ясно показваше, че една част се беше срутила. Приличаше на парче земя, отхапано от динозавър. Докато Мартина се приближаваше, ново парче глинеста почва полетя в пропастта.

— Бен! — изкрещя момичето с безумната надежда, че за изчезването на приятеля й има съвсем разумно обяснение.

Ред и Джеф се придвижваха бързо нагоре по склона, въоръжени с алпинистките си пособия. Мартина легна на земята по корем така, че ако друго парче се откъсне, една част от тялото й да остане на здрава почва. Запълзя напред към ръба. Грохотът на водопада я оглушаваше и капчици вода ръсеха лицето й.

С усилие Мартина преодоля страха си и надникна през ръба. Падащата вода се губеше на около трийсет метра надолу в пенлив, засмукващ водовъртеж, заобиколен от заострени камъни — като ограда от копия. Шансовете Бен да е оцелял, бяха равни на нула.

— Бен! — изкрещя с все сила Мартина. — Бен!

— Мартина! — Гласът на Бен беше толкова слаб сред шума на ревящия водопад, сякаш идваше изпод земята. — Тук, долу!

Мартина пропълзя още малко напред. Нямаше за какво да се хване, а зейналата дупка замайваше главата й, сякаш нещо я дърпаше към бездната.

— Тук! — извика пак Бен и едва тогава момичето го видя.

Беше на около десетина метра по-надолу. Стискаше здраво сивкавия дънер на някакво сухо дърво, израснало странично върху скалата. Бен не изглеждаше ранен, но беше подгизнал и съвсем блед. Някои от по-плитките корени се бяха отскубнали от камъка и дървото висеше заплашително над бездната.

— Бен! — извика Мартина. — Бен, дръж се! Идва помощ!

Този път Бен нито отговори, нито помръдна, за да не застраши крехката спойка между дървото и скалата. Мартина бавно се приплъзваше назад, когато алпинистите се появиха.

— Къде е той? — попита тревожно Ред. Очите му се разшириха, когато Мартина посочи ръба на пропастта.

Мъжете хладнокръвно и с лекотата на професионалисти, свикнали да се справят с рисковани ситуации, се заеха със задачата. Джеф направи конструкция за повдигане като използва две изпъкнали скали за опора, а Ред върза примка в другия край на ремъците. Започна да я спуска към Бен, като спокойно, почти весело му обясняваше какво да прави.

— Бен, действай като шпионин. Представи си, че си заобиколен от лазерни лъчи, които ще задействат аларма, ако ги докоснеш. Единственият начин да се измъкнеш, е да промушиш през главата си тази примка. Направи го бавно, много бавно, почти без да се движиш. Чудесно! Справяш се страхотно! Сега плъзни въжето под мишниците си. Стегни малко…

Внезапно още няколко корена се изскубнаха от скалата. Бен залитна и загуби равновесие. После се сви на две и легна върху тънкия мокър ствол. Дишаше тежко.

Гласът на Ред не се промени.

— Опа, не се безпокой, държим те! Сега искам да се изправиш много, много бавно — не забравяй лазерните лъчи, нали не искаш да задействаш алармата… Добре, дръж се за главното въже с две ръце и стой колкото можеш по-спокойно. Готов ли си, Джеф? Добре. Действаме!

Точно когато краката на Бен се отделиха от сивия дънер, цялото дърво се изтръгна със зловещ пукот. Дърво, камъни и мъх полетяха в димящата бездна. И четиримата наблюдаваха как дънерът се раздроби, но никой не обели и дума. Мисълта, че Бен можеше да падне заедно с дървото, да се разбие в бушуващите води и да се наниже на острите скали или да се удави във водовъртежа, беше ужасяваща.

Ред подсвирна през зъби, когато издърпаха Бен през ръба и той стъпи на здрава почва.

— Не беше много удобно — отбеляза Ред, — но изигра страхотно ролята на шпионин!

Едва сега страхът връхлетя Мартина. Краката й омекнаха, а очите й се напълниха със сълзи.

— Можеше да паднеш долу и да се пребиеш! — изхлипа тя и се хвърли на врата на Бен.

— Но не паднах — отговори той и внимателно се измъкна от прегръдката й.

Гласът му потрепваше, но иначе изглеждаше невероятно спокоен. Не беше пострадал много, като се изключат няколко одрасквания и натъртвания.

Бен подаде ръка на алпинистите.

— Благодаря ви за помощта. Не знам какво щяхме да правим без вас. Съжалявам, че ви създадох толкова неприятности и че забавих изкачването ви.

— Не се безпокой, не си ни създал неприятности — увери го Ред. — Добре стана, че бяхме наоколо.

Джеф забеляза подгизналите дрехи на Бен.

— Трябва да свалиш тези дрехи и да се изсушиш час по-скоро. Ще дойдем с вас до къмпинга — искаме да сме сигурни, че ще се приберете цели. Планината няма да ни избяга.

— Добре сме! — отговориха Бен и Мартина едновременно.

— Благодарим за предложението — добави Мартина припряно, за да не изглеждат неблагодарни. — Баба ми ни чака в бунгалото. Не се безпокойте, отиваме право там. Тя смяташе да запали огън и ще направи на Бен чай или супа, за да се стопли.

Алпинистите обаче настояха да ги отведат до къмпинга.

— Знаем, че и сами можете да се приберете — обясни Джеф. — Но Бен преживя нещо наистина страшно, а комбинацията от шок и студ е също толкова опасна, колкото самото падане.

Четиридесет минути по-късно вече бяха пред къмпинга.

— Благодарим ви, че спасихте Бен — каза Мартина, когато алпинистите се сбогуваха с тях. — И извинявай, че те залях с горещия чай, Ред.

Мъжът се усмихна.

— Не се тревожи! Всичко е добре, когато свършва добре.

Чак когато мъжете се скриха от очите им, Мартина и Бен започнаха да схващат какво се беше случило, по-точно какво можеше да се случи. Бен се разтрепери, а Мартина, която се чувстваше отговорна, че остави Бен да тръгне сам към хребета, беше съкрушена от чувството си за вина.

— Всичко това се случи, защото се разделихме — каза тя виновно. — Трябваше да тръгна с теб. Грейс ме предупреди. Каза, че всеки път, когато се разделим по време на това пътуване, ще ни сполита нещастие.

— Знам, че Грейс е мъдра жена — отвърна Бен, докато сваляше мокрия си суичър и разтриваше ръце, за да се стопли, — но вината е само моя. Аз застанах на ръба на водопада. Много глупаво от моя страна. Ако не беше ти, сега щях да съм на парчета на дъното на Рейнбоу Ридж.

Мартина се опита да изтрие този образ от главата си.

— Ред и Джеф спасиха живота ти — напомни му тя, докато вървяха към бунгалото. — Аз бях толкова изплашена, че дори не можех да кажа името си.

— Не — каза Бен, — ти ме спаси. Ред и Джеф имаха оборудването и опита, но ако ти не беше действала толкова смело и решително, нямаше да съм там, за да ме спасят.

Мартина внезапно си спомни Бен в мига преди да падне.

— Ти защо застана толкова близо до ръба? Какво се опитваше да докажеш? Изглеждаше, сякаш си се надвесил над пропастта.

Бен притеснено се засмя.

— Ще ти прозвучи смахнато. Стори ми се, че видях нещо — някаква рисунка. Беше на скалите, скрита зад завеса от вода. Не можах да я видя ясно, но приличаше на някаква петниста дива котка. Леопард или гепард, или ягуар, или нещо такова. Наведох се, за да я огледам по-добре и тогава земята под краката ми поддаде. Предполагам, че ми се е привидяло.

Устата на Мартина пресъхна. Опита се да намери подходящ отговор, но не успя.

— Трябва навсякъде да сме заедно! — единствено това успя да каже. — Обещай ми да не се разделяме!

Бен се изненада колко е сериозна Мартина.

— Добре, добре — рече той и постави ръка на рамото й, за да я успокои. — Обещавам!