Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (7)

VII.

Нгвеня заразказва, че Мзиликази бил най-смелият и умен пълководец на зулуския крал Шака^[1]. Когато популярността му нараснала повече, отколкото Шака можел да понесе, той заповядал Мзиликази да бъде убит. Воинът избягал, отвеждайки със себе си жените и верните си хора.

Мзиликази и спътниците му изминали близо хиляда километра. След десет дълги години стигнали до хълмовете, които нарекли Матопо. Това пътуване било наречено „Кървавия път“ — толкова много битки водили по пътя. Заради изключителните им бойни умения враговете им ги нарекли амандебеле — „Народът на дългите щитове“. По-късно станали известни като ндебеле: „Онези, които следват“ или „Децата на звездите“.

В Матопо Мзиликази управлявал почти две десетилетия и славата му на велик африкански крал се разнесла из цяла Южна Африка. Когато починал обаче, най-големият му син, наследникът на трона, изчезнал безследно. Всички опити да го открият се провалили. След двегодишни обсъждания съветът на вождовете избрал за наследник на Мзиликази един от другите му синове — Лобенгула.

Прякорът на Лобенгула — Ндлову, означавал „Велик слон“ и той напълно го заслужавал. Бил висок над метър и осемдесет и телосложението му напомняло това на слон. Бил велик воин, също като баща си, и повел успешно въстание срещу белите заселници, но някои го заподозрели, че е наредил няколко от братята му да бъдат убити, за да не застрашат трона му.

— Ами съкровището? — попита Мартина нетърпеливо. Тя се отнасяше с досада към историята. — Откъде е дошло съкровището?

Нгвеня се засмя:

— Искаш да мина направо на въпроса, както казват американските туристи?

Лапна едно парче манго и продължи:

— Съкровището било събирано при нападения над други племена, както и от подаръци от бели ловци, миньори и изследователи. Старите хора казват, че Лобенгула имал три сандъчета, пълни с диаманти, самородно злато от мините на племето машона и много торби с британски и южноафрикански жълтици. Притежавал и много слонова кост. Чувал съм да разказват, че понякога нареждал на помощника си — бял мъж от Кейптаун на име Джон Джейкъбс — нощем да го засипва с жълтици от главата до петите. Един ден излязъл тичешком от къщата си и заповядал съкровището му да бъде отнесено на безопасно място в саваната. Лобенгула, Джейкъбс и четирима вождове тръгнали с каруци, следвани от четиринадесет матабеле^[2], които щели да заровят съкровището. Скрили го добре и запечатали входа с каменна стена. Когато същата нощ се прибрали, Лобенгула наредил всички, които заровили съкровището, да бъдат убити, в случай че им хрумне да го откраднат. Много от тях били посечени, но някои успели да избягат…

Зловещ вик на бабуин^[3] внезапно разцепи тишината. Бен и Мартина, погълнати от разказа, подскочиха поне три сантиметра над земята. Нгвеня взе една пръчка и заудря силно по близкия дънер. Цялото стадо бабуини се разбяга със скокове. Малките бяха качени на гърбовете на майките си. Но мъжкият бабуин не бързаше да ги последва — спираше да се почеше или да изяде няколко въображаеми плодчета, с което развесели децата. Сякаш казваше: „Ще тръгна, когато аз искам“.

— Някой от избягалите казал ли е къде е заровено съкровището? — попита Бен.

— И да са казали, тайната не е стигнала до нас. След смъртта на Лобенгула Джон Джейкъбс го търсил много пъти в Южна Родезия, както се казваше преди Зимбабве, но всяка от експедициите му била заклеймявана и проклинана от знахари, баячи и гадатели — нещо като вашите сангоми. Хората били поваляни от неизвестни болести, стъпквали ги слонове или ги убивали съперници. Дори на един от тях лъв отхапал носа. Същата съдба сполитала всеки, опитал се да намери оцелелите вождове на Лобенгула. Джейкъбс бил осъден на каторга, задето влязъл в страната с нередовни документи. Някои хора вярват, че съкровището е в Матопо. Други казват, че е в пролома Батока или дори в Замбия^[4]. През годините стотици хора са идвали да го търсят. Виждали сме англичани с карти, нарисувани от прапрапрадядовците им, потомци на изчезналите вождове на Лобенгула, зимбабвийски чиновници, японски туристи, руски геолози, австралийски археолози. Никой не откри и следа от него.

Нгвеня се загледа в пътеката, по която беше минал братовчед му.

— Много свестни мъже загубиха разсъдъка си в това издирване.

— Тогава защо братовчед ти и приятелите му са толкова уверени, че ще го намерят? — попита Мартина, докато разглеждаше планинския пейзаж наоколо. Търсенето на игла в купа сено би било лесно в сравнение с издирването на кралското съкровище сред хилядите хълмове на Матопо.

Отговорът на Нгвеня смрази кръвта й.

— Те вярват, че леопардът, когото наричат Кан, ще ги отведе при съкровището.

— Какво искаш да кажеш? — запита Мартина.

Бе очевидно, че мъжът се притеснява да говори. Той с тревога се огледа през рамо, сякаш братовчед му ще изскочи иззад някоя скала и ще го просне на земята, задето е изговорил тези думи. Накрая каза:

— Можете ли да пазите тайна?

Мартина и Бен закимаха енергично.

Нгвеня се огледа още веднъж, преди да продължи шепнешком:

— Говорили са с местния шаман^[5] и той им казал, че последното убежище на краля на леопардите е тайното място на кралското съкровище.

Мартина преглътна.

— Последното убежище? Искаш да кажеш…?

Нгвеня изкриви устни.

— Точно така. Искам да кажа, че за да бъде намерено съкровището, леопардът трябва да умре.