Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (6)

VI.

Чук-чук-чук! Чат-чат-чат! Чук-чук-чук! Чат-чат-чат!

— Влез! — извика Мартина за четвърти път и гласът й прозвуча ядосано и сънливо. Не можеше да повярва, че се е съмнало, и беше бясна на този, който чука, но не влиза. Едва когато махна възглавницата от лицето си и се изправи в леглото, осъзна, че звукът идва от прозореца, а не от вратата.

Момичето стана и дръпна завесата. Една черно-бяла птица носорог^[1] с голям жълт клюн надничаше през прозореца. Докато Мартина я наблюдаваше, мънистените й очички се плъзнаха по комплекта за първа помощ. Предишната вечер момичето го отвори, за да извади фенерчето си, и той все още лежеше на перваза.

— И през ум да не ти минава! — обърна се Мартина към птицата, затвори чантичката и я мушна под възглавницата си. Погледна часовника и се прозя. — Следващия път изчакай да стане седем, преди да ме будиш!

— Това е Магнус — каза през смях Сейди, докато закусваха ядки от американски орех, пържени в тесто, и бъркани яйца, приготвени от Гуин Томас. — Той обича лъскавите неща и е голям крадец. Местните казват, че човекът, който открие гнездото на Магнус, ще може да изхранва цял Матопо в продължение на година — толкова много пръстени, скъпоценни камъни и други ценности е събрал. Засега обаче успява да ни надхитри. Трябва да те предупредя, че се привързва силно към посетителите. Не се изненадвай, ако започне да те следва навсякъде.

Мартина внимателно наблюдаваше Сейди изпод вежди. Приятелката на баба й имаше тъмни кръгове под очите и изглеждаше малко разсеяна, но не спомена нищо за телефонната кавга от предната вечер. Ако някой я изнудва или заплашва, то тя не го показваше по никакъв начин.

— „Ще го вземеш само през трупа ми!“ — сигурна ли си, че каза точно това? — попита Бен след закуска, докато отиваха към конюшните. Магнус ги придружаваше и се клатушкаше тромаво след тях.

— Не съм напълно убедена, защото се опитвах да подслушвам през стената — призна Мартина, — но така ми се струва. Със сигурност обаче чух репликата за проклетите пари.

Пътеката минаваше през горичка от евкалипти. Миризмата на коне се усили. Мартина я обожаваше, както и аромата на току-що изпечен хляб и дъха на жираф. Пред нея Бен внезапно спря. Птицата също застина. В далечния край на конюшните Сейди разгорещено разговаряше с един мъж. Сигурно това е Нгвеня. Двамата бяха навели глави един към друг и лицата им бяха много сериозни.

— Може Сейди да е говорила по телефона с Нгвеня — тихо каза Бен. — Може би някой се опитва да го изкуши с по-добра работа и тя се мъчи да го убеди да остане. Тя нали каза, че той е дясната й ръка?

Преди Мартина да успее да отговори, мъжът ги забеляза. Той измърмори нещо, а Сейди им махна с едната патерица.

— Мартина, Бен, елате да ви запозная с Нгвеня! Ако не беше той, „Черния орел“ отдавна щеше да е затворен.

Нгвеня се здрависа с тях с мазолестите си, загорели длани.

— Гого е прекалено любезна — каза той. — И без мен щеше да се справи чудесно.

— Гого означава „баба“ на езика ндебеле — обясни Сейди, като видя озадачените им лица. — Местните хора изразяват привързаност и уважение към всички по-възрастни жени, като ги наричат така. И не си прав — обърна се тя към Нгвеня, — без теб нямаше да се справя!

Нгвеня се усмихна притеснено и после се обърна към децата:

— Елате да се запознаете с новите си приятели! Можете да яздите, нали?

Бен поклати глава:

— Никога през живота си не съм се качвал на кон.

— А аз съм яздила само жираф — призна Мартина.

Конярят се ухили глуповато и зачака Мартина да довърши шегата си. Когато Мартина не продължи, Нгвеня погледна Сейди, сякаш искаше да каже: „Внучката на приятелката ти май има много развинтено въображение?“.

Сейди се засмя:

— Не съм я виждала с очите си, но ми казаха, че Мартина язди жираф на име Джеми.

Нгвеня се плесна по челото.

— Жираф! — възкликна той театрално. — Яздиш жираф?

После изгледа Мартина с голям интерес.

— Тогава с конете ще ти е лесно — заключи той.

* * *

Оказа се, че преценката му е отлична. Макар да беше безнадежден случай във всеки спорт, с който се захващаше, щом Мартина седна на седлото, изглеждаше сякаш е родена на него. Всичко й се удаваше лесно. Месеци наред се учеше да се крепи на гърба на триметров жираф, който имаше непоправимия навик да прави неочаквани завои към сочни акациеви листа, докато препуска в галоп. Язденето на обучен кон си беше направо фасулска работа.

Да се качва и слиза от гърба на коня с помощта на стремена беше лесно и Мартина тупна само два пъти, преди да усвои язденето в тръс. Но това, което удиви Сейди и Нгвеня, беше отношението на животните към нея. И шестте коня на „Черния орел“ приемаха момичето с необичайно за тях спокойствие и доверие.

Около десетина минути Сейди и Нгвеня наблюдаваха как Мартина язди едрия черен кон Джак. След това Нгвеня обяви, че до края на престоя им в Матопо тя ще отговаря за обучението и на други два коня — Сироко и Темпест.

Сироко и Темпест бяха чистокръвни арабски коне с грациозни шии, източени глави и деликатни разширени ноздри. Още щом Мартина, напътствана от Нгвеня, оседла дорестата Сироко и запрепуска с нея из корала, кобилата се укроти напълно.

На Бен обаче му беше доста трудно. Не че конете не го харесваха — момчето беше толкова внимателно и се отнасяше към животните с голяма грижа и уважение, но Касиди и Мамбо — тумбестите бели понита, които Нгвеня му възложи да обучава — усещаха, че той няма представа какво да прави, и го тормозеха безмилостно.

След кратката тренировка в корала тримата с Нгвеня излязоха да пояздят сред хълмовете на Матопо. Едва бяха заобиколили Слонската скала, когато Касиди уж се подплаши от нещо и хвърли Бен в един храст. На всеки няколко крачки своенравната госпожица спираше, за да зобне малко трева или бързо се втурваше към къщи. Накрая Нгвеня завърза стоманено въже за юздата й и тя бе принудена да върви редом с него и едрия спокоен Джак. Своенравната кобилка нямаше избор и трябваше да се покори, но го направи с неудоволствие, с много цвилене и пръхтене.

Мартина донякъде съжаляваше Бен, но като се замисли, реши, че той е добър в толкова много други неща — беше пълен отличник, шампион на училището в надбягването през пресечена местност, страхотен плувец, правеше най-добрите заслони и можеше да хване риба с голи ръце… Така че кой знае какво, че обяздването и язденето не му се отдават много-много. И все пак Мартина не искаше приятелят й да страда и затова му помогна, колкото можа.

Язденето през странния терен на Матопо беше вълнуващо и някак особено. Децата имаха усещането, че се превръщат в част от това, което ги заобикаля. През деня плътната тишина не беше зловеща, а по-скоро умиротворяваща. Щом свикна с бързите къси крачки на грациозната Сироко, толкова различни от едрите крачки на Джеми, Мартина се успокои и отпусна. Сейди й беше казала, че Матопо е духовният дом на племето ндебеле и сега Мартина разбираше защо. Куполите и кулите на скалите наоколо сякаш излъчваха животворна енергия. Когато стигнаха една височина, пред очите им се разстлаха далечни синьо-виолетови каменни хълмове, раздиплени чак до хоризонта.

Скоро след като поеха обратно към „Черния орел“, се натъкнаха на две момиченца — едното на шест, а другото на девет години, спретнато облечени в тъмнозелени училищни униформи. Мартина и Бен не можаха да скрият изненадата си. Наоколо не се виждаше нито една сграда, а момиченцата вървяха между гъстите храсталаци с учебници и тетрадки под мишница, сякаш е напълно нормално зимбабвийските деца да вървят сами през пустинни местности, пълни с диви животни и отровни змии, към несъществуващи класни стаи.

Нгвеня ги заговори на езика ндебеле. Момиченцата зяпнаха Мартина и избухнаха в кикот, като срамежливо криеха лицата си с книгите. После продължиха по пътя си, смееха се и махаха с ръце, като от време на време спираха, за да погледнат през рамо и да се изкикотят още веднъж.

— Казах им, че обикновено яздиш жираф — обясни Нгвеня на Мартина. А после разказа, че момиченцата не просто вървят сами из пустошта, но през цялата учебна година, почти всеки ден, изминават по шест километра до училището и още шест обратно.

— Но защо? — попита Мартина объркана.

Шест километра беше горе-долу разстоянието от Савубона до училище „Каракал“ и на нея дори с кола този път й се виждаше безкрайно дълъг. Мартина не си падаше много по училището. Смяташе, че то й отнема време, през което може да язди Джеми. Затова не можеше да си представи, че толкова силно ще иска да е в клас, та да рискува живота си и да изминава по дванадесет километра всеки ден по собствено желание.

— Защото родителите им са бедни и нямат коли — отвърна Нгвеня.

— Не, исках да кажа защо бият толкова път сами.

Нгвеня сви рамене.

— Искат да учат и да станат лекари или учени. Виждат живота на родителите си, които са безработни или гледат добитък, и искат нещо по-добро за себе си.

Мартина се почувства виновна, че се отнася твърде безотговорно към училището. Реши да бъде по-старателна с уроците.

Саваната, през която яздеха, приличаше на недокосната пустош. Сякаш малката им групичка и двете момиченца бяха единствените човешки същества, които някога са я прекосявали. Но Нгвеня им разказа, че по тези земи са живеели хора още преди 40 000 години. Различни племена идвали и си отивали, а някои се заселили тук завинаги. Те били завладени от Мзиликази^[2], първия крал на ндебеле, дошъл с жените и воините си в района на Булавейо и Матопо през 1839 година.

— Мзиликази нарекъл това място Матопо, защото скалите му напомняли на плешивите глави на неговите вождове — обясни Нгвеня.

Мартина се усмихна, като си представи казаното. Тя харесваше Нгвеня и откритото му приятно лице. В него нямаше нищо необичайно — беше среден на ръст и с нормално телосложение — би го подминала на улицата, без да го забележи. Но имаше заразителен смях, като чуруликането на весела птица, и беше мъж, на когото можеш да се довериш безрезервно.

Яздеха по тясна виеща се пътека, когато Бен забеляза някакво цветно петно пред тях.

— Какво е това?

Нгвеня реагира, сякаш го сръгаха с нещо остро.

— Лягайте долу! Долу! — изсъска той през зъби, скочи от коня и го задърпа към група дървета.

Мартина и Бен едва смогнаха да направят същото със Сироко и Касиди, преди трима мъже да се появят на пътеката. Мъжът, който вървеше най-отпред, носеше мека шапка и риза с навити ръкави. Останалите бяха с гащеризони, смъкнати до кръста. Мускулестите им тела лъщяха от пот и изглеждаха като издялани от дърво. Единият носеше тежък чувал, другите двама бяха натоварени с оборудване. Спореха за нещо и не забелязаха следите от коне.

— Изглежда търсят някакъв метал — тихо каза Бен на Мартина. — Мъжът с шапката носи детектор за метал.

— Сигурен ли си? — Мартина видя как мъжете тръгнаха по пътека, която заобикаляше скала с форма на динозавър, и после изчезнаха от очите им. — Ами ако са бракониери?

— Не са бракониери! — каза Нгвеня. В гласа му се прокрадна гняв. — Единият е син на чичо ми, братовчед ми е.

— Защо го избягваш тогава? — попита Бен.

— Не е добър човек — отвърна Нгвеня. — Той и приятелите му са размирници. Не искат да си намерят работа, а да открият съкровището на Лобенгула.

— Значи е вярно? Историята за изгубеното съкровище на краля?

Нгвеня направи гримаса.

— Вече сте чули? Да, вярно е.

— Можеш ли да ни кажеш нещо за него? — помоли Мартина. — Как е изчезнало? Какво точно представлява? От скъпоценни камъни ли е?

Нгвеня седна в една сянка и се облегна на близкото дърво. Измъкна пакет от джоба си и им предложи сушено манго.

— Настанете се удобно! — каза той. — Ще ви разкажа каквото знам.