Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (23)

XXIII.

Мартина винаги щеше да помни този ден като един от най-щастливите и най-тъжните в живота си. Щастлив, защото двамата с Кан бяха спасени и защото имаше много прегръдки и сълзи от радост. След като спасителният отряд отмести скалата от входа на тунела, Мартина, близките й и кажи-речи всички от селото на Мърси и Одило се натовариха в ремаркето на един трактор и се отправиха към „Черния орел“. Там на двора направиха голям празник с барбекю.

А поводите за празнуване бяха много. Като начало — вълната от арести. Областният прокурор бил ужасен да разбере от Нгвеня, че няколко корумпирани полицаи, на които Рекс Ратклиф плащал добре, са задържали неправомерно две възрастни жени, на всичкото отгоре едната със счупен крак. От известно време той подозирал, че в „Мързеливия Джей“ се върши нещо нередно, и сега показанията на Нгвеня и сервитьора му дали основание да поиска заповед за обиск. Но преди това Сейди и Гуин Томас прекарали нощта в килия с няколко крадци и един убиец.

— Не съм се смяла толкова от години — обяви Сейди, която, изглежда, се забавляваше със случилото се.

След един ден разпити областният прокурор затвори провинилите се полицаи в същата килия. Полицейската кола, която Мартина бе чула, докато бягаше от Грифин, беше пълна със служители на реда от Булавейо, изпратени от прокурора. Отивали да арестуват ловците за навлизане в чужда територия и опит за убийство на защитено от закона животно. След като заловили управителя, който преследвал Бен с палка, полицаите добавили към обвиненията и „предумишлено нападение“.

По обратния път към имението те открили припаднал човек край пътя. Това бил Грифин, който получил алергичен шок от ужилванията на пчелите. Толкова бил подпухнал, че един от сержантите го описал като надут с велосипедна помпа. Откарали го бързо в болница и сега бил упоен с лекарства.

Един от първите въпроси, които полицията зададе на Мартина, беше дали двамата с Бен искат да повдигнат обвинения срещу иманяря. Приятелите му били избягали и с тях щели да се разправят по-късно.

След като поговориха, Бен и Мартина решиха да не повдигат обвинения. Мравките и пчелите бяха наказали Грифин достатъчно и те се надяваха, че си е научил урока.

— Дълбоко в себе си той не е лош човек — каза Мартина на Одило. — Но и ти каза, че просто е попаднал в лоша компания и е загубил верния път. Ако получи втори шанс, може би ще отиде да учи и ще се измъкне от непрокопсаните си приятелчета.

Рекс Ратклиф беше арестуван за незаконен лов, нарушения с чужда валута и други престъпления — толкова многобройни, че не можеха да се опишат, и вероятно щеше да прекара дълго време в затвора. „Мързеливия Джей“ беше затворен веднага и всички животни щяха да бъдат преместени към нови убежища.

— Подходящо за Плъх — отбеляза саркастично Сейди, щом научи за мрачното бъдеще на собственика на „Мързеливия Джей“. Усмивката не слизаше от лицето й. Когато я освободиха от затвора, тя провери пощенската си кутия в Булавейо и в нея намери куп резервации от една американска туристическа агенция, плюс чек за 1000 американски долара от анонимен благодетел. Това означаваше, че ще може да пренаеме предишния персонал на хотела, с една нова добавка: Одило щеше да замести Сейди като главен готвач.

— Като готвач нямам въображение — призна тя. — Единствените рецепти, които знам, се правят с пюре от орехчета.

Но тя сияеше и по друга причина.

— Отново видях леопарда — повтаряше непрекъснато. — Видях Кан! И си струваше всяка секунда от всеки ден, който прекарах в борба за него.

* * *

Късно следобед Мартина и Бен се изкачиха на Слонската скала. Седнаха на върха да гледат залеза на слънцето над древния пейзаж на Матопо. Виждаха чак до Хълма на щедрите духове и до скалата Прозореца на света. Магнус, птицата носорог, беше долетял с тях и сега клечеше на коленете на Мартина.

— Разкажи ми пак как ме намери — помоли Мартина, докато разопаковаше шоколадовия кейк, който носеше със себе си.

Бен опъна загорелите си нозе върху топлата гранитна скала и преди да отговори, изяде огромно количество кейк.

— Ами след като се появиха ченгетата и арестуваха ловците, Нгвеня и аз тръгнахме да те търсим. Той е доста добър следотърсач и двамата те проследихме до Заешката скала. Там стъпките ти просто изчезваха. Видяхме, че земята до едно дърво наскоро се е срутила, сякаш е имало свлачище или подпорите на стара мина са пропаднали, и се изплашихме до смърт, че си жива погребана или че бродиш из катакомби и тунели с мозъчно сътресение, или дори, че лежиш някъде със счупени крака.

Той спря.

— Боях се, че може да не те видя отново.

Мартина се ухили.

— Няма да се отървеш от мен толкова лесно, да знаеш.

— Обещаваш ли? Както и да е, отне ни много време да организираме спасяването ти, защото е невъзможно да изкопаеш цял хълм и не можехме да решим откъде да започнем. Ако тръгнехме от погрешното място, можеше да влошим нещата за теб. Имахме нужда от оборудване, медицинско лице и ветеринар да упои Кан, ако се наложи. Освен това баба ти и Сейди искаха да присъстват, а повечето от селяните настояваха да помагат.

— Звучи като „много баби, хилаво бебе“ — каза Мартина със съчувствие.

— Нещо такова. Племенните правила изискваха вождът Ниони, който е най-високопоставеният в областта Матопо, също да присъства. По стечение на обстоятелствата се оказа, че неговият внук е прочут ветеринар, който се занимава с диви животни. Това беше добра новина, но двамата идваха от различни места и пътуването им отне много време. Чакането беше ужасно, но се надявах, че си разгадала значението на думите на знахаря: „Разчитайте на къщата на пчелите“.

При спомена за бръмченето на рояка пчели, Мартина потрепери.

— Да, разгадах го — отговори тя.

— Започнахме да копаем, отначало по малко, но не стигахме до нищо — продължи Бен. — Сейди и Мърси чакаха в подножието на хълма, защото Сейди не можеше да се изкатери с патериците, а Мърси е… е, да кажем, че катеренето не й се удаваше. Затова и двете ни даваха различни инструкции отдолу. Честно казано, беше малко изнервящо, но ако не бяха те и Магнус, никога нямаше да те намерим.

Мартина погали птицата носорог по главата и тя едва не припадна от удоволствие.

— Ти си лошо пиле! Открадна ми нещата от спасителния комплект, но може и да ти простя — каза момичето, после свали сребърното синджирче с делфин от врата си и го подаде на птицата. Тя мигновено го грабна с жълтия си клюн.

— Сега с теб също сме свързани — каза тя.

А Бен попита:

— Значи Мърси забеляза, че Магнус се държи странно?

— Да. Тя посочи на Сейди, че птицата много особено маха с криле над този шубрак от едната страна на хълма. Сейди събра две и две и разбра, че Магнус може би се опитва да стигне до теб. Изтръгнахме храста и открихме стария воден тунел, а останалото…

— Останалото е минало — довърши Мартина.

Тя знаеше продължението на историята наизуст. Скалата бе овързана с въжета, а покривът на тунела — укрепен с две големи дървени талпи, в случай че не е стабилен. Никой, включително Мартина, не знаеше как ще реагира леопардът, когато тунелът бъде разчистен, затова решиха да не влизат повече от четирима души. По настояване на Мартина това бяха Бен, Нгвеня, вождът Ниони — един крехък човек, наподобяващ птица, и ветеринарят, внукът на вожда Ниони. Последният беше пътувал цяла нощ от резервата „Хванге“.

Ветеринарят не можа да се доближи до Кан и се наложи да го прегледа от разстояние, но видя достатъчно и беше впечатлен, че Мартина е успяла да спре кръвотечението, да дезинфектира и затвори раната само с мъх, пчелен восък и лепило.

— Вместо всички тези години във ветеринарното училище можех да си стоя в Матопо и да събирам акъл от едно единадесетгодишно момиченце — пошегува се той.

След това нещата станаха сериозни. Вождът Ниони седна с Мартина и Бен и им разказа, че късно предишната вечер кланът на леопарда се бе събрал да обсъди бъдещето на Кан, ако го намерят жив. Решили да го изпратят за няколко години на безопасно място, докато положението в Зимбабве отново се стабилизира, защото най-важната задача на клана била да опазят леопарда и потомството му за доброто на бъдещите поколения в Матопо. На следващата сутрин обсъдили това решение със Сейди и Гуин Томас и съветът единодушно гласувал, ако намерят Кан, да го изпратят да живее в Савубона.

— Савубона! — възкликна Мартина. — Това е страхотно. Но как ще го закараме дотам?

Нгвеня се засмя.

— Имаме си мрежа — каза той. — От времето на Мзиликази народът ндебеле има много врагове, затова сме се научили да си създаваме приятели на различни места. Внукът на вожда Ниони е най-добрият ветеринар в Зимбабве и има право да подписва необходимите документи. Сега той ще упои Кан и до час ще тръгнат към границата. Камионът с горивото пристигна днес и вече сме уредили транспортирането. На границата също имаме приятели сред митническите власти.

— Внукът на вожда Ниони ще придружи леопарда до Савубона. Госпожа Томас каза, че вашият надзирател Тендай — знаеш ли, че „тендай“ е думата на ндебеле за „благодаря“? — ще се грижи за него в изолатора, докато се оправи и бъде пуснат на свобода.

Мартина не можеше да повярва на ушите си. Великолепното животно, което сега ръмжеше в прегръдката й, щеше да живее в Савубона. Дори и рядко да го вижда, щеше да знае, че е там, че я наблюдава и я пази.

— Но докога ще остане с нас? — попита тя развълнувано.

— Може би няколко години, може и завинаги — отговори вождът. — Ние ти даваме дума, че никога няма да потърсим него или синовете и дъщерите му, ако не могат да живеят безопасно и свободно в Матопо.

Ветеринарят посочи часовника си.

— Времето върви, а трябва да стигнем до границата преди здрач — напомни той.

По лицето на Мартина се затъркаляха сълзи, когато осъзна, че след всичко, което бяха преживели заедно, им предстои отново да се разделят. За ужас на околните тя потърка носа си в носа на леопарда — нещо като ескимоска целувка.

— Винаги ще те обичам, Кан! — прошепна тя и беше възнаградена с едно последно приятелско изръмжаване.

Минути по-късно Кан бе упоен и заспа дълбоко, а внукът на вожда Ниони с помощта на няколко мъже го отнесоха на носилка. Дългото пътуване на юг започна.

Вождът прекъсна неловкото мълчание:

— Радвам се, че видях с очите си, че сме избрали най-добрия опекун на леопарда — заяви той.

Мартина отпрати Бен и остана насаме с вожда Ниони и Нгвеня.

— Имам нещо за теб — рече Нгвеня и й подаде розовото фенерче, швейцарското ножче и още един-два лъскави предмета от комплекта й за първа помощ.

— Къде намерихте тези неща? — зарадва се Мартина.

— В гнездото на Магнус. На върха на хълма един пчелен кошер беше съборен. Къщата му беше точно зад него, пълна с монети и бижута като пещерата на Аладин.

— Достатъчно да изхрани цял Матопо за година? — подразни го Мартина.

Нгвеня се засмя:

— Най-малко!

— И аз намерих нещо — каза Мартина.

Вождът Ниони се изправи.

— Какво намери? — попита внимателно Нгвеня.

Мартина му подаде свещта.

— Оставих тениската си долу — каза тя. — Вие решете какво да правите с нея.

После, почти тичешком, момичето излезе от хладната пещера, втурна се по тунела и се появи на светло, примигвайки срещу яркото слънце. Забеляза баба си и се хвърли в обятията й.

— Като си помисля само, че се притеснявах за лекия ти галоп с белия жираф — каза Гуин Томас, като я прегърна. — А те доведох в Матопо, където те преследваха ловци, беше отвлечена от иманяри и накрая се оказа заровена жива с леопард. Следващия път, когато предложа да те заведа някъде сред природата на почивка, ми кажи: „Бабо, предпочитам да си остана у дома, да чета книги и да яздя Джеми“.

— Хм, опитах — напомни Мартина с лека усмивка.

— Знам, и следващия път ще те послушам!

Чакаха трактора с ремаркето, когато Нгвеня и вожда Ниони се появиха от входа на тунела. Нгвеня носеше само тениската на Мартина. Почти се бяха спуснали от хълма, когато се чу глуха експлозия. Мартина предположи, че са отместили дървените греди, които поддържаха покрива на тунела и са предизвикали свличане. Облак прах се вдигна във въздуха над мястото, където се намираше тунелът, а после целият хълм сякаш се изкоруби и промени формата си. Сякаш пещерата и всичко в нея никога не са съществували.

Нгвеня и вожда Ниони не погледнаха назад. Когато стигнаха до трактора, Нгвеня подаде тениската на Мартина.

— Това ли беше единственото, което намери? — не се сдържа тя.

— Единственото, което си струваше да се запази — отвърна той. — В Матопо имаме любов, свобода и достатъчно храна. От нищо друго не се нуждаем!

* * *

Вечерницата блещукаше над Слонската скала, докато Мартина и Бен се спускаха към имението. С падането на нощта гъстата тишина над Матопо, която така потискаше Мартина при пристигането й, се настани над хълмовете. Момичето се замисли колко й бе липсвала тази оглушителна тишина през последните няколко дена.

Промяната в „Черния орел“ и решението да изпратят леопарда в Савубона означаваше, че тя, Бен и Гуин Томас щяха да напуснат Зимбабве по-рано от планираното. Най-накрая щеше да има време да язди Джеми. Това много я радваше, но сърцето я болеше при мисълта да напусне Матопо. Чудеше се дали някога отново ще види леопарда.

— Разбира се, че ще го видиш — успокои я Бен. — Нали ще живее в Савубона.

— Да, но няма да е същото — отговори му Мартина. — Никога повече няма да заспя, гушната до него.

Когато отидоха да се сбогуват с шестте коня, се натъкнаха на Нгвеня, който току-що ги беше нахранил.

— Исках да пожелая и на двама ви добър път — каза мъжът. — Отивам в селото с Мърси и Одило и ще се върна едва след като сте тръгнали. Благодаря ви още веднъж за всичко, което направихте за Кан. И моля ви, предайте благодарностите ни на вашата сангома за лекарството, което излекува Емелия.

— Ела с нас! — предложи Мартина. — Тендай винаги е искал още един чифт ръце в Савубона. Ела! Много ще ти хареса.

Нгвеня се засмя:

— Сигурен съм, но колкото и да е трудно в Зимбабве, никога няма да напусна Матопо. Дедите ми са бродили по тези хълмове.

— Разбирам — отвърна Мартина, поздрави го по африканския начин, хващайки първо дланта, после палеца и после отново дланта. — Сбогом, Нгвеня!

Той се усмихна.

— Не, не сбогом, а довиждане. Ние от ндебеле имаме поговорка: „Тези, които веднъж са се срещнали, ще се срещнат отново“.