Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (19)

ХІХ.

— Не е много за начало, а трябва и да разберем знаците преди ловците — отбеляза Мартина, като смушка Сироко да тръгва. Момичето едва овладя паниката си при мисълта, че животът напуска Кан. — Те имат голяма преднина.

— Не е много наистина — съгласи се Бен. Беше се навел и внимаваше за следи или петна от кръв по земята. — Но знахарят ни каза нещо, което може да е важно. Каза, че ще бъдем разделени. Сега, когато го знаем, може да успеем да го предотвратим.

Мартина внезапно си спомни за разговора си с Грейс, преди да тръгне от Савубона — точно онзи момент, когато казваше, че би могла да избегне всичко лошо по пътя си, щом нейната съдба е изписана в рисунките.

— Може да опитаме — отговори тя, — но наистина не мисля, че става така. Грейс казва, че ако човек може да види бъдещето си, ще избере само хубавото и лесното. Така никога няма да се поучи от грешките си и да преживее важните неща в живота, защото най-често те са и най-трудните. Но ми се вижда чудно, че и Грейс, и знахарят казват, че сме свързани. Какво имаше предвид лечителят, когато каза да разчитаме на къщата на пчелите?

— Не знам — каза Бен отнесено. Бяха стигнали до една гола скала, спускаща се до някаква река — най-голямото предизвикателство за следотърсача. — Може би трябва да търсим кошери, а може да е име на къща или дори на хълм.

Бен слезе от Мамбо. Отне му няколко минути, за да открие част от кървав отпечатък в цепнатината на един камък. Малко по-нататък забеляза и петно кръв.

— Те са точно след него. Ще ми се Тендай да е тук. Той има невероятно око. Ще ми трябват години да науча и половината от онова, което той знае за следите.

Мартина беше на тръни. Тревожеше се какво ще стане, ако не намерят леопарда, но още повече се тревожеше какво ще стане, като го открият. Когато се наложи да спасява Джеми, тя го направи със съзнанието, че той е едно мило, красиво създание, което никога няма да я нарани. Двамата с Бен изобщо не бяха мислили как ще спасят Кан. Ако е ранен, той ще напада всекиго. По-вероятно е да й откъсне главата, отколкото да лежи и да я чака да призове дарбата си.

Бен беше застанал на ръба на водата.

— Мартина, изглежда, че Кан и ловците са прекосили реката на това място. Май ще трябва да минем пеша.

Мартина отвори уста да каже, че най-добре ще направят, ако препуснат до „Черния орел“ и накарат Сейди и баба й да извикат полиция. Но това щеше да им отнеме часове. Не, тя и Бен трябваше да побързат и да се надяват на най-доброто.

— Добре — отговори тя и попипа спасителния си комплект, за да се увери, че е добре пристегнат. — Да напоим конете и да ги вържем на сянка.

За Бен не беше трудно да проследи мъжете през реката, тъй като ботушите им бяха оставили кални следи по плоските камъни на отсрещния бряг, които още не бяха напълно изсъхнали. Там, където камъните се смениха с трева, се появиха две едва забележими леопардови следи — едната беше размазана и разкривена. После следите изведнъж изчезваха, сякаш Кан се беше изпарил във въздуха. Очевидно тук ловците доста време бяха търсили следи, преди да поемат в посоката, в която за последно е вървял леопардът.

Бен се бавеше около речния бряг.

— Да тръгваме! — нетърпеливо го подкани Мартина. — Ще трябва да тичаме, ако искаме да настигнем ловците.

Бен не помръдна.

— Нещо не е наред. Местните вярват, че дори след като всички леопарди в Зимбабве изчезнат, Кан ще оцелее, защото е умен и ловък. Помниш ли какво ти казах за теорията на Тендай — когато хората преминават през река, подсъзнателно я пресичат винаги в посоката, в която са се отправили, дори и да желаят да я скрият?

— Но това са хора — отговори Мартина. — Един леопард не би мислил по този начин.

— Вероятно не. Но ние знаем, че Кан не е обикновен леопард. Следите показват, че докато е прекосявал реката е вървял на югозапад, а когато излиза на брега, е тръгнал право на юг. Ами ако се опитва да заблуди преследвачите? Ако се е върнал по дирите си и после е газил във водата известно време?

Мартина почти обезумя, но знаеше, че цялото бързане на света няма да помогне, ако не разчетат правилно знаците и се озоват на погрешно място.

— Добре — каза тя. — Да опитаме.

* * *

Десет минути по-късно Бен нададе триумфален вик. На около петдесет метра по-надолу от мястото, откъдето тръгнаха, намери няколко преобърнати речни камъчета на брега — все още тъмни и влажни от мократа почва.

— Това показва, че са обърнати наскоро — обясни той на Мартина.

Следващото, което забеляза, беше кълбо изцапана с кръв паяжина, свалена от един храст. От тук нататък вървяха бързо. След като се е отдалечил от реката, леопардът е започнал да кърви повече и беше лесно, особено за Бен, да следва кървавата диря. Момчето ловко се промъкваше из гората, Мартина се опитваше да не изостава. Между дърветата пред нея се мяркаха само сините му дънки и тениска. Внезапно го чу да вика:

— Мартина, мисля, че е тук, горе. Това не е ли Заешката скала — хълма, за който ни разказваше Нгвеня?

Една ръка затисна устата й. Остра миризма на одеколон и шкембе едва не я задуши. Грифин! Той я издърпа встрани от пътеката и я вкара в един ров почти без да издаде звук.

Бен замръзна на пътеката, когато Мартина не отговори. Обърна се назад:

— Мартина? Мартина!

Веднага предположи, че е отвлечена или по-лошо. Момчето хукна обратно и започна да изучава земята на мястото, където за последно я видя. Беше така погълнат от задачата си, че не забеляза ловците.

— Какво неочаквано удоволствие — провлече вкиснато управителят на хижата в „Мързеливия Джей“, а рошавият му рус мустак подскочи. Беше с един от ловците, които заобиколиха Мартина и Бен в гората.

Бен все още имаше шанс да избяга, но не искаше, преди да разбере къде е Мартина и дали ловците не са я отвели.

— Къде е гаджето ти? — попита управителят, като с това отговори поне на един от въпросите на Бен. — Имам сметки за уреждане с нея.

— И аз мисля, че тя има сметки за уреждане с вас — хладно отвърна Бен. — За съжаление не е тук в момента. В „Черния орел“ е с баба си и полицията е на път да ви арестува за навлизане в чужд имот.

Управителят се засмя.

— Местната полиция е на заплата при господин Ратклиф, когото вие много обидихте. На твое място не бих разчитал на тях да се появят като рицари на бели коне. Те знаят, че сме тук. Сега ще те попитам за последен път. Къде е приятелката ти? Какво викаше преди малко — Мери?

— Ако говорите за моята приятелка, името й е Сюзън — каза Бен. — И както ви казах, тя е в хотела. Виках кучето на госпожа Скот, Магнус. Наричам го Маги.

В близкия ров Мартина слушаше с ужас. Ако Грифин не я държеше като в менгеме, щеше да изскочи от рова и да се появи пред ловците, независимо от последствията.

— Ти си ужасен лъжец — каза управителят на Бен, — и ако продължаваш да лъжеш, ще ме ядосаш!

Бен сви рамене.

— Ами това е положението. Щом мислиш, че лъжа, намери сам Сюзън. Да я виждаш някъде?

— Не — призна ловецът. — Но не виждам и кучето ти.

— Защото избяга, когато видя леопарда — каза Бен.

— Леопардът! — извика мъжът. — Къде е той?

— Леопардът, когото застреляхте? — попита Бен. — Наистина ли мислиш, че ще ви кажа къде е отишъл, та да го довършите? Както и да е. Мен ме чакат в „Черния орел“, така че трябва да тръгвам.

Ловецът вдигна заплашително пушката си.

— Никъде няма да ходиш! Ще ни покажеш къде се крие леопардът!

— И защо, за бога, бих го направил? — изуми се Бен.

— Ърнест, свали пушката и спри да се държиш като бандит — нареди управителят сърдито. — Виж, хлапе, може и да не знаеш, но за главата на леопарда има възнаграждение. Хиляда долара — жив или мъртъв. Твои са, ако ни заведеш при него.

Бен се ухили.

— В такъв случай, последвайте ме.