Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (2)

ІІ.

Мартина гледаше баба си с недоумение.

— Зимбабве!? Защо? Няма да тръгна! Не мога да оставя Джеми. Просто не мога, а и ваканцията едва започна.

— Разбирам, че е като гръм от ясно небе, и много съжалявам за това — каза Гуин Томас, като постави ръка на рамото на Мартина. — Съжалявам, че трябва да разочаровам и двама ви. Знам как чакахте ваканцията и не искам да ви откъсвам от Джеми и Савубона, но трябва да отидем. Сейди е една от най-старите ми и най-скъпи приятелки. Претърпяла е злополука и се нуждае от помощ.

— А какво се е случило? — попита Бен.

Той също беше съкрушен като Мартина, но успя да го скрие по-добре.

— Сейди има хотел на име „Черния орел“ в Националния парк Матопос^[1] в Матопо^[2] — отговори Гуин Томас, седна и си наля чаша кафе. — Това е един от най-отдалечените райони на Зимбабве. Матопо е известен с необикновените си природни образувания — огромни каменни блокове, които сякаш по чудо се крепят един върху друг. Много хора там вярват, че загубеното съкровище на Лобенгула^[3], последния крал на племето ндебеле^[4], е заровено именно в Матопо. За нещастие преди седмица Сейди се подхлъзнала и си счупила крака. Сега е в гипс — от глезена до таза — и ходи с патерици. Зимбабве преживява трудни времена в момента и животът на хората там е много тежък, реколтата им е погубена, а имат и политически проблеми. Миналия месец Сейди трябвало да освободи по-голяма част от персонала. С една дума, тя се бори да оцелее. „Черния орел“ беше известен център за езда, но сега Сейди има само един човек, който се грижи за конете и няма кой да готви, да чисти, а може да дойдат и гости в хотела. Мислех, че след като Мартина е отлична ездачка на жирафи, а пък аз готвя горе-долу сносно, бихме могли да облекчим положението й с работна ръка за около месец.

И Гуин Томас погледна Мартина умоляващо. Мартина се престори, че не забелязва погледа й. Седеше мълчаливо на стола със скръстени ръце, а в очите й напираха сълзи. Стори й се, че всички непрекъснато заговорничат, за да я разделят от Джеми. И кой знае дали бракониери нямаше да се опитат да го откраднат, докато я няма. Сега и това! Баба й никога не бе споменавала тази Сейди, а сега твърди, че била една от най-скъпите й приятелки. Сейди не може ли да намери някой друг да й помогне, някой, който живее по-близо? Зимбабве не е зад завоя, дотам има близо две хиляди километра.

Няма съмнение, че хълмовете Матопо са много интересни, особено със скалните си образувания и съкровището на краля на ндебеле. А и Мартина винаги бе копняла да язди кон! Но сега предпочиташе да остане в Савубона с Джеми.

Бен добре знаеше какво означава за Мартина да бъде с безценния си бял жираф и затова каза:

— Мога ли да помогна с нещо? Искам да кажа… мога да заместя Мартина, да замина за Зимбабве вместо нея и да работя там. Никога не съм яздил кон и ще трябва да питам родителите си, но съм сигурен, че мога да се науча, или поне ще храня конете, ще почиствам конюшните или нещо друго… Така Мартина ще може да остане тук с Джеми. Ами това е, ако решите…

Гласът му замря.

— Бен, много мило от твоя страна, но Мартина не може да остане тук сама — отговори Гуин Томас. — Тендай е твърде зает, за да се грижи и за нея. А и не вярвам родителите ти да те пуснат в Зимбабве за четири седмици. Но ако се съгласят, ще се радваме да дойдеш с нас. Нали, Мартина?

Мартина беше раздвоена. Не искаше да изостави Джеми, но не искаше и Бен да се впуска в приключения без нея.

— Мартина — гласът на Гуин Томас стана твърд, — къде са добрите ти обноски? Ще се радваме Бен да дойде с нас в Зимбабве, нали?

— Бен го знае и без да го казвам — измърмори момичето.

При други обстоятелства Гуин Томас щеше да й се скара, че се държи грубо, но сега възрастната жена само въздъхна.

— Мартина, последното нещо, което искам, е да си нещастна или да си далече от Джеми. Но наистина се безпокоя за Сейди. Имам чувството, че… — Тя се поколеба. — Може само да си въобразявам.

— Какво? — настоя Бен.

— Не съм сигурна, но имам чувството, че има нещо, което Сейди не ми казва. Тя е най-гордата и независима жена, която познавам, а всъщност ме молеше да й помогна. Това изобщо не е в неин стил. Чудя се дали няма и нещо друго.

Гуин Томас хвана Мартина за ръка.

— Усещам, че тя се нуждае от нас, разбираш ли?

Какво можеше да каже Мартина? Баба й беше направила толкова много за нея.

— Много съжалявам — каза тя на баба си. — Просто ми дойде изневиделица. Разбирам, наистина. Джеми ще ми липсва ужасно, но ще е чудесно да видя друга страна, особено щом може да помогнем на Сейди, а и да пояздим коне…

— Чудесно! — Баба й въздъхна с облекчение. — В такъв случай незабавно трябва да започнем да приготвяме багажа. Ще бъде страхотна ваканция! Разстоянието е голямо и ще спрем за ден-два в Рейнбоу Ридж и на някои други интересни места по пътя. Ела с мен, Бен, да се обадим на вашите!

Тя стисна ръката на Мартина.

— Ще бъде забавно, обещавам!

* * *

Мартина запази усмивката си, докато баба й и Бен излязоха от кухнята. Щом остана сама, тя бързо излезе от къщата и пое по песъчливата пътека към изолатора за животните. Седна до заграждението с две осиротели степни рисчета и избухна в сълзи.

Разбираше защо баба й иска да отидат в Зимбабве и да помогнат на приятел в беда. Знаеше, че ако неин приятел е в беда, щеше да постъпи по същия начин. Но не разбираше защо и тя трябва да отиде в Матопо. Хубаво щеше да е поне Бен да дойде с тях, защото четири седмици без двамата й най-добри приятели й се струваха като цяла вечност. Сигурно има при кого да остане тук, в Сторм Кросинг. Някой като…

Как не се сети по-рано? Можеше да остане при Грейс, лелята на Тендай. Грейс беше сангома — врачка и лечителка със зулуска и карибска кръв. С Мартина ги свързваше нещо много специално. Грейс беше първата, която й каза, че има дарба, която ще определи съдбата й. „Дарбата може да е благословия или проклятие. Взимай умни решения!“ — това беше съветът, който получи от Грейс само няколко часа след като слезе от самолета от Англия.

Тази дарба беше загадка и за Мартина. Единственото, което знаеше, е, че има нещо общо с лечителството и с една зулуска легенда за дете, което язди бял жираф и което ще има власт над всички животни. Мартина обаче не вярваше много на последното, особено след като оня ден я ужили пчела, а днес я нападна разярена дива свиня и това за малко не свърши зле.

Бъдещето й беше изрисувано по стените на една пещера. Рисунките бяха скрити дълбоко в глъбините на Тайната долина, убежището на белия жираф. Но тя разбираше за какво разказват рисунките едва след като то вече се беше случило.

— Не е честно! — оплака се веднъж Мартина на Грейс. — Ако древните бушмени^[5] са знаели толкова много за съдбата ми, трябвало е да направят по-разбираеми рисунки. Така ще мога да избягвам лошите неща. Например, ако знаех какво ще стане на онзи кораб през юни, кракът ми нямаше да стъпи там…

— Така е! — сряза я Грейс. — Ако можеше да видиш бъдещето си, щеше да избираш само хубавото и лесното. Тогава никога нямаше да преживееш важните неща на този свят, защото точно те са трудните. Ако не се бе качила на онзи кораб, къде щяха да са сега делфините^[6]?

— О-о-о — въздъхна Мартина, — разбирам какво имаш предвид.

Мартина обичаше да се навърта около Грейс, защото тя беше мъдра, забавна и знаеше изумителни неща за африканските билки. Мартина харесваше необичайната къща на Грейс, където влизаха и излизаха кокошки, но най-много обичаше банановите й палачинки. Единственият проблем с оставането при Грейс е, че когато Гуин Томас се върне от пътуването, най-вероятно ще завари внучката си три пъти по-тежка, отколкото е била. Но в това няма нищо лошо, тъй като и двете с Грейс все се опитваха да я угояват.

Колкото повече Мартина мислеше, толкова повече оставането при Грейс й се струваше добра идея. Грейс беше една от най-близките приятелки на Гуин Томас и Мартина не виждаше причина баба й да не се съгласи. Оставаше да убеди самата Грейс.

Едва планът се оформи в главата й, когато един глас с носов карибски акцент заяви:

— Тъкмо си пия чая с моя племенник и чувам някакво ужасно хлипане и виене. Казвам си, няма причина дете, което живее в Савубона под лъчите на божието слънце, да реве, сякаш светът ще се свърши по обяд. Я аз да видя какво става. А сега те намирам да се усмихваш. Какво става с теб, детенце?

Внезапната поява на сангомата в момента, когато си мислеше за нея, се отрази на настроението на Мартина като слънце, пробило с лъчите си буреносните облаци.

— Грейс! — възкликна Мартина и скочи да я прегърне. — Тъкмо си мислех за теб!

Грейс приседна на пейката до нея. Обикновено носеше широки африкански дрехи, но днес беше облечена с ярка розова пола, пурпурна блуза с ефектна яка като шал и лилави обувки — тоалет, който подчертаваше всичките й прелести, тъй като Грейс години наред се наслаждаваше на вкусните си палачинки. Тя гледаше Мартина с очакване.

Мартина разказа за пътуването на баба си до Зимбабве, като завърши прочувствено:

— Грейс, искам да те помоля за услуга. Може ли да остана при теб за един месец?

Грейс мълча толкова дълго, че в корема на Мартина запърхаха пеперуди. Дали Грейс нямаше да й откаже? Накрая лечителката рече:

— Винаги можеш да останеш при мен, дете, но не и този път.

Мартина се слиса и дори малко се обиди, но нямаше намерение така лесно да се откаже от спасителния си план.

— Знам, че четири седмици са много време, но обещавам да съм истинско слънчице. Няма да забележиш, че съм тук. Даже нямам нужда от легло, мога да спя на дивана или дори на пода…

Но Грейс я спря по средата на изречението:

— А посланието на предците? Ще му обърнеш гръб, така ли?

— Какво послание? — изненада се Мартина и едва сега си спомни. През юни се разхождаше по плажа с баба си, Бен и родителите му, когато видя върху пясъка нарисуван леопард. Образът беше ясен и с много детайли, виждаха се дори мустаците му. Значи беше нарисуван току-що. Но наоколо нямаше никого, освен двама рибари в далечината, които разтоварваха улова си, и близките й, които бяха отишли напред. Плажът беше съвсем пуст. Мартина извика Бен да види рисунката, но за част от секундата се обърна с гръб към леопарда и една вълна заличи образа.

Мартина още помнеше хладните тръпки, които я полазиха, като разбра, че рисунката я няма — сякаш беше предназначена единствено за нейните очи.

Същият хлад усети и сега.

— Откъде знаеш за леопарда? Само аз го видях.

— Трябва да отидеш в Зимбабве — продължи Грейс, сякаш Мартина не беше казала нищо. — Това, което ще се случи там, вече е написано. То е твоята съдба.

Значи нищо от случилото се тази сутрин не беше случайно — нито телефонното обаждане, нито счупеният крак на Сейди, нито внезапната поява на Грейс, нито дори срещата с дивата свиня.

Всичко случило се беше свързано по някакъв начин, но Мартина не можеше да разбере дали това я успокоява, или я плаши.

Духна вятър и две пера литнаха от кафеза на бухала. Зареяха се из въздуха и накрая меко кацнаха пред пейката — едното напреки върху другото — като буквата „Х“. Странно, но те не бяха на петнистокафяви като на бухала, а смолисточерни и лъскави. Също като пера на орел, помисли си Мартина.

При вида на перата Грейс видимо се развълнува. Тя сграбчи Мартина за ръката.

— Това момче — задъхано изрече тя, — тихото момче, будистът!

Мартина се втрещи.

— Бен?

— Да, да! Той! Сега Бен е част от живота ти. Вие сте свързани! Когато тръгнете за Зимбабве, не трябва да се отделяте един от друг в никакъв случай! Очакват ви опасности, ако се разделите.

Мартина беше свикнала с неясните предсказания и предупреждения на Грейс, но изреченото току-що й се стори вятърничаво и невъзможно.

— Не можем винаги да бъдем заедно — обърна се тя към Грейс. — Бен обича да е сам и непрекъснато обикаля саваната да търси следи. А и родителите му може да не го пуснат да дойде в Зимбабве.

Но Грейс беше непреклонна.

— Трябва винаги да бъдете заедно! Трябва!

Мартина се облегна и затвори очи. Когато ги отвори, видя Грейс да прибира перата в кожената кесия, която носеше на врата си.

— Какво означава всичко това, Грейс? Някога ще имам ли нормален живот? Радвам се, разбира се, че имам дарба, макар да не знам точно защо на мен ми е дадена, и искам да помогна на колкото може повече животни, но би било хубаво и аз да имам поне една спокойна ваканция — да чета книги, да яздя Джеми и да правя нещата, които правят другите деца.

Грейс я прегърна през раменете.

— Колко други деца си виждала да яздят бял жираф? Кажи! Ние невинаги избираме сами пътя на живота си, дете, а твоят път няма да е никак лесен. Вярвай в дарбата си! Тя ще те пази.

Малките рисчета започнаха да се боричкат и Мартина влезе в заграждението да ги разтърве. Отне й само минута, но Грейс вече изчезваше в далечината като розов облак. Беше си тръгнала, без дори да каже довиждане. Докато Мартина гледаше подире й, Грейс вдигна ръка и помаха, без да се обръща.

Мартина отново седна на пейката и се загледа с невиждащи очи в животните в изолатора: рисчетата с мъхнати ушички, бухала, слончето Шака и новия му приятел, бебето зебра, което Тендай хранеше с шише. Мислеше за леопарда в пясъка. Беше й се сторил изключително голям. Тялото му беше присвито, сякаш готово за скок. Помнеше добре ноктите му и извитите назад бърни, които оголваха зъбите му в зловеща гримаса.

Рисчетата отново бяха започнали да обикалят заграждението, когато Мартина чу стъпки. Вдигна очи в очакване да види Грейс, но беше Бен. На лицето му грееше широка усмивка.

— Говорих с мама и татко. Идвам с вас в Зимбабве!

Тихо, така че само рисчетата можеха да я чуят, Мартина отвърна:

— И аз…