Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (4)

ІV.

Останалата част от пътуването до границата със Зимбабве мина нормално. Не беше кой знае колко интересно, тъй като виждаха главно огромни участъци суха земя и шубраци, бързи и плашещи магистрали и грозновати миньорски градчета — селца, както ги наричаше Гуин Томас. Мартина и Бен подремнаха, докато стигнаха до Месина^[1]. Там спряха да обядват хавайски бургери, украсени със сочни кръгчета ананас, и картофки, обилно поръсени с пикантен доматен сос, всичко това добре полято с шоколадов шейк.

В Сторм Кросинг Гуин Томас не разрешаваше на Мартина да яде нездравословна храна и сега с твърд глас обясни, че това е специално еднократно ваканционно пиршество. Мартина скри усмивката си, когато храната пристигна и баба й с наслада изгълта бургера и картофките, докато се преструваше, че изобщо не й е приятно.

— Вкусно е, като се има предвид, че е бърза храна — отбеляза невинно Мартина, поглеждайки баба си.

— Било е и по-зле — призна Гуин Томас неохотно и проследи със завистлив поглед една преминаваща мелба.

Гуин Томас не каза почти нищо за инцидента в Рейнбоу Ридж най-вече защото Мартина и Бен не й разказаха много. По пътя към къмпинга двамата се разбраха, че ако признаят, че Бен за малко не загина във водопада, пътуването им може да се превърне в ад. Затова казаха истината, но не цялата, както биха се изразили юристите. Бен открито си призна колко неразумно е застанал близо до ръба на пропастта и се е прекатурил с главата надолу във водата. Той просто „забрави“ да каже, че водата всъщност беше водопад на около трийсет метра по-надолу.

Двамата с Мартина изтърпяха едно поносимо конско, че поемат неразумен риск, но главната грижа на Гуин Томас беше да изсуши Бен, да му даде горещ чай и обилна вечеря и да го накара да си легне рано-рано в уютното бунгало. Като се изключи фактът, че днес цялото тяло го болеше, Бен беше добре и тримата бяха в чудесно настроение, когато в ранния следобед пристигнаха на границата със Зимбабве.

— Вие какви сте — иманяри или ловци на леопарди? — запита митничарят, след като чу, че пътуват за Матопос. Огледа ги с подозрение над паспортите, които държеше като играч на покер. — Иманяри май… Идвате в Зимбабве, за да забогатеете?

— Нищо подобно — сопна му се Гуин Томас, като същевременно се опитваше неуспешно да скрие раздразнението в гласа си. — Отиваме да помогнем на болна приятелка.

— А, вие сте добрите самаряни! — ухили се той, разкривайки зъби, достойни за реклама на паста за зъби. — В такъв случай сте добре дошли в Зимбабве.

* * *

Разстоянието от границата до Матопос беше около три часа път, но те го пропътуваха за близо четири, понеже в Булавейо^[2], най-близкия град, спираха на шест различни бензиностанции в търсене на бензин. Минаха по широки, старомодни улици с пищни дървета. Всичко изглеждаше невероятно западнало. Пътищата бяха осеяни с дупки, достатъчно големи, за да погълнат цяла крава. Един любезен работник, седнал на нагорещен зид с банан в ръка, им каза, че в града има ток само четири часа на ден, но това е нищо в сравнение с водата, която не идвала в продължение на дни.

— Как се справяте? — попита загрижено Гуин Томас.

— Правим си сметката — отговори работникът и се засмя.

Мартина не знаеше почти нищо за Зимбабве, освен че граничи с Република Южна Африка. На картите, които беше виждала, Зимбабве приличаше на чайник. Знаеше, че някъде тук се намира едно от седемте чудеса на света, водопадът Виктория^[3]. Надяваше се този път той да е далече от мястото, към което са се запътили. Въобще не бързаше да види още един водопад.

За няколкото часа, откакто преминаха границата, беше научила още няколко нови неща. Първо, че три напитки струват милиони зимбабвийски долари. Мартина с удивление наблюдаваше как баба й отброява банкнотите.

Научи също, че „Булавейо“ означава „кланица“ на езика ндебеле — доста зловещо име за град. Бензинджията им обясни, че името на града идва от първата голяма битка на крал Лобенгула след възкачването му на трона.

Неуспешното търсене на бензин из града означаваше, че трябва да напуснат Булавейо с почти празен резервоар. Гуин Томас се опита да погледне хладнокръвно на ситуацията:

— Сигурна съм, че ще стигнем без проблеми. Обикновено резервното гориво стига за доста път, а ние не отиваме далече.

Привечер видяха пред себе си портите на Националния парк „Матопос“. В момента, в който спряха пред входа, някакъв служител се надигна от една грубо скована маса. Той и трима униформени пазачи играеха на дама с капачки от бутилки. Върху парче картон бяха нарисували квадрати с червен химикал. Пушките им лежаха на земята до тях.

— Добър вечер! — поздрави ги официално мъжът. — Минава шест часът. Паркът е затворен за посетители.

— Не може да бъде! — извика Гуин Томас. — Карали сме дотук чак от Кейптаун. Трябва да стигнем до ранчото в другия край.

— Ех, съжалявам — отвърна със съчувствие служителят. — Ще трябва да пренощувате в хотел в Булавейо и да дойдете утре.

— Не можем да го направим — отговори Гуин. — Първо, не можем да си го позволим, и второ, почти нямаме бензин.

— Нямате гориво? — изохка мъжът. — Не е добре, че сте дошли в Матопо без гориво. Тогава ще трябва да спите в колата и да чакате да съмне.

— Но приятелката ми Сейди Скот от „Черния орел“ ни очаква! — каза отчаяно Гуин Томас.

Зад гърба й Мартина видя как охранителите се спогледаха, въпреки че не можеше да определи какво говорят тези погледи.

— Сейди Скот? — повтори служителят. За част от секундата той се поколеба, после топло продължи: — Защо не казахте веднага? Позволете ми да ви упътя!

Той начерта пътя върху картата, помаха им през отворената бариера и Матопо вече беше пред тях.

От самото начало Мартина очакваше националният парк да е истинско разочарование. Чакаше с нетърпение да чуе повече за загубеното съкровище на краля Лобенгула, но за каменните образувания беше убедена, че всички вдигат много шум за нищо. В края на краищата какво интересно може да има в купчини огромни скали? Очакваше да види няколко каменни хълмчета като тези, които южноафриканците наричат „копие“, може би с някоя фигура на върха.

Вместо това обаче пред погледа й се разкриха стотици, може би хиляди чудеса.

Сред зеленеещи се храсталаци се извисяваха причудливи каменни блокове — някои под ъгъл, опровергаващ гравитацията, а други кацнали върху скални пилони, на които и птица би се затруднила да балансира. Имаше отделни скали — широки и високи като планини, и други с форма на животни, замъци и човешки лица. Някои бяха изобилно нашарени с жилки от нефрит и сребро или изпъстрени с оранжеви и зелени петна, като че ръждясали. Други бяха гладки и сиви. Сред скалите се криеха входове на тайнствени пещери и тунели, и изпълнени с дъждовна вода кухини с размерите на олимпийски басейни.

Гледката беше величествена, но единствените й зрители бяха те тримата.

— Човек би си помислил, че тук ще е пълно с туристи — отбеляза Бен.

— Така е — съгласи се Гуин Томас, — но предполагам, че хората се притесняват да идват на място, където трудно се намира бензин. Да си кажа право, и аз започвам да се притеснявам.

Слънцето залязваше и върховете на скалите проблясваха в медни отблясъци. Никога преди Мартина не беше виждала толкова диво и самотно място. Пред него Савубона изглеждаше като градски парк.

— Вижте! — посочи Бен.

Три антилопи куду^[4] ги наблюдаваха с големите си бадемовидни очи. Когато ленд роувърът наближи, те със скокове се скриха в храстите.

Според указанията на парковия служител трябваше да завият малко след като подминат един голям баобаб^[5]. Гуин Томас отклони колата от главния път и заподскачаха по изровен черен път. Стрелката за бензина потъваше все по-дълбоко в червения сектор. Всички го виждаха, но никой нищо не казваше. Покрай колата се занизаха високи скали, които сякаш се затваряха над тях. Дупките на пътя ставаха все по-дълбоки. Мартина имаше чувството, че няма да й остане здрав зъб в устата от толкова друсане. Баба й се бореше да овладее подскачащата кола. Мартина й съчувстваше — Гуин Томас беше напълно изтощена.

След около миля пътят стана гладък и песъчлив. Подминаха малко село с пет глинени колиби. Отглежданите от племето нгони говеда почиваха в прахоляка и лениво преживяха, докато наблюдаваха преминаващия „Ленд роувър“.

В края на селото примитивно изписана указателна табела казваше, че хотел „Черния орел“ се намира на миля след корала^[6] и портата, която се изпречи пред тях.

Гуин Томас въздъхна.

— Слава богу — каза тя, — сега всичко ще се оправи. Сейди сигурно има резервно гориво, щом живее в такъв отдалечен район.

Бен изскочи от колата да отвори портата и отново потеглиха. Тревата край пътя беше избуяла. От двете му страни нагъсто се редяха дървета. Короните им се преплитаха и скриваха потъмняващото небе, а ниските им клони потропваха по покрива на ленд роувъра. Под гумите се пукаха и подскачаха шушулки.

Мартина започна да усеща клаустрофобия^[7]. Олекна й, когато накрая завиха и се озоваха на едно почистено от растителност място в подножието на величествена планина с форма на слон, изсечена от един-единствен гранитен монолит. Каменни къщички с хлътнали сламени покриви, потъмнели от дъжда, бяха пръснати в полите й. Два черни орела кръжаха в небето над тях. Други признаци на живот нямаше.

Вторачена в пустия пейзаж наоколо, Мартина бе потресена от тишината. В нея имаше нещо призрачно. Стелеше се наоколо като мъгла. Беше толкова гъста, че сякаш можеш да я пипнеш и да я вкусиш.

Мартина нямаше да се изненада, ако се окаже, че зад тази планина няма нищо друго, че светът свършва точно тук. „Сякаш завихме по грешен път“ — помисли си момичето и потрепери…