Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (12)

XII.

— Искаш да ни докараш неприятности ли? — разкрещя се Мърси, лелята на Нгвеня.

Жената стоеше със скръстени на гърдите ръце и гледаше мрачно Нгвеня. На гърба й, завързано в кърпа, висеше бебе. Мъжът й, жилав човек, три пъти по-дребен от нея, имаше скръбно изражение като на ловджийско куче. Той не вдигаше очи от земята, само от време на време се навеждаше, за да погали два помияра.

Мърси кимна с брадичка към Мартина и Бен, които дори не поздрави.

— Бебето ми не е добре. Цял ден плаче. Имаме толкова проблеми, а ти искаш да скрием някакви деца, чиято баба е арестувана. Ха! Много си безотговорен, Нгвеня!

Мартина реши, че не е сега моментът да й обяснява, че Гуин Томас не е издирвана от полицията, а е задържана по погрешка, и че Бен не й е брат.

Мърси с отвращение поклати глава.

— Много си безотговорен, Нгвеня! — повтори тя. — Да не мислиш, че искаме неприятности вкъщи? Да не мислиш, че искаме пред вратата ни да спре полицейска кола?

Нгвеня погледна измъчено Мартина и Бен.

— Мърси, моля те! — започна той. — Това са две невинни деца. Гого и бабата на Мартина също са невинни. Те имат нужда от помощ. Не мога да ги прибера в моето село, защото е близо до имението. Нали не бихте искали някой да отпрати Емелия, ако се нуждае от подслон, когато порасне? Те не са виновни, че стана така. Вината е на господин Ратклиф.

— Господин Ратклиф? — остро попита Мърси. — Какво е направил господин Рат този път?

— Той е причина „Черния орел“ да фалира — каза Нгвеня. — Той принуди Гого да освободи по-голямата част от персонала. Не съм го казвал на никого, защото й обещах, но той превърна живота й в ад, пусна слухове за служителите и мръсните стаи, отрови добитъка и заплашваше Гого. Не можем да го докажем, но знаем, че той стои зад всичко това. Изнудва я.

Мърси онемя, но само за кратко.

— Но защо? Каква причина има да мрази съседката си така?

— Иска леопарда! Гого не му позволи да купи Кан, за да не го убият неговите ловци, а той не е човек, който разбира от „не“. Тя го предупреди, че ще го застреля, ако се доближи до земята й и той изпрати полиция да я арестува. Отведоха и бабата на Мартина.

Мърси за първи път се обърна към Мартина и Бен:

— Този човек Рат остави мъжа ми без работа — обясни тя. — Одило, съпругът ми, е горд човек, но господин Ратклиф има приятели в правителството и затвориха мината, където работеше Одило, защото била много близо до земята на господин Ратклиф. Сега Одило е много тъжен и животът ни никак не е лесен. Парите са малко. Така че враговете на господин Ратклиф са наши приятели. Разбира се, че ще останете тук! Моля, седнете! Ще направя чай.

* * *

Мартина много се тревожеше за баба си, но установи, че да си на гости в африканско село е страхотно. Колибите бяха със сламени покриви, приличаха на обърнати наопаки фунийки за сладолед, а стените им от пръст бяха красиво нашарени. Бяха измазани с говежди тор, за да държат хладно през деня и топло през нощта. Вътре имаше места за спане, покрити с тъкани завивки. Те се намираха върху кирпичени платформи, които трябваше да пазят спящите от духа джудже Токолоше. Както им обясни Мърси, той отвлича жертвите си и ги отнася в своето влажно скривалище. Всичко беше пропито със слаб мирис на пушек от огнището.

Пиленца кълвяха около лятната кухня, където две жени стриваха царевица за садза. Селото беше разположено в края на обширна равнина, а отсреща се виждаха ниските сиви сгради на училище. Временният дом на Мартина и Бен беше червеникавокафява колиба, изрисувана със зигзагообразни мотиви, разположена в края на селото. Зад нея ниски хълмове, обрасли с дървета и храсти, оформяха естествено заграждение с един-единствен изход. Мамбо, Сироко и Червена мъгла отидоха да пасат с добитъка и овцете. Нгвеня реши да се върне в „Черния орел“ през нощта, за да нагледа имението и да се погрижи за другите коне.

Селото притихна. Единственият звук бе ритмичното тупкане на трошачките за царевица, така че всяка приближаваща полицейска кола щеше да се чуе отдалеч.

— Не се тревожете за Сейди и госпожа Томас — успокояваше Нгвеня децата. — Те не са направили нищо лошо и скоро ще се върнат вкъщи. Дори господин Ратклиф не може да накара полицията да затвори невинни хора за повече от ден-два. Ще ги разпитат и ще ги пуснат — може би още този следобед.

Мартина не беше спокойна, тревожеше я мисълта какво ще стане, ако баба й и Сейди не се върнат в „Черния орел“ до няколко дни. Не можеха с Бен да яздят по улиците на Булавейо като герои от каубойски филм и да настояват да ги освободят. Откакто полицията откара Гуин Томас, непознато чувство на безпомощност се беше настанило в душата й.

Мартина много се сближи с баба си, след като дойде в Савубона. През първите шест месеца след смъртта на родителите си една малка част от нея се надяваше, че някоя сутрин ще се събуди и ще разбере, че пожарът е бил само ужасен кошмар. Вярваше, че майка й ще влезе през вратата ей сега или че татко й ще я прегърне през кръста и ще я гъделичка, докато не започне да се превива от смях. Но в един момент, преди малко повече от месец, Мартина осъзна, че това няма да се случи. Никога вече нямаше да види родителите си. Точно тогава баба й, Джеми и Бен се превърнаха в опората на нейния свят. А сега две от обичните й същества бяха така далеч и тя не знаеше кога и дали въобще щяха да се съберат отново.

Бен сякаш прочете мислите й. Той също беше угрижен кога пак ще види своите родители. Тревожеше се и заради преследването на леопарда. Но беше решен да бъде силен и заради Мартина.

— Няма смисъл да мислим какво не можем да направим. Нека видим какво можем — предложи Бен.

— Не знам какво! — избухна Мартина. — Не знам откъде да започнем!

— Защо не започнем с „Мързеливия Джей“? — предложи Бен.