Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (13)

XIII.

Ароматът на цвъртящо над въглените пиле и апетитната миризма на кипяща садза изпълваха топлата африканска вечер. Мартина и Бен се топлеха на огъня и преглъщаха гладно, докато жените от селото се суетяха наоколо и приготвяха вечерята. Мартина си представяше, че през повечето такива вечери в селото преобладава атмосфера на спокойствие и приятелство, но сега по лицата на мъжете, жените, та дори и на децата се долавяше напрежение. Бебето на Мърси имаше треска и беше много болно. Одило изпрати да повикат знахаря.

Когато най-накрая бебето заспа, Мърси дойде при тях да хапне, но Мартина забеляза, че почти не докосва храната.

— Как е Емелия? — попита Нгвеня.

Изражението на Мърси беше повече от красноречиво.

— Ще се чувствам много по-добре, ако знам, че не зависим от знахаря — отговори тя. — Той е най-добрият, но има слабост към…

Мърси спря по средата на изречението.

— Да се надяваме, че днес му е бил добър ден.

Мартина и Бен последваха примера на Нгвеня, който като всички останали ядеше с пръсти. Той правеше топчета от садзата и с тях захващаше парченца месо и пикантен сос от спанак и домати. Двамата с Одило се интересуваха от Савубона и задаваха различни въпроси. Одило искаше да знае дали резерватът има това, което ловците наричат „голямата петорка“ — лъв, леопард, носорог, слон и африкански бивол.

— Има — гордо съобщи Мартина. — Но нямаме гепард. Имаме три леопарда — майка с две малки. От един частен парк ги дадоха на Савубона, защото паркът фалирал. Виждала съм малките, но майката — никога. Тя е неуловима.

— Тук, в Матопо, имаме „малката петорка“ — ухили се Нгвеня.

— Малката петорка?

Той ги преброи на пръсти:

— Леопардова костенурка, бръмбар носорог, мравколъв, слонска земеровка и биволов скорец!

Всички се засмяха и за миг мрачното настроение се разсея.

Преди Нгвеня да продължи, кучетата скочиха и се разлаяха. Мартина тревожно погледна Бен.

— Кой е? — извика Одило.

От тъмнината се появи висок млад мъж, облечен елегантно с риза, вратовръзка и мека шапка. Имаше хубаво лице с насмешлива усмивка и миришеше силно на одеколон.

Мартина го зяпна ужасена. Това беше братовчедът на Нгвеня. Братовчедът, който иска леопардът да умре.

— Добър вечер, добър вечер — каза той весело, въпреки че очевидно никой от насядалите не се радваше да го види. — Май съм дошъл навреме — точно за вечеря? Страхотно! Благодаря, Мърси! Много мило от твоя страна да помислиш за мен.

Той извади парче найлон от джоба си, седна върху него със скръстени крака и си свали шапката.

— Подай ми купичка, Нгвеня!

Нгвеня не му подаде купа, но той си взе една и си сложи голяма порция от всичко. Тъкмо огризваше един кокал, когато тъмните му очи попаднаха на младите непознати.

Той хвърли злобна усмивка на Мартина и Бен. Като навря ръка в лицата им, така че да нямат друг избор, освен да я поемат, каза:

— Аз съм Грифин, приятно ми е.

— Какво правиш тук, Грифин? — запита Нгвеня. — Не си добре дошъл.

Грифин не изглеждаше обиден от думите му. Отхапа парче от друго пилешко бутче и спокойно каза:

— Е, братовчеде, друга песен ще запееш, когато се прибера у дома със съкровището на Лобенгула. Сигурен съм, че тогава ще бъда добре дошъл. Когато се върна с чували, пълни с диаманти и златни монети, всички ще се натискате да сте ми приятели.

— Грифин, сине, говориш глупости — прекъсна го Одило по характерния си тих начин и Мартина с изненада откри, че свитият тъжен Одило е баща на това конте.

Лицето на Мърси остана безизразно. Тя се изправи на крака и влезе в колибата, за да нагледа детето. Не след дълго и Одило я последва.

Атмосферата около масата беше напрегната. Известно време не се чуваше нищо, освен пукането на горящия огън. После, за учудване на Мартина, Бен попита:

— Какво ще правиш със съкровището, когато го намериш, Грифин?

Изглежда на Грифин му стана приятно, че го питат, и важно отговори:

— Ще си купя „Мерцедес Бенц“, къща с много бани в Булавейо и, разбира се, широкоекранен телевизор. Ще летя до Англия в първа класа и ще си купя костюми, цигари и уиски.

Нгвеня рязко го пресече:

— Съкровището на Лобенгула принадлежи на племето, на народа ндебеле. Ако го намериш, ще трябва да го предадеш на вождовете. Старейшините ще се съберат и ще решат дали да го задържат.

Грифин се разсмя с унищожителен смях.

— Ти да не си луд, Нгвеня! Да не мислиш, че ако намеря злато и диаманти, ще ги поделя с тези изкуфели старци? Те нищичко не знаят! Вождът Ниони вероятно ще го зарови обратно или ще си купи изкуствени зъби с него. Не! Ако намеря съкровището, ще го запазя за себе си и за приятелите ми. Ако искаш дял, ще трябва да го заслужиш.

— На мен съкровище не ми трябва — отговори Нгвеня. — Мъже от цяла Африка полудяха от алчност в търсене на съкровището. Ние не искаме това да се случи и в нашето племе. Най-добре ще е съкровището никога да не бъде намерено.

Разговорът се разгорещи и Мартина се притесни, че ще се стигне до бой, но вихрушка от черно, бяло и жълто ги прекъсна. Преди Мартина да разбере какво става, птицата носорог изскочи от тъмнината и кацна на коленете й.

— Магнус! — извика тя, неочаквано развеселена от появата на странната сериозна птица, последната връзка с баба й и Сейди. — Как ни откри?

— Вероятно гнездото му е на хълма Заешката скала — каза Нгвеня. — Близо е и той вероятно ви е забелязал, докато е прелитал на път за вкъщи. Заешката скала е прорязана от дупки и тунели. Ако паднеш в някоя дупка, може никога да не излезеш. Някои гости на хотела, които загубиха бижутата си, се опитаха да открият гнездото му, но изкачването на този хълм е опасно и никой не успя. Самият аз мисля, че когато гнездото бъде намерено, ще е пълно с капачки от бутилки и разни дрънкулки.

Мартина погали птицата по главата и миглите на Магнус заподскачаха нагоре-надолу от задоволство и възхита.

Грифин избърса мазната си уста и започна да изучава Мартина, сякаш под микроскоп.

— Знахарят ми каза, че в селото на чичо ми гостуват някакви деца и че чул истории как едно от децата, бяло момиче, язди жираф у дома си в Южна Африка. Той хвърли кости и те му припомниха една зулуска легенда за детето, което язди бял жираф и има власт над всички животни.

Той кимна към Магнус.

— Явно сте приятели с птицата. Дали това не означава, че ти си момичето от легендата? Жирафът ти в Южна Африка бял ли е?

Мартина не отговори. Това беше последният човек на света, на когото би разказала за себе си и Джеми. Надяваше се, че ако не му обърне внимание, той ще разбере намека и ще я остави на мира, но Нгвеня, без да иска, я постави в голямо затруднение.

— Бял жираф? — възкликна той. — Албинос? Вярно ли е, Мартина? Сега разбирам. Сега вече е ясно. Когато Гого каза, че яздиш жираф, не знаех дали да вярвам, или не. После видях колко те обичат конете и какъв чудесен ездач си и си помислих, че може би някой ти е помогнал да дресираш жирафа от самото му раждане. Никой не ми каза, че е бял. Вярно ли е? Ти ли си детето от зулуската легенда?

Притисната, Мартина се опита да отклони вниманието от себе си:

— Повярвай ми, нямам власт над никакви животни. Понякога им помагам, това е.

— Как точно им помагаш? — заинтересува се Грифин.

Мартина не възнамеряваше да му отговаря.

— Да измия ли съдовете? — попита тя сестрата на Мърси.

— Може би ще успеем да си помогнем един на друг, Мартина — настоя Грифин. — Има едно животно, което искам да владея. Ако ми помогнеш, ще ти дам част от съкровището — златна монета или диамант.

Думите му преляха чашата на търпението на Нгвеня. Той чудесно знаеше, че животното, над което братовчед му иска да има власт, е Кан.

— Достатъчно, Грифин! — викна той. — Казах ти, че не си добре дошъл и е време да си вървиш!

Мартина очакваше Грифин да протестира, но той скочи пъргаво, поклони се и тръгна.

— Довиждане, приятели. Когато пак се видим, ще бъда богат човек.

Обърна се на пета и изстреля още една унищожителна усмивка. Мартина имаше лошото предчувствие, че беше предназначена за нея.

* * *

Няма нищо чудно, че с Бен не можаха изобщо да заспят. Час след като пожелаха лека нощ на Нгвеня, лежаха будни и обсъждаха събитията от деня и как най-добре да се справят с проникването в „Мързеливия Джей“. Нгвеня беше отишъл да нагледа имението, което беше на двадесет минути път с кон. Смяташе да прекара нощта там и да се върне призори. Мартина се боеше, че Нгвеня ще се опита да ги спре и ще им попречи да се вмъкнат в ловното ранчо и да намерят доказателство, че Плъха изнудва Сейди и че стои зад ареста в „Черния орел“. Но всичко, което Нгвеня каза, беше: „Мартина и Бен, мисля, че и двамата сте пенга. Това е думата, която използваме в Зимбабве за луди хора. Ако вие сте пенга, и аз съм такъв. Ще тръгнем преди изгрев-слънце“.

Мартина и Бен опитваха да поспят, когато чуха суматоха навън. Бен скочи и бутна зеблото, което покриваше входа.

— Мартина, има много хора, които кръжат около огъня и кършат ръце, сякаш са сърдити или разстроени. Или полицията е на път за насам, или бебето Емелия е много болно. Да видим какво става!

Навлякоха набързо дрехите си и излязоха в хладния нощен въздух. Когато наближиха огъня, забелязаха знахаря. Беше с гръб към тях и седеше срещу Мърси и Одило, чиито лица бяха много напрегнати. Селяните образуваха кръг зад тях и шумяха разтревожено. Бебето Емелия лежеше между Мърси и Одило, завито в овча кожа.

Никой не забеляза, че Мартина и Бен се приближиха в тъмното — никой, с изключение на знахаря. Той вдигна ръка, за да призове към мълчание и много бавно се обърна да погледне младите пришълци. Имаше нещо древно в гердана му от рога, в колана от пера на щраус и в препаската му от леопардова кожа. Сякаш съвременният свят изобщо не го беше докоснал. Беше невъзможно да се определи възрастта му — можеше да е на деветдесет или пък на тридесет години.

Мартина усети, че е зяпнала леопардовата му препаска и мисли за нещо, което Нгвеня й каза. Той обясни, че препаските на шаманите се предават от поколение на поколение. Избрана е леопардова кожа, защото за народа ндебеле леопардът е най-почитаното и уважавано животно. Като носеше тази кожа, знахарят изразяваше почит към предците и към животното, уважавано от народа му. Мартина смяташе, че би било по-почтено да не лишават леопардите от кожата им, но реши да не обсъжда темата.

Лечителят я фиксира със свиреп поглед, сякаш я познаваше от минал живот, в който му е сторила зло.

— Нямате работа тук! — рече той.

Селяните се разшумяха и няколко души направиха знак към децата да си вървят. Знахарят отново вдигна ръка, призовавайки към тишина. Той обърна гръб на Мартина, отпи голяма глътка от някакво кафяво шише, свали от врата си церемониалната торбичка, пръсна на земята някакви кости и започна да припява.

Мартина и Бен се притаиха в сенките с усещането, че са нежелани, че са се натрапили на свещен ритуал. Донякъде беше вярно. След половин час пеене обаче децата така измръзнаха, че се приближиха до огъня.

Този път никой не ги прогони. Хората бяха погълнати от случващото се. Докато пееше, знахарят продължаваше да пие от кафявото шише, а други две празни бутилки лежаха на земята до него. Бен подозираше, че съдържат „някаква силна, домашно произведена спиртна фантасмагория“. Очите на лечителя бяха кървясали и сълзяха. Люлееше се над костите и заваляше думите на песента.

— С-с-стома-ахът й е — смотолеви той накрая. — И-и-ма с-с-стома-ашен грип. Има нужда от — и избъбри името на едно растение, което Мартина познаваше. Изцъклените му очи се обърнаха към Мартина. Той вдигна показалец и й се закани, сякаш казваше: „Предупреждавам те!“, а после се прекатури и захърка.

Мърси първа се съвзе.

— Този пиян идиот! — извика тя. — Бебето ми умира, а той не може да озапти жаждата си към тази отрова дори за една вечер.

След това ритна няколко пъти проснатото му тяло, преди неколцина селяни да я дръпнат. По лицето й потекоха сълзи. Одило я прегърна и имаше вид на човек, който също ще захлипа. Бебето изхленчи вяло от овчата кожа.

— Аз може би ще успея да помогна — намеси се Мартина с несигурен глас. Каза го толкова тихо, че никой не я чу. Мартина се срамуваше да повтори думите си, но Бен се приближи до тъжните родители.

— Мърси, Одило, Мартина може да помогне — каза им той.

Този път Одило и неколцина селяни се обърнаха, въпреки че повечето изглеждаха недоволни от намесата.

— Можеш да лекуваш бебета? — със съмнение запита Одило.

Мартина поклати глава.

— Не мога. Но в комплекта ми за първа помощ имам лекарство, направено от растението, което спомена знахарят. Моята приятелка Грейс, южноафриканска сангома, ми го даде.

Одило не беше сигурен, но Мърси, макар и с хлипане, я накара бързо да го донесе. Мартина хукна да го вземе от колибата и отвори торбичката. Чуха се ахкания, докато вадеше отвътре розовото фенерче, швейцарското ножче, сребриста свирка, компас, лупа, туба със суперлепило и три малки кафяви шишенца: едното за главоболие и други болки, другото за лекуване на билхарзия^[1] и третото за стомашни неразположения.

Мърси прочете етикета на последното, махна корковата тапа и го помириса. След което кимна одобрително.

— Одило и аз ще занесем Емелия в нашата колиба и ще решим дали да й дадем лекарството — каза тя на Мартина. — Трябва заедно да решим.

Мартина седна до Бен да чака, като топлеше ръце на огъня. Един от местните й подаде канче с чай и ароматна му сладост временно я съживи. Но не за дълго. Погледна часовника си и видя, че двамата е Бен са на крак от двадесет часа. Бяха се случили толкова много неща. Изглеждаше й като най-дългия ден на света. Не е за вярване, че само преди часове се срещна лице в лице с най-големия леопард.

Когато Одило се върна, Мартина беше толкова изморена, че не можеше да държи очите си отворени, а на Бен така му се спеше, че направо клюмаше.

— Мърси каза да ти благодаря много — обърна се Одило към Мартина. Нейното сърце обаче подскочи, когато добави злокобно: — Каквото и да се случи…

Мартина отвори уста да каже, че не е лекар, нито дори сангома и че може би идеята да дадат на бебето от цяра на Грейс за стомашни болки без диагноза на истински доктор не е била добра, но Одило усети какво я безпокои и рече:

— Върви да спиш! Имай вяра в лекарството на приятелката си. Нищо повече не можем да направим. Трябва да чакаме лекът да подейства.

Когато луната се изкачи високо в небето, повече бяло, отколкото синьо-черно — толкова много звезди имаше по него — цялото село спеше спокойно. Единственото будно същество беше Магнус. Разочарована, че Мартина се скри в колибата и не излиза, птицата се разхождаше насам-натам в търсене на развлечения. Не намери нищо, което да я заинтригува, докато не стигна до мястото за готвене, където съдържанието на торбичката на Мартина проблясваше на светлината на догарящите въглени.

Без никой да забележи, Магнус заподскача натам.