Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (20)

XX.

Грифин изчака, докато гукането на един гълъб не остана единственият звук, който се чуваше. Тогава свали ръка от устата на Мартина и я избута доста грубо от рова. Беше свалил бялата си риза и шапката и носеше само лекьосаната черна жилетка и панталоните. Лицето, вратът и голите му ръце бяха подути от ухапванията на мравките. Имаше вид на болен от някаква гнусна болест.

— Имаш късмет с такъв приятел — каза той. — Верни приятели, които ще те защитят на всяка цена — това не се среща често в наши дни.

— Да, и ти щеше да срещнеш такъв приятел, ако беше отишъл да учиш право, както баща ти каза, че си искал, вместо да се мотаеш с някакви неудачници в търсене на злато и диаманти, които не ви принадлежат — хладно отбеляза Мартина.

— Тате помни мечтата ми? — възкликна Грифин. По лицето му премина сянка на копнеж, но той бързо се окопити и се намръщи. — Много си млада, за да разбираш живота. Невинаги е лесно.

После я побутна:

— Имах намерение да съм добър с теб и приятеля ти, но вие ме изиграхте и заради вас ме нападна „кошмарът на лъвовете“. Имаш ли представа какви са ухапванията им? Като че ли те пробождат с нажежена до червено игла. Така че сега имаш два варианта. Ще ми помогнеш или ще си платиш. Леопардът е прострелян и знахарят казва, че умира. Може би вече е мъртъв. Използвай дарбата си, за да ми кажеш къде е! Преди залез-слънце предсказанието ще бъде изпълнено. В последното убежище на краля на леопардите аз ще намеря кралското съкровище.

— Знахарят ли ти е казал това? — възкликна разочаровано Мартина. Наистина вярваше, че той може да се промени.

— Не — отвърна Грифин. — Дадох на упорития стар пияница малко вино в замяна на предсказание, но той счупи бутилката в един камък и започна да ме обижда. Каза, че леопардът умира и аз си губя времето. За късмет открих вашите следи долу при реката и ви проследих дотук.

Той я раздруса за рамото.

— Хайде, да вървим да намерим леопарда!

Мартина направи две крачки по пътеката, по която бяха тръгнали Бен и ловците, но Грифин изви ръката й толкова грубо, че тя потрепери.

— Без повече номера! — извика той. — Чух приятеля ти да казва, че леопардът е на хълма Заешката скала. Тръгвай!

* * *

Изкачването до върха се превърна в агония за Мартина. Беше изморена, гладна, жадна и с всяка мъчителна стъпка очакваше да се натъкнат на окървавеното тяло на Кан и тогава ще трябва да се справи с Грифин, който ще иска да изхвърли мъртвото тяло, за да търси кралското съкровище.

Опита се да обмисли план за бягство, но мозъкът й отказваше да работи. А и Грифин плътно я следваше по петите. Нямаше сила да използва спасителния си комплект — не че в него имаше нещо, което би й помогнало в момента. Непрекъснато си спомняше думите на знахаря: Вие сте свързани, но ще ви разделят. Когато това се случи, разчитайте на „къщата на пчелите“.

„Каква е тая «къща на пчелите»?“ — отчаяно си блъскаше главата Мартина.

В далечината се чу вой на полицейска сирена. Беше толкова неочаквано, че Грифин, който тъкмо прескачаше два камъка, загуби равновесие и се подхлъзна.

Мартина се възползва от възможността да избяга. Трябваше някак да стигне до върха на хълма и да сигнализира на полицията. Друга надежда нямаше. И тя тръгна нагоре, като заставяше изнурените си крака да стъпват един пред друг. Грифин бързо я последва. Мартина се чувстваше като в сънищата си — когато я преследва неизвестен нападател, а краката й не искат да я слушат и не помръдват.

Само след няколко секунди Грифин щеше да я сграбчи и този път ги нямаше нито Кан, нито Бен или Нгвеня, за да я спасят. Потта се стичаше по лицето й, влизаше в очите, пареше и замъгляваше зрението й. През червена мъгла видя нещо обемно и тъмно да виси от едно дърво. Наоколо му кръжаха черни петънца.

Къщата на пчелите!

Както тичаше, Мартина грабна от земята един камък, хвърли го с всичка сила към пчелното гнездо. То се залюля ужасяващо, после застина за миг във въздуха и се стовари на земята, а на мястото му остана черен облак пчели.

Роякът свърна към нея с такова силно бръмчене, че звукът отекна в гърдите й като басите на китара. Мартина се хвърли на земята и застина неподвижно. Над нея премина бръмчаща вихрушка и малко след това тя чу ужасен вик. Пчелите бяха нападнали Грифин. Той се обърна и хукна надолу по планинския склон.

Мартина скочи на крака, олюля се и се препъна. Единственото й желание беше да стигне до върха, откъдето можеше да я забележат. Точно в подножието му момичето настъпи парче пчелен восък, което залепна за подметката й. Мартина спря, за да го махне, и точно тогава…

… земята се отвори под краката й.

Мартина започна да пада и падаше, падаше, а с нея се изсипваше лавина от пръст. Всеки път, щом си помислеше, че е стигнала дъното, земята отново се отваряше и момичето пак започваше да пропада.

Когато накрая наистина стигна дъното, пръстта продължаваше да я засипва. Влажна, хладна пръст, която миришеше на червеи и гниещи листа. Тя пълнеше устата, очите и ушите й и при всеки опит да я изплюе или отмахне, се сипеше все повече. Мартина се давеше. Не можеше да диша.

Секунди преди да изчезне и последният лъч дневна светлина, тя видя Кан. Той се опитваше да се добере до нея през буците пръст, въпреки че тя не знаеше дали иска да я спаси, или да я нападне. Разбираше само, че е на път да бъде погребана жива.

Внезапно всичко стана черно и тихо. Пръстта спря да пада и Мартина отново можеше да диша. Предпазливо огледа ръцете и краката си. Боляха я, но май нямаше нищо счупено. Поне не още. Но знае ли какво е намислил Кан? Може би просто ще я схруска цялата? Тя наостри уши. Готвеше ли се да скочи? Мартина откопча спасителния комплект и затърси фенерчето.

Нямаше го!

Паниката я заля като океански прилив. Усещането беше болезнено, сякаш я намушкаха с нож в корема. Не може да бъде! Спасителният комплект й помагаше по време на всяко приключение и всяка беда, които преживя, откакто пристигна в Африка. Но не само предметите в него й служеха в трудните моменти. Всеки от тях й бе подарен от някого, на когото държи — от семейство Морисън в Англия, от Грейс, от Тендай, от Гуин Томас и дори от най-вбесяващото я момче в училище „Каракал“, Клодис. Те сякаш й даваха сили, а сега чантичката беше почти празна.

Мартина не разбираше. Спасителният комплект беше винаги с нея, не го оставяше никъде, с изключение на няколкото часа предишната нощ, когато го забрави до огъня, след случилото се с бебето Емелия. Мартина не можеше да повярва, че розовото й фенерче, швейцарското ножче и другите предмети биха представлявали интерес за някой от изморените жители на селото. Кой тогава? Знахарят? Съмняваше се. Кучетата? Някое скитащо нощно животно?

Образ на пърхащи мигли и дълга жълта човка се появи в главата на Мартина. „Магнус!“ — възкликна тя.

Иронията на случващото се я зашемети. Избяга от хора, търсачи на съкровище, само за да я ограби птица, търсач на съкровища. А сега е сама в тъмнината с най-опасното животно на света — ранен леопард.