Лорън Сейнт Джон
Последният леопард (24)

Епилог

Леопардът лежеше с изпънати напред предни лапи, а петнистата му козина просветваше като течно злато на утринното слънце. Долу, в долината, като на забавен кадър се движеха тъмните фигури на биволи и ивичестите силуети на зебри, които пресичаха равнината около езерото. Обикновено гледката на толкова храна би го накарала да се замисли за вечеря, но днес се интересуваше само от момичето и нейната доста странна компания — една възрастна жена и бял жираф. Тримата наблюдаваха изгряващото слънце, а белият жираф бе склонил глава на рамото на момичето.

По причини, които Кан намираше едновременно за объркващи и приятни, сърцето му беше спокойно винаги щом момичето е наоколо. Веднъж тя беше толкова близо до него в новата му бърлога в Тайната долина, че докосна козината му, без изобщо да разбере.

Тогава Кан я последва в пещерата с рисунките и скрит в тъмното, видя как тя се срещна с една пищна африканка с пъстра дреха. След като се прегърнаха, двете седнаха, вгледани в рисунките, и говориха. Никоя от двете не се огледа, но Кан беше сигурен, че те знаят, че той е съвсем близо до тях.

Първия път, когато я срещна, както и още няколко пъти, леопардът можеше да убие момичето с един замах. Тя бе навлязла в негова територия. Но единственото, което искаше, бе да я защитава. Все пак тя му спаси живота. През дългата нощ в задушната пещера, когато силите напускаха тялото му, нейните вълшебни ръце му подействаха като балсам. Направи нещо с раната на гърдите му (по едно време му се стори, че надушва мед, който мразеше) и му даде да глътне най-отвратителната течност, която някога е опитвал.

След това обаче кървенето спря, болката отшумя и дупката в гърдите му изчезна като по чудо.

После се случи нещо удивително — тя се осмели да легне и да се притисне до него, сякаш той е домашна котка. Дори сложи ръка върху лапата му. За голямо свое изумление той позволи това да се случи не просто защото бе много слаб да направи каквото и да било. Той изпита истинско щастие, защото енергията, която се излъчваше от момичето, бе чиста любов.

Странно е да спиш с малко човешко същество, но все пак е щастие.

Двамата вече бяха свързани и това щеше да продължи, докато са живи. Независимо дали момичето ще се обърне да го погледне, или не, той знаеше, че тя го усеща. По устните й заиграваше усмивка всеки път, когато беше близо до него и той чувстваше, че тя е горда със своето участие в довеждането му на това безопасно място.

Откакто бе дошъл в Савубона, страхът, който изпитваше през целия си живот, почти изчезна. Тук нямаше причина да се страхува. Това място беше рай за дивите животни. Той винаги щеше да е предпазлив и внимателен. Знаеше, че на хората, с изключение на момичето, не може да се вярва. Възрастната жена и зулусът, който се грижеше за резервата, изглеждаха добри хора, които обичат животните, но той винаги щеше да си остане подозрителен към останалите човешки същества.

Наскоро забеляза една женска с две малки леопардчета. В близките дни възнамеряваше да й се представи. Измори се да е сам.

Кан се изправи, протегна се и се приготви да тръгне към тайното скривалище за дневната си дрямка. Докато се раздвижваше, събори един камък. Той пък събори друг голям камък, който от своя страна откри чифт слонски бивни, които бяха лежали необезпокоявани под него повече от хиляда години. Те се запремятаха надолу по хълма, докато накрая се спряха с докосващи се краища, също като връх на стрела.

Леопардът ги видя да лежат на земята, спря да ги подуши и безшумно се отправи надолу по склона към бърлогата си. Бивните сочеха на североизток, някъде отвъд границите на Савубона, към земята, откъдето започна всичко.