Филип Финч
Диамантите на Рурк (9)

8.

— Ще правим ли нещо възбуждащо тази вечер? — попита Кейтлин.

— Нямаме време — отговори Хейс. — Не ми харесва тази идея — ей така, на момента. Рисковано е.

— А на мен точно това ми харесва.

Кейтлин се наведе към него и го целуна по ухото. После го захапа леко, за да привлече вниманието му.

— Можем да се обадим на Барни — рече Хейс. — Да го накараме да огледа Пиемонт.

— Нещо възбуждащо, а?

— Да. Нали това искаш?

— Аз ли? — попита Кейтлин. — Сякаш на тебе не ти се иска.

— Да — призна Хейс. — Иска ми се.

— Имам работа за теб — каза Хейс на Нол по телефона и му съобщи адреса.

Нол изръмжа. Пиемонт. Страхотно.

— А сега условията — продължи Хейс. Ще го направим тази вечер.

— Няма да стане — отсече Нол.

— Тази вечер — повтори Хейс.

— Трябват ми поне два дни, за да се уверя, че е безопасно.

— Сега или никога!

— Готов съм да откажа.

— А готов ли си да развалиш цялата сделка? Ти си лесно заменим.

Нол замълча отчаяно, сетне каза:

— Мога да отида с колата и да поогледам.

— Тогава да кажем в полунощ, а? На Гранд Авеню, срещу театъра, входа за Лейксайд парк.

— Ще видя какво е положението.

— Бъди там — рече Хейс.

 

 

Вече беше юни. Нол работеше с тях от шест месеца. Това бяха най-необикновените месеци в живота му. И най-доходните. Плащаха си сметките и последния път, когато надникна в спестовната книжка на Мери, видя, че тя има двадесет и две хиляди долара.

Нол не обичаше да прави обири преди неколкодневна подготовка, но знаеше, че в къщите няма да има хора. Винаги беше така.

Качи се в микробуса и потегли към Пиемонт, нагоре към възвишенията над Оукланд.

Обектът беше една дървена вила. Намираше се близо до улицата, но пред прозорците цъфтяха храсти. Задният двор беше опасан с осемнадесетметрова ограда, която закриваше алеята за коли пред постройката.

Кварталът, разбира се, беше богаташки. Но в Пиемонт всички са такива.

Нол обиколи вилата два пъти. Не видя никого. Над предната и задната врата светеха крушки, но всичко останало тънеше в мрак. Вечерта беше топла, ала бунгалото беше затворено отвсякъде. Тревата не беше окосена. Нол се върна надолу по хълма, яде пържени яйца в едно ресторантче и после отиде в един бар с оскъдно осветление. Седна до тезгяха, изпуши пет-шест цигари, изпи две бири и хапна фъстъци. На всеки половин час звънеше по телефона във вилата, но никой не вдигаше.

В единадесет и половина излезе от бара. Качи се в микробуса и пак обиколи вилата. Може би прекаляваше, но трябваше да бъде сигурен. Всичко това го изнервяше — адрес след адрес, баровски квартали, безлюдни къщи, лесно. По-хубаво нещо не му се беше случвало.

И продължаваше. Тази вечер отново. Вилата беше затворена и тъмна, с изключение на лампите на предната и задната врата. Стана почти полунощ. Във вилата нямаше никой.

Нол отиде на уреченото място. Хейс и Кейтлин вече бяха там — пред входа на Лейксайд парк. В ръце държаха еднакви малки пътнически чанти. Хейс беше със скъп панталон и кожено яке. Кейтлин се бе докарала с копринена риза и яке, джинси от сто долара и каубойски ботуши от крокодилска кожа.

Нол паркира до тротоара. Те седнаха на задната седалка и микробусът потегли.

— Вероятно си мислехте, че няма да дойда — рече Нол.

— Аз не се притеснявах за това — отговори Хейс.

— Ти няма да ни разочароваш, нали Ралф? — попита Кейтлин.

— Каква е къщата? — заинтересува се Хейс.

— Стара вила. Няма да ни затрудни — отговори Нол. — Задната врата е остъклена и можем да влезем оттам.

— Само ми кажи, че ще го направим — каза Кейтлин.

— Предполагам.

— Върховно!

Те започнаха да се преобличат в черни анцузи. Сложиха си черни плетени шапки, черни кожени ръкавици, черни маратонки. Това беше един обикновен обир, а те се държаха като на десант. Нол беше с всекидневните си дрехи — работни панталони и памучна риза.

Изкачиха се по хълма и той посочи вилата, докато минаваха покрай нея. Спря една пресечка по-нататък и ги накара да махнат шапките и ръкавиците си, докато вървят по улицата и алеята пред къщата. Високата порта беше залостена отвътре, но Нол прехвърли Кейтлин от другата страна и тя я отвори. Влязоха в двора и се приближиха до задната врата.

Нол си сложи ръкавици и отвъртя крушката. В горната част на вратата имаше четири квадратни прозорчета.

— Ще сложим ли лепенка на стъклото? — попита Кейтлин. — Искам и аз да опитам.

Нол се съгласи, без да спори. Тя извади ролка лепенки от чантата му, откъсна няколко ленти и ги залепи на едно от прозорчетата. После счупи стъклото с дръжката на една отвертка. Чу се само едно изскърцване и нищо повече. Кейтлин издаде леко стенание, което прозвуча като нещо, което би направила в леглото по време на полов акт.

Тя махна лентата заедно с полепналите по нея стъкла.

— Ето, правим го — изцвърча Кейтлин. — О, да, наистина го правим!

— Тихо — каза Нол и разчисти стъкълцата, бръкна вътре, напипа резето и отключи вратата.

Влязоха в пълния с кашони, буркани, градинарски инструменти, тенекии с боя и купчини стари вестници килер. Вратата за кухнята беше заключена. Нол си поигра с нея две секунди и тя се отвори. Чувстваше се напрегнат и нащрек.

Тръгнаха по дългия централен коридор към хола. Всичко беше подредено и чисто. Личеше, че тук живее сама възрастна жена. От двете страни на коридора бяха окачени разноцветни чинии, някои от които датираха от 50-те години. Подът беше застлан с бежов мокет, върху който имаше ориенталски килим. В ъгъла на хола стоеше пиано и големи, тапицирани с брокат диван и кресла. На стената — семейни снимки, а над камината висеше гравюра на ловна сцена в позлатена рамка.

— Бабичка — отбеляза Кейтлин. — Някоя дребна дъртофелница ще падне, като се прибере в дома си.

Хейс и Нол отидоха в трапезарията. В бюфета имаше поднос, купичка за сос и няколко чинии — всички от сребро. Порцелановите съдове бяха от Лимож^[1] — на цветенца.

Нол отвори долните вратички. Вътре имаше още сребро — две кутии, три по-големи подноса, три чинии и сервиз за чай. Не беше необходимо да гледат знака за качеството.

— Пълен кич — извика Кейтлин от хола.

Тя съзерцаваше редицата големи чаши, наредени на полицата над камината.

— Това е английски кралски порцелан от Доултън — рече Нол през рамо. — Ще ги вземем.

— Мислиш ли, че някой ще ги иска?

— Моят прекупвач ще вземе всичко — по дванадесет долара парчето. Ще ги увием във вестници. Коледните чинии от хола — също.

— Кои?

— Порцелан от Делфт^[2]. Колекционерите ги събират. Между седем и петнадесет долара за по-новите и вероятно петнадесет-двадесет за по-старите.

— Господи! Америка на свободата и баналността! — възкликна Кейтлин.

— Не е необходимо да ми харесват, за да ги открадна — рече Нол.

Всъщност не знаеше какво има Кейтлин против чиниите. Той мислеше, че ще бъде хубаво, ако един ден има в дома си дълги редици от чинии с шейни и дръвчета, нарисувани върху синия порцелан. Само че тогава ще трябва да си ги купи, защото Мери никога не би позволила на стената да висят откраднати предмети.

Нол извади няколко големи платнени чувала и каза на Хейс да сложи вътре сребърните съдове и порцелановия сервиз. Сетне отиде да вземе няколко празни картонени кутии и вестници от килера. Когато се върна, Кейтлин дюдюкаше пред фигурките на бюфета. Каза й, че ще вземат и тях.

— Шегуваш се.

— Това са доста пари.

— Смили се над мен!

— Увий ги добре — заповяда й той.

Пак се върна в хола. Разположението беше старомодно — отделна баня и тоалетна. Третата стая на първия етаж беше спалня за гости, четвъртата — голяма спалня. Хората, оцелели след Голямата депресия, изглежда искаха всички удобства да са им под ръка. Нол влезе в голямата спалня, включи фенерчето и огледа наоколо.

Мебелите бяха от 40-те години. Повечето бижута от витринката на тоалетката ги нямаше. Останалите не си заслужаваха. Нол прерови чекмеджето на шкафчето и надзърна под него — добро място да залепиш пликове, пълни с пари. Нищо. Той клекна до леглото и погледна отдолу. Надигна дюшека. Възрастните жени са непредсказуеми. Пак нищо. Нол обиколи стаята, като провери всички розетки на щепселите. Човек може да си купи фалшиви розетки, зад които да скрие кутийка с ценности в стената. Но тези тук бяха истински.

На една от стените имаше вградена библиотека. Нол разгледа заглавията. Броеве на „Нешънъл Джиографик“, любовни романи с меки корици на „Арлекин“, „Рийдърс Дайджест“. Тъкмо се накани да се обърне, когато съзря „Практичен наръчник по фермерство“ на най-горната лавица.

Аха.

Измъкна книгата. Беше твърде лека за обема си.

Нол се приближи до вратата и погледна към хола. Хейс навиваше на руло килима. Кейтлин слагаше чиниите в кутия и мърмореше нещо за сантименталните боклуци.

— Тихо — изсъска Нол, после се върна в стаята и разтвори наръчника.

Страниците бяха изрязани отвътре, така че да образуват кухина, в която имаше портмоне с пачка зелени банкноти.

Нол захапа фенерчето. Сърцето му затуптя силно и бързо. Купчината пари беше дебела около два сантиметра и половина и когато ги прерови, видя, че всички са стотачки. Дръпна ципа на портмонето и го пъхна в ризата си.

Съвсем не се изненада, че намери такова съкровище. Нищо, което хората правеха с парите си, вече не беше в състояние да го изненада.

Върна се в коридора, като се опитваше да се държи естествено.

Хейс беше прибрал сребърните съдове и порцелана в кутия и бе навил килима.

— Ралф — каза той. — Килимът ни харесва. Може да е оригинален персийски. Ще го вземем, а останалото оставяме на теб, ако си съгласен. Квит ли сме?

— Предполагам — отговори Нол.

Не искаше да говори за тези неща. Искаше само бързо да излезе оттук, да се измъкне с онова, което беше прибрал. Но си каза, че не бива да бърза. Крадците никога не бягат.

— Ако наистина се окаже персийски, правите доста изгодна сделка. Колко — около две хиляди на дребно?

— Кой плаща сега на дребно? — рече Хейс.

Кейтлин се приближи с една кутия в ръка и извика:

— Добре де, опаковах чиниите, но няма да си играя с тези смотани фигурки. Боклук. Щом ти харесват толкова много, увий си ги сам и ги прибирай.

— Ще взема и английските порцеланови чаши.

— Всичко е твое, Ралф.

— Може да увиете чашите в килима.

Как само си прекарваше времето! Пазареше се с две богати хлапета.

— Аз ще го направя — рече Хейс.

— Знаете кое е ценно — каза Нол, като взе няколко вестника и започна да увива фигурките.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да сме художници? — попита Кейтлин.

Тя беше в дневната, близо до семейните фотографии на стената. Нол не й обръщаше внимание — беше зает.

— Това е подмяна на действителността — представление. Можем да продаваме билети. Хората биха дали доста пари, за да гледат такова изпълнение.

Нещо в гласа й накара Нол да вдигне глава. Тя държеше една от снимките — черно-бяла, на момченце с велосипед. Кейтлин метна фотографията и тя полетя из стаята, като се разби в камината.

— Не прави това — каза Нол.

— Кое? Това ли?

Тя взе още един портрет и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се строши на отсрещната стена.

— Недей — повтори Нол.

— Я си увивай боклуците! Прави си удоволствието, а аз — моето.

— Ти си опасна — каза Хейс, като се опита думите му да прозвучат като шега, но не се получи, защото знаеше, че това е вярно.

— Точно така — потвърди Кейтлин.

И тя го знаеше.

После счупи още една фотография. Нол не помръдна. Не можеше да я понася, но полагаше усилия да стои и да гледа. Не знаеше защо изобщо му пукаше, но беше така. Кейтлин запрати още един портрет към прозореца и стъклото се разтроши на парчета. На Нол звукът му се стори силен и безкраен — експлозия от стъкълца, които летяха и дрънчаха, докато се сипеха наоколо.

— Хайде — рече Нол, напрегнат и ядосан. — Време е да тръгваме.

— Но ние едва сега започваме — възрази Хейс.

— Дори още не съм загряла — добави Кейтлин.

Нол не отговори. Той взе инструментите и двата чувала със сребро и се отправи към задната врата, като се провикна от коридора:

— Взимам микробуса. Ще ви чакам отзад. Не забравяйте порцелана ми. Щом искате килима, донесете и него.

— Не бъди такъв мухльо — рече Кейтлин. — Току-що дойдохме тук.

— Побързайте, защото иначе ще се връщате пеша.

Нол забрави, че трябва да действа тихо и тръшна вратата след себе си — толкова беше ядосан. Вбеси се още повече, че бе допуснал Кейтлин да го изкара от равновесие. Остави чувала със среброто зад високата ограда, до портата, излезе на тротоара и бързо закрачи към микробуса.

Качи се вътре и сложи парите под седалката. Това предизвика у него лека тръпка на възбуда и го развълнува. Сетне вкара микробуса зад вилата. Там нямаше никой.

Остави мотора включен. Излезе от колата и чу, че в къщата Кейтлин се смее и пищи. До оградата бяха само чувалите със среброто. Нищо друго. Нол не искаше да оставя микробуса да се вижда, но нямаше друг избор. Влезе в кухнята. Навсякъде беше разсипана храна. На пода имаше счупени буркани. Всичко беше омазано с горчица и доматен сос. По подметките му полепна брашно. Той влезе в хола и изкрещя:

— По дяволите! Какво правите?

Долови мириса на прясна боя. В следващия миг яркият цвят го заслепи. Върху бежовия килим течеше жълта боя. Стените и таванът бяха оплескани с тъмносиньо, а брокатената тапицерия на дивана и креслата — в червено. Кейтлин стоеше в средата на стаята и държеше кутия с боя, а до краката й се търкаляха четири празни.

— Пребоядисвам — осведоми го тя и хвърли кутията.

Във въздуха се изви бял водопад, които се изсипа върху пианото.

— По дяволите! — възкликна Нол.

— Аз откачих! — извика тя. — А ти, сладурче, и ти ли откачи?

— Да — отговори Хейс.

Той стоеше до нея. Отвори още една кутия с боя и я подаде.

— Тръгваме — каза Нол.

— Чакай, Ралф — рече Кейтлин и метна кутията.

По ловната сцена се разплискаха дебели петна с цвят на слонова кост и Кейтлин изписка.

Хейс запрати синята боя върху масата в трапезарията.

— Вие сте жалки — каза Нол и взе кутиите с английския порцелан и фигурките. — Изнасям това, връщам се за останалото и изчезвам оттук.

— Само да си посмял, Ралф — каза Кейтлин.

Нол вдигна кутиите и тръгна.

— Аз се махам, а вие идвайте, ако искате.

— Не се заблуждавай, Ралф — рече Хейс. — Нищо няма да правиш без нас.

Нол чу, че зад гърба му се плисна боя.

— Точно така! — изкрещя Кейтлин.

Нол сложи кутиите и торбите със среброто на задната седалка на микробуса. От къщата се чу трясък на стъкло. Нол се върна тичешком и чу още един трясък. Кейтлин бе грабнала ръжена от камината и Нол я завари да троши прозорците един по един.

— Можеш ли да го повярваш? — обърна се тя към Нол. — Точно така! — И се изсмя с главозамайващ кикот.

Сетне се приближи до пианото и удари с всичка сила по клавишите. Пианото издрънча и те се разхвърчаха.

Нол видя през строшеното стъкло на прозореца, че лампите в къщите на отсрещната страна на улицата светнаха.

Пианото отново издрънча.

Кейтлин отиде в трапезарията, Нол видя, че и в други къщи запалват лампите и тръгна към нея. Той стовари юмрук върху масата.

После замахна към вратичката на шкафа с порцелана и съдовете се разтрошиха. Всичко се изсипа като дъжд от стъкло и махагон.

— Точно така! — изкрещя тя.

Нол я хвана и я метна на рамото си.

— О, преминах ли границата? — попита тя. — Да! Знам, че го направих. Пак стана!

— Млъкни — заповяда й Нол и я понесе към вратата.

— Господи! Тръгваме ли? — попита тя.

Изглежда не усещаше, че Нол я носи. Хейс явно нямаше нищо против. И двамата мислеха, че това е някаква шега. Нол я хвана още по-здраво, за да изстиска смеха от нея.

— Пак го направих! Боже Господи!

Нол я изнесе през задната врата. В съседните къщи се появиха още светлини. Нол сложи Кейтлин на задната седалка на микробуса и каза на Хейс да седне до нея. После се качи отпред и подкара колата. Докато минаваха по улицата, от прозорците на къщите надничаха глави.

За моменти като този Нол не изчистваше мръсотията от регистрационните номера на микробуса, нито махаше крушката, която ги осветяваше. Той се насочи надолу по хълма, към Оукланд. По пътя се разминаха с патрулна полицейска кола, която бързаше в обратната посока.

— Друсаш ли се? — попита Нол, когато свиха по магистралата.

— Какво? С наркотици ли? — попита на свой ред Кейтлин.

Вече се беше успокоила. Двамата с Хари събличаха анцузите.

— Разбира се, че не — отговори тя.

— Защото е адски тъпо, ако го правиш. Да се друсаш преди работа.

— Приличаме ли ти на наркомани? — попита Хейс.

— Държите се като такива.

— Ние само се опияняваме от престъпленията — рече Хейс. — Не се отчайвай.

— Наистина съжаляваме за това, което се случи — извини се Кейтлин, — но в онази вила имаше нещо, което веднага намразих. Тя беше гадна, разбираш ли? Нямам нищо против старомодното. Малко ретро — бих го преживяла. Но сантименталното — в никакъв случай! Направо ме подстрекава към действие. И нека да бъдем реалисти, Ралф. Какъв смисъл има да сме престъпници, ако се държим прилично?

— Така е — съгласи се Хейс. — Да играем по правилата, докато гепим джунджуриите на някаква си бабичка! Каква тъпотия!

— Онова сребро — добави Кейтлин. — Несъмнено беше сватбен подарък. Ти си падаш малко лицемер, а Ралф?

Нол спря до парка и каза:

— Трябваше да ви оставя там горе.

— И да се простиш с най-добрата сделка, която си сключвал в живота си? — попита Хейс.

— Ченгетата щяха да ви намерят.

— Ралф, ти никога не би направил това — каза Хейс. — Нали знаеш, че ако ни хванат, ще те изпеем за десет секунди? Това трябва да ти е ясно.

— Ако аз вляза в пандиза, и вие ще ме последвате.

Те стъпиха на тротоара.

— Не мисля така — каза Хейс. — Погледни ни, Ралф. Искам да ни погледнеш.

Нол се обърна към тях. Цялата им екипировка на десантчици беше прибрана в чантите. Хейс отново беше с обувките си от чортова кожа от Гучи и коженото яке. Кейт пак бе облякла копринената си риза, ботушите от крокодилска кожа и джинсите от сто долара. Бяха същите самодоволни хлапета със склонност към пакости.

— Приличаме ли ти на хора, които могат да отидат в затвора? — попита Хейс. — Мисля, че не. Не сме такива. Хора като нас не отиват зад решетките. Те се измъкват безнаказано.

 

 

Двамата гледаха, докато Нол свиваше по Гранд. Сетне отидоха до пресечката, където беше паркирано беемвето им и се качиха в него. Хейс пъхна ключа в таблото, но не включи двигателя.

Очакваше нещо — благодарности, ентусиазъм, радост.

Кейтлин седеше неподвижно.

— Каква нощ, а? — каза той.

— Имаме много път до дома — отговори Кейтлин.

Нол свърна по пресечката. Направи три десния завоя и се върна на авеню Гранд. Спря и видя Хейс и Кейтлин да се качват в беемвето.

 

 

Зачака. Светофарът светна зелено и беемвето потегли. Нол пое след него.

Хейс караше прекалено бързо и това изнерви Нол. Страхуваше се да не го спрат за превишена скорост и някой полицай можеше да освети с фенерчето си откраднатите вещи в микробуса.

Нол не знаеше кога би му се удала по-добра възможност да узнае нещо повече за Хейс и Кейтлин.

Проследи ги до източната част на залива. Нямаше голямо движение и той остана на неколкостотин метра, без да ги изпуска от очи. Не се притесняваше, че може да го забележат. Не бяха такива. Никога не се бяха опарвали. Много е опасно, когато животът е благосклонен към теб. Това те прави прекалено самонадеян и тъп — една гадна комбинация.

Беемвето се заизкачва към Тибурон. Свиха наляво на кръстовището. Пътят минаваше покрай устието на една река: През клоните на евкалиптовите дървета Нол видя остров Ейнджъл, а отвъд него — залива и светлините на Сан Франциско. На около километър и половина от Тибурон беемвето сви наляво и пое по една улица, която се виеше нагоре по стръмния склон и следваше поредица от остри завои.

Нол продължи да кара след тях. От време на време ги виждаше на зигзагите пред себе си.

Забеляза, че изкачването по хълма е като катерене по купчина пари. На всеки един-два завоя можеше да прибави по стотина хиляди долара към цените на къщите. Колкото по-нагоре отиваше, къщите ставаха по-големи, по-хубави, по-скъпи и отдалечени една от друга.

Близо до хребета Нол започна да се чуди дали онези двамата не са го забелязали. Според знаците пътят свършваше на върха на възвишението. Може би го водеха към задънена улица, за да се посмеят за негова сметка и да му напомнят кой е по-умният.

Беемвето се шмугна в една алея за коли. Нол веднага спря и угаси фаровете и мотора.

Беемвето се скри от погледа му. Следователно и те не виждаха микробуса. Нол излезе навън и тръгна по пътя. Стигна почти до хребета. Никакви къщи не се виждаха, само хълмисти ливади и по някой дъб тук-там.

Нол изкачи още един завой и видя беемвето в алеята пред една къща, редом до един мерцедес, ленд роувър и шевролет с гюрук. Хейс и Кейтлин се изкачваха по каменните стъпала на осмоъгълната постройка, кацнала на самия връх на хълма. Спряха пред външната врата. Хейс извади ключовете, отвори и двамата влязоха вътре.

Запалиха лампите. Къщата беше разположена на около хиляда и петстотин квадратни метра. А може би и на повече, защото някои от по-ниските нива бяха скрити в източната страна на склона.

Сградата беше солидна. Гредите от червено дърво под стрехите бяха широки колкото подпори на железопътен мост. Къщата сякаш беше вкоренена във възвишението. Да я преместиш, би означавало да повдигнеш цяла планина.

Нол се качи отново в микробуса и се върна надолу по хълма. Пред очите му още беше онази осмоъгълна къща на хребета, като боен кораб, порещ Океана. Същевременно си представяше Хейс и Кейтлин в хола на вилата в Пиемонт, сред разплисканата боя и летящите парчета стъкло.

Трудно му беше да проумее всичко това. Нол знаеше, че животът поднася всякакви изненади и е несправедлив, но това вече беше прекалено.

Хора като тях. С такава къща.