Филип Финч
Диамантите на Рурк (31)

30.

Хейс беше на терасата. Слънцето изгряваше над залива. Кейтлин му позвъни отвътре. Уелкъм го търсеше.

— Няма да работя повече — рече той. — Не мога да се справя, тази работа не е за мен. Трябваше да ти го кажа.

— Съжалявам — отговори Хейс.

— Ами апартаментът? — попита Кейтлин от другия телефон.

— Да — каза Хейс. — Започнал съм да го плащам.

— Ти спомена за някаква друга работа — каза Уелкъм. — Сериозно ли говореше?

— Да.

— Не говори повече — рече Кейтлин. — Тръгваме веднага.

 

 

Уелкъм седеше на стълбите пред апартамента си и ги чакаше. Не искаше Грейс да се среща с Кейтлин и Хейс. Беемвето спря и Уелкъм се качи отзад.

Минаха по моста и влязоха в Марин. Размениха си няколко незначителни реплики. През две-три минути Кейтлин се обръщаше назад към Уелкъм и го поглеждаше мазно.

Той беше виждал този поглед, но отначало не можа да се сети къде. После си спомни. В пещерата зад водопада. Когато бяха сами.

Хейс зави към Маунт Тамалпас.

— Искаме да разбием един сейф — рече Кейтлин.

Тези богаташи?!

— Предполагам, че не става дума за вашия — каза той.

— Естествено.

— Аз не съм касоразбивач.

— Но си взривявал мостове и складове с амуниции — възрази Кейтлин. — Да не би да искаш да кажеш, че не можеш да вдигнеш във въздуха вратата на някакъв си сейф?

— Предполагам, че мога да го направя. Само че не съм крадец.

— Някой да е споменавал такова нещо? — попита Хейс.

Кейтлин пак се обърна към Уелкъм и впи очи в неговите.

— Ти направи бомбата — каза тя, — а ние ще се справим с останалото.

— И какво ще спечеля от това? — попита Уелкъм.

— Приятелство — отговори Кейтлин.

Погледът й трябваше да изразява сантименталност и в пещерата наистина изглеждаше такъв. Но днес той само разсмя Уелкъм.

Кейтлин не откъсваше очи от неговите. Хейс шофираше и не виждаше това.

— Това вече не е достатъчно — рече Уелкъм.

Би трябвало да го каже на Хейс, но Уелкъм говореше на Кейтлин. Искаше да я накара да разбере колко много могат да се променят нещата за няколко дни.

Изразът на лицето й изведнъж се вледени. Тя рязко се обърна напред.

— Десет процента от онова, което е в сейфа — каза Хейс.

— Което означава?

— Най-малко един милион и половина в скъпоценни камъни и ценни книжа.

Уелкъм мислено махна една нула от милиона.

Той знаеше, че в момента навлиза в забранена територия. Хейс и Кейтлин бяха престъпници и той също беше на път да стане такъв.

Странно, но не се чувстваше по-различен от преди. Да преминаваш граници без паспорт, да бъдеш там, където не те очакват, да правиш неща, с които можеш да си навлечеш сериозни неприятности, ако те спипат. Уелкъм знаеше всички правила в тази игра. Трябваше да признае, че до голяма степен обаянието на специалния взвод на морската пехота се дължеше на факта, че те знаеха различни тайни, бяха обучени, плащаха им добре и ги подтикваха да вършат неща, заради които други хора биха прекарали доста време в затвора.

И това беше една от вероятностите. Може би най-малко опасната от другите.

Ако погледнеше на въпроса от тази страна, Уелкъм знаеше как да се справи. Тук беше в свои води.

— Мисля, че ще мога да сглобя нещичко, с което да отворя онзи сейф.

— Знаех си, че ще го направиш — рече Хейс.

 

 

Нол седеше на най-горния ред на амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Гледаше как Хейс и Кейтлин се приближават към него заедно с Уелкъм, М.

— Преди да започнем — каза Кейтлин — не издаваше звук, докато не изясним всичко. За по-безопасно няма да използваме истинските си имена. Майк, това е Айк.

— Здрасти, Майк — рече Нол.

— Аз съм Айк — възрази Уелкъм. — Ти си Майк. Не беше ли така?

Как само ги бъзика, помисли си Нол. Този тип явно беше свестен.

— Не мисля така — каза Нол. — Аз съм Айк, значи ти си Майк.

— Престанете — намеси се Хейс.

— Майк и Айк — рече Уелкъм. — Невероятно.

— Защо да не сме Еймос и Анди?

— Или Мът и Джеф.

— По-добре Кърли и Лари.

— Харпо, Гручо и Чико.

— Мани, Мои и Джек.

— Моля ви — прекъсна ги Кейтлин.

— Ти откъде си? — попита Уелкъм, сякаш изобщо не я чу.

— От Северна Оклахома.

— Колко на север?

— От най-северната част, едно градче на име Лийнапа, на североизток от Бартълсвил, точно до границата с Канзас.

— Господи, а аз съм от Кофивил.

— Сериозно? Та това е на петдесет километра. В събота вечер, когато нямаше какво да правим, отивахме там с колите.

— Да, ама аз не съм бил там — рече Уелкъм.

— Стига толкова — изкрещя Хейс. — Забравете за Майк и Айк, Ти си Канзас, а ти — Оклахома. Съгласни ли сте?

— Да — отговори Нол.

— Значи искаш да разбиеш някакъв сейф — каза Уелкъм.

— Искам да знам дали може да стане — отвърна Нол.

— Разбира се. Ще пробием вратата там, откъдето се отваря. Следиш ли мисълта ми?

— Дотук, да — отговори Нол.

Уелкъм говореше така, сякаш го бе правил и друг път.

— Ще отстраним заключващия механизъм, за да можеш да извадиш езичето.

— Откъде ги разбираш тези неща? — заинтересува се Кейтлин.

— Изучавал съм различни видове ключалки и подобни устройства във Форт Браг.

Значи американското правителство организира курсове по обири с взлом и касоразбивачество, помисли си Нол. Невероятно. Ето къде отиват парите от данъците.

— Разбирам за какво говориш — рече Нол, — но аз не знам как да го направя. Как ще пробием вратата?

— С насочен взрив — отговори Уелкъм. — Пробива достатъчно голяма дупка.

— Аха — успя само да каже Нол.

— Правил ли си го преди? — попита Кейтлин. — Това, с насочения взрив.

— Триста-четиристотин пъти.

— Какво ще кажеш, Оклахома? — обърна се тя към Нол. — Ще участваш ли?

— Ако Канзас участва.

— Струва ми се, че се споразумяхме — рече Кейтлин.