Филип Финч
Диамантите на Рурк (54)

53.

Те разрешиха на Нол да се обади на жена си. Той й каза, че са го задържали по работа и че ще се върне утре вечер. После го изведоха навън. Нол щеше да стои в къщата на Рурк, докато настъпеше часът за размяната.

Рурк каза на Джералд и Хармън да закарат Нол с исузуто. Още им се подиграваше. Нямаше да забрави какво се бе случило тази сутрин. „Мислите ли, че ще се оправите с него? Дали да не му сложите белезници? И тежести на краката? А какво ще кажете за усмирителна риза?“

Рурк изрева това пред всички. Хейс и Кейтлин поглъщаха жадно думите му, сякаш бяха в театъра и седяха на първия ред.

Джералд не искаше да погледне нито Рурк, нито когото и да е друг. Той взима всичко това присърце, помисли си Уелкъм.

Хейс и Кейтлин се прибраха в дома си. Останаха Рурк, Уелкъм и микробусът на Нол. Уелкъм го подкара, а Рурк шофираше близо до него.

Отправиха се на север, сред натовареното движение.

— Как само се справи с него, като влезе — каза Рурк. — Аз гледах. Исках да видя всичко. Не ти мигна окото.

— Той е крадец, а не боец.

— Не ме интересува. Ти можеш да се справиш с всеки.

— Лесно спечелих петстотинте долара за днес.

— Утре ще бъде по-трудно.

— Така ли? Чакай да си помисля. Утре ти ще извършиш размяната. Искаш си камъните, но не искаш да платиш за тях. Търсиш човек, който да изиграе цялото представление. Това вероятно съм аз.

— Определено.

— Това ще струва много повече от петстотин долара. Кой знае какво ще стане? Ралф казва, че има един съдружник. Но ако са трима или четирима и са намислили същото — да запазят и камъните, и парите? Ще стане сложно.

— Колко искаш?

— Караш ме да ти спестя шестстотин и петдесет хиляди. Това са куп мангизи. Бих казал, че десет процента е съвсем прилично.

— Шейсет и пет хиляди за няколко минути работа?

— Напълно разумно.

— За мен не е.

— Можеш да използваш Джералд и Хармън.

Но Уелкъм знаеше, че Рурк няма да го направи. Джералд и Хармън вече не му бяха любимци. Уелкъм научаваше все повече неща за богатите и неспокойни хора. Видеха ли нещо, което искаха, те трябваше да го притежават на всяка цена. Сетне им омръзваше и пожелаваха нещо друго.

Ново, различно, екстра качество. И ако мислеха, че е най-доброто, биха дали всичко за него.

Уелкъм разбра, че колкото и сприхав да изглежда Рурк, той също не е имунизиран срещу това заболяване. Личеше по начина, по който се вкисна заради Джералд. Само защото го бяха праснали по коляното, докато мъкнеше Хармън.

В момента Уелкъм беше новото и различното, най-продаваната стока на пазара.

— Сигурно си използвал пластичен взрив, за да разбиеш сейфа ми — каза Рурк. — Трябвало е да сложиш и насочен заряд.

Той се опитваше да отклони въпроса с парите. Смени темата на разговора. Добре де. Накрая пак щяха да стигнат до заплащането.

— С-4 — отговори Уелкъм.

— Чудесна работа.

— Елементарно.

— Значи си запознат с експлозивите, а?

— Това е част от професията ми.

— Ами с взривяване от разстояние? Радиоуправляемо?

Уличното движение беше изключително натоварено. Всички бяха като полудели и се стрелкаха по трилентовото шосе. Уелкъм караше в средното платно и се беше съсредоточил в пътя. Трудно му беше да следи мисълта на Рурк.

— Правил съм няколко. Знам основното.

Рурк се размърда и се обърна към Уелкъм.

Той откъсна за миг очи от магистралата и видя, че Рурк се е вторачил в него.

— Тогава ми направи един такъв експлозив — каза Рурк. — За утре.

— Защо ти е?

— Нали искаш шейсет и пет хиляди долара? Направи го, свърши си работата утре и ще ги имаш.

— Какво по-точно си намислил?

— Теб какво те интересува?

— Извинявай. Не ми обръщай внимание. Седемнадесет години съм виждал само бомби и засади, това е всичко.

Един шевролет изпревари Уелкъм, като мина на едва трийсетина сантиметра от калника на микробуса. Сетне се плъзна в дясното платно, към изхода от магистралата. Изобщо не натисна спирачката.

Тук, в Калифорния, всички бяха смахнати.

— Знам каква е целта ми — каза Рурк. — И желания резултат. Но още не съм сигурен как да го постигна. Ти имаш ли някаква представа?

— Опитвам се да разбера — отговори Уелкъм.