Филип Финч
Диамантите на Рурк (46)

45.

Уелкъм правеше обичайната си разходка. Тази сутрин вървя чак до подножието на хълма и пристанището за яхти на булевард Марина. После нагоре — най-трудната част от прехода.

Тръгна по Уебстър стрийт, която отиваше право нагоре по високите склонове на Пасифик Хайтс. Зад гърба му беше заливът — голям и син.

Уелкъм не поглеждаше назад. Беше се съсредоточил върху височината пред себе си, учуден, че в града има бетонни стълби вместо плочник. Виждал беше не толкова стръмни планински склонове.

Продължи да се изкачва. Усещаше тъпа, но поносима болка в крака. Напрягаше сетни сили. Когато стигна до върха, целият беше облян в пот. Чувстваше се добре, че се движи и тялото му се изпотява. Беше отново здрав.

До апартамента му оставаха само още няколко пресечки. Тук беше по-лесно и той се поразхлади. Когато в десет и пет влезе в сградата, Грейс беше в коридора.

— Хейс се обажда. И в моя, и в твоя апартамент.

— Е, и?

— Иска да отидеш в Тибурон.

Интересно, помисли си Уелкъм. За какво ли съм му притрябвал?

— Твърди, че всички искат да го убият — добави Грейс.

Наистина интересно!

— Спомена ли кой по-точно?

— Не, пък и аз не попитах.

— Хейс Шемета. Защо някой ще иска да го убива? Освен по принцип.

— Не ми каза. Но действително беше развълнуван, не се преструваше.

— Нали не му каза за Съни?

— Защо да го правя?

Телефонът звънеше. Уелкъм си помисли, че ако е Хейс, ще го накара да почака.

— Може да си навлечеш огромни неприятности, ако му кажеш, че аз и Съни сме близки. Сега работата е сериозна. Може да изложиш на опасност живота и на някои други хора.

— И твоя ли?

— Може да се стигне и дотам.

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо.

— Бих желал да знам на чия страна си. Много ми се иска да си на моята.

— Правя всичко, което е по силите ми.

Уелкъм се приближи до телефона. Сложи ръка на слушалката, но не я вдигна. Телефонът отново иззвъня.

— Много скоро — каза Уелкъм — ще трябва да направиш своя избор. Той или аз.

— Толкова ли е зле положението?

— Не може да продължава все така. Не вземеш ли решение, някой друг ще направи това вместо теб. Настъпи обрат. Да предположим, че минеш на неговата страна? Тогава какво ще стане с мен?

Той вдигна слушалката.

— Мърл, какво правиш, приятелю?

Уелкъм никога не беше чувал нещо по-лицемерно от гласа на Хейс Тийл, който се правеше на добро момче.

— Трябва да ми направиш една услуга — продължи Хейс.

Уелкъм не отговори.

— Едни хора ме преследват.

В три изречения тонът на Хейс се промени от фалшиво бодър до самосъжалителен.

— Нуждая се от помощта ти, Мърл.

— Извикай полицията — отговори Уелкъм. — Нали затова им плащат.

— Предпочитам да не го правя.

Уелкъм искаше да го накара да говори. Да го попита кой би искал да му стори нещо лошо. И защо?

Но реши да си затваря устата. Хейс и без това беше в безизходица. Нещо или някой вече му беше смачкал фасона.

— Притиснат съм — каза Хейс. — Има един опасен тип, който иска да ме убие. Ти можеш да се справиш с него, Мърл. Не бих те молил за това, но не познавам друг. Мърл, ти живееш в моя апартамент. Мърл, нуждая се от теб.

Уелкъм искаше да му каже, че вече му е направил доста услуги заради апартамента. Но нещо го накара да замълчи. Страхът в гласа на Хейс му предоставяше още една възможност.

— Идвам — отговори Уелкъм.

Шофьорът на таксито се замисли дълбоко и каза на Уелкъм, че не знае магазин между Джексън стрийт и Тибурон, където човек може да си купи оръжие.

И без това трябваше да чака за разрешително и да го проучат, преди да му го продадат. Невероятно.

Уелкъм всъщност не искаше да застреля никого. Той търсеше предимно психологически ефект. А за тази цел нямаше нищо по-сполучливо от ловджийска пушка. Самият вид на 12-калибрена пушка тип помпа и непогрешимият звук от зареждането й възпираше дори безразсъдно смелите и глупави хора. Сякаш леденостудена ръка сграбчваше тестисите им в нощта.

На Уелкъм му хрумна друга идея. Магазин за кухненски ножове. Имаше един такъв в Сосалито, на Блайтдейл Авеню, точно на кея.

Комплекти за четиристотин долара. Ножове за швейцарската армия с ножички за рязане на нокти. Джобни ножчета с дръжки от слонова кост.

Онова, което искаше Уелкъм, събираше праха на най-горния рафт зад касата. Кама от черна стомана с широко и дебело острие, дълго почти колкото ръката от лакътя до китката на Уелкъм.

Такива ками се използваха широко в морската пехота от четиридесет години насам.

Уелкъм я купи и я извади от кутията. Опита се да я напъха в джоба си, но дръжката остана да стърчи навън. Тогава надигна крачола на панталона си и пъхна камата в чорапа си.

После се върна в таксито съвсем спокойно. Кракът не го безпокоеше — нито камата, нито раната.

— Не ти ли провървя? — попита шофьорът, като видя, че ръцете му са празни.

— Понякога печелиш, понякога губиш — отговори Уелкъм и му каза да го закара до Тибурон.