Филип Финч
Диамантите на Рурк (14)

13.

Анди Попс не повярва на очите си, когато вдигна глава от бюрото си и видя един наркоман, застанал пред него с купчина откраднати вещи в ръце.

От пръв поглед се виждаше, че този тип се друса. Носеше радио с часовник, китара, радиокасетофон с провиснали жици… Анди Попс си направи съответния извод относно произхода им.

— Купуваш ли? — попита младежът.

Анди Попс не отговори веднага, а посегна към бутона на вътрешния телефон върху бюрото си.

— Къде е охраната ми? — попита той. — Моментално да дойдат тук.

— Искам да говоря с прекупвача — рече наркоманът.

Той имаше изпито и бледо лице, като на мъртвец. Кокалчетата на ръцете му стърчаха. Беше вече смъртник и само лошите навици го държаха на крака и го караха да действа.

— Няма такъв — отговори Анди Попс. — Как влезе тук?

— Един камион минаваше, вратата беше отворена и влязох. Слушай, нося хубави неща — каза младежът и тръгна към Анди.

Преди гъркът да успее да го спре, онзи стовари нещата върху бюрото му.

— Да дойде охраната — изкрещя Анди Попс по вътрешния телефон.

— Погледни само — настоя наркоманът.

— Не искам да гледам. Боклуци. Не те искам тук. Правиш грешка. Ние не купуваме крадени вещи.

— Не съм ги откраднал.

— Не ме обиждай. Взимай си партакешите и изчезвай.

— Виж — повтори онзи и започна да рови в джоба на панталона си.

Извади нещо лъскаво и го сложи на бюрото.

Анди Попс видя, че двама души от охраната му бързат през тъмния склад. Съзря обаче и онова, което младежът сложи на бюрото му. Златна пеперуда със скъпоценни камъни, разтворила криле на цели седем-осем сантиметра. По всяка вероятност изработена през 30-те години.

Анди Попс й хвърли един поглед и бързо вдигна очи. Но не пропусна да забележи, че пред него лежи истинско съкровище.

— Погледни това — рече наркоманът.

Анди Попс задържа погледа си върху него, но пред очите му още беше пеперудата. Тялото й — удебелено в средата и изтънено в двата края — беше направено от овални диаманти, които се съчетаваха идеално с тънката златна обковка. Най-големите диаманти бяха близо до отличителния знак. На крилата се редуваха кръгли смарагди и овални диаманти. Страхотна брошка.

— Виж — каза пак младежът.

Анди Попс се подчини с огромна досада и побутна пеперудата. Отдолу имаше маркировка за каратите.

Очите на гърка виждаха по-добре, отколкото изглеждаше. Той хвърли пеперудата на бюрото и бързо каза:

— Още един боклук.

— Ами това е супер.

Двамата пазачи се приближиха и хванаха наркомана за лактите.

— Петдесет долара за всичко — отсече Анди Попс. — Защото те съжалявам. И то при условие, че няма да ми се мяркаш пред очите и ще забравиш, че си бил тук.

— Само петдесет. Това нещо е толкова красиво.

— Четирийсет. Пък ако искаш, задръж си боклуците. Все ми е едно. И без това трябваше да извикам полицията.

Наркоманът взе пеперудата. Поколеба се. Анди протягаше ръка към портфейла си. В бюрото имаше само петдесетачки. Намери две по двайсет и едно десет. Сложи банкнотите на бюрото. Идеята му беше онзи да остави десетте долара.

Дали наркоманите се вглеждаха в щампите на златните предмети?

Едва ли. Те си мислеха за съвсем други неща.

— По дяволите — изруга младежът.

Той сложи пеперудата на бюрото и прибра трите банкноти.

В същия миг пазачите го хванаха и го отведоха.

След по-малко от минута единият се върна, но пеперудата вече не беше на бюрото.

— Разкарай тези боклуци оттук — рече Анди Попс. — Не ги искам в склада.

— Да, сър — отговори пазачът. — Съжалявам. Вратата беше отворена само за десет секунди и не сме го видели.

— А трябваше.

— Не знам как е станало. Лоша работа.

— Хайде, не се тормози — успокои го Анди Попс. — Ставали са и по-лоши неща.