Филип Финч
Диамантите на Рурк (40)

39.

Нол ги взе от Мил Вали, сетне пое по шосе 101 нагоре към Сан Рафаел и по пътя към океана. Пътуваха по западната страна на крайбрежните възвишения, когато се натъкнаха на мъглата. Гъста бяла мъгла — Нол разчиташе на нея.

Хейс и Кейтлин облякоха черните анцузи. Нол се взираше в мъглата, прекалено зает, за да се обръща назад, когато чу шумно, учестено дишане отзад. Сякаш някой раждаше.

— Какво е това? — попита той. — Какво става?

— Дихателни упражнения — отговори Хейс.

Кейтлин продължи да вдишва и издишва.

— Защо ги правите?

Много му беше интересно да чуе обяснението им.

— Помагат ти да се съсредоточиш — отговори Хейс.

— Пречистват.

— Какво пречистват?

— Стремежите, потребностите, желанията.

— Концентрираш се — добави Кейтлин, след като издиша продължително въздуха си.

— Може би и аз трябва да опитам. Да се концентрирам.

— Трябва, ама не искаш — укори го Кейтлин. — Онези, на които това им е необходимо най-много, никога не го правят.

Дощя му се да я напсува, но си замълча и продължи да се взира в мъглата. Напомни си, че ако всичко тази нощ мине добре, никога няма да му се наложи да ги види отново.

Да, така беше по-приятно. При самата мисъл, че ще им каже сбогом, се почувства добре. Пречистен и съсредоточен.

Вдясно се появиха пътните знаци на кръстовището за Ларкспър Роуд и „Синята гъска“. Нол отби встрани. Слезе и взе със себе си инструментите от предната седалка. Хейс и Кейтлин останаха в микробуса. Всичко, свързано с отвертки и гаечни ключове, не ги интересуваше.

Нол се отправи към шкафа за телефонните връзки на кръстовището. Припомни си израза, че мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш пръстите на ръката си. Тази нощ беше точно така. Той знаеше горе-долу къде се намира шкафа, но го видя, когато едва не се блъсна в него. Беше бледо зелен, широк няколко сантиметра и висок около метър. Нол коленичи до него. Капакът беше прикрепен с няколко винта. Нол ги развъртя и го махна. Вътре имаше плетеница от разноцветни жички, свързани по сложен начин с таблото. Нол трябваше да пререже само една, стига да знаеше коя. Но кой можеше да каже?

Той извади специална ножица и започна да кълца сноповете жички. За десет секунди преряза всичките и пак сложи капака на мястото му.

Върна се в микробуса. Излезе на асфалта и започна да следва извивката, на жълтите маркировъчни линии вдясно и вляво. Когато след втория завой пътят стана прав, Нол намали и спря до електрическия стълб.

Изключи двигателя и угаси фаровете. Излезе от микробуса и отвори задната врата. Сложи на главата си миньорска лампа с батерия, която пъхна в джоба си.

— Хей, мистър Миньор — провикна се Хейс.

— Точно така — отговори Нол.

Всъщност лампата беше предназначена за ловци на миещи мечки. Те се ловят нощем и ръцете ти трябва да са свободни, докато тичаш подир кучетата. Навремето Нол ходеше на лов за миещи мечки. Само че нямаше намерение да им казва това. Щяха да му се подиграват. Той закопча на краката си котките за катерене, стегна около себе си колана, използван от електротехниците и метна брезентовия сак през рамо. Отиде до далекопровода, прикрепи широкия кожен колан около него и започна да се катери. Накланяше се настрани, като отпускаше тежестта си върху краката и колана.

Качи се до горе. Беше се упражнявал на електрическия стълб пред къщата си и стана за смях пред Мери и половината съседи. Сега беше далеч по-лесно. Тук бяха само Хейс и Кейтлин, а на Нол изобщо не му пукаше какво мислят за него.

Жиците бръмчаха. Нол усещаше това по стълба, през шиповете на котките.

Той погледна нагоре, но не видя нищо друго освен гъстата мъгла. Придвижи се още един метър и пак погледна. Този път видя трансформатора точно пред лицето си.

Промъкна се нагоре още няколко сантиметра. Трансформаторът беше в метална кутия. Високоволтовото захранване беше на върха. От едната страна течаха 220 волта — две жици по 110 волта и един заземен кабел, увит в троен пласт изолационен материал, който вървеше през мъглата към гората и къщата.

Нол се промъкна отстрани и се показа до трансформатора. Движеше се бавно и внимателно, защото съзнаваше добре, че тук минават хиляди волта. Колко ли бяха точно? Десет хиляди? Петнадесет? Във всеки случай много. При това под носа му.

Нол бръкна в сака и извади термичния заряд, който му бе дал Уелкъм. Той беше сложен в една тенекиена кутия от бисквити с изрязана горна част и тежеше два-три килограма. Отгоре се показваше фитилът. Беше дълъг около петдесет сантиметра. Вътре в кутията се виждаше горният пласт на експлозива. Уелкъм бе казал, че се състои от захар и калиев хлорат. Приличаше на бяла глазура на торта. Фитилът трябваше да възпламени пластичния заряд, а той — термичния на дъното.

Нол сложи кутията върху трансформатора. Фитилът увисна. Според Нол едва ли някой щеше да го забележи, докато гореше. Не бяха срещнали друга кола по пътя от Сан Рафаел дотук. Пък и тази мъгла. Но Уелкъм се бе погрижил за всичко. Нол извади певеце тръбата и напъха вътре фитила. Той се показа от другата страна. Сетне прикрепи тръбата отстрани на трансформатора с пластир.

Огледа всичко. Изглеждаше наред. Нол извади запалка.

Веднага щом я докосна, му се прииска да запали цигара. Страшно му се допуши. Уелкъм му бе казал, че може да пуши спокойно около експлозива. Но самата мисъл да пуши, докато работи с термичния заряд, пластичния и насочения взрив, изнервяше Нол и той остави пакета „Кемъл“ вкъщи. Сега съжаляваше, че го е направил.

Нол щракна запалката и допря пламъчето до края на фитила и когато той започна да съска и гори, слезе бързо от стълба. Махна колана и котките, но остави лампата на главата си и сложи сака на седалката до себе си. Разполагаше с петнадесет минути и не искаше да губи време. Възпламенеше ли се термичният заряд, експлозията щеше да стане след две секунди. Сетне щеше да пламне и да започне да гори с бяла светлина. Щеше да прегори изолацията на трансформатора и да се разпространи навътре, като не престава да гори. Топката с размера на човешки юмрук от течен горящ метал щеше да мине съскайки през целия трансформатор и ще падне на земята, там където беше паркиран микробусът. Щеше да бъде голямо зрелище, но той предпочиташе да го пропусне. Не, благодаря!

Кейтлин отново изпълняваше номера с дишането, но този път по-бързо, с по-малки глътки въздух. Нол се върна неколкостотин метра назад по шосето, после се придвижи бавно напред и спря до пътечката в храстите.

— Добре — каза той. — Хайде на работа.

Излезе от микробуса, даде сака на Хейс и отиде да вземе двата еднакви резервоара с газ. Те бяха в една раница, която той метна на гърба си. Макар и малки, те тежаха доста.

Нол запали ловджийската си лампа и започна да си проправя път сред храстите, сетне между дърветата. Дрехите му бързо се намокриха от падналата по листата мъгла. Лъчът на лампата осветяваше само няколко крачки напред и после мъглата сякаш го поглъщаше.

За пръв път Кейтлин не говореше. Нол се зачуди.

Стигнаха до стоманената ограда. Нол остави резервоарите на земята и взе сака от Хейс. После свали лампата от главата си, сложи тежка ръкавица от необработена кожа на дясната си ръка и извади някаква горелка. Отвинти клапите на резервоарите и когато отвъртя кранчето на лампата, се чу гърлено изсъскване. Той задържа горелката над този невидим поток от газ.

Горелката приличаше на дълга трошачка за орехи с някаква странна плочка накрая. Нол я стисна веднъж и от нея излезе искра, сетне се появи пламък с приятен приглушен звук. Беше синкав, с жълто по края. Нол бавно завъртя клапата за кислорода, докато жълтото изчезна.

Отвесните пилони на оградата бяха дебели около сантиметър и половина и поставени върху продълговати стоманени подпори. Нол изчисли, че трябва да пререже два от пилоните. Щеше да има достатъчно разстояние да се промъкнат.

Той доближи синкавия пламък до единия пилон, там където той се съединяваше с подпората. След няколко секунди пилонът стана оранжев, сетне вишневочервен. После започна да се огъва, като пръскаше капчици разтопен метал. Стоманата беше от добро качество — тя не само се разтапяше, но и не полепваше по лампата. След половин минута Нол успя да пробие пилона.

После се залови с долния край и след още половин минута пилонът се килна на една страна и падна върху мократа земя. Нол прегори още един пилон — пак по същия начин — и той се стовари върху първия.

Нол спря пламъка и затвори клапите на двата резервоара за газ. Прибра горелката, специалните очила и ръкавицата.

Сега трябваше да чакат трансформатора. Нямаше да е дълго.

— Мистър Всезнайко — отбеляза Хейс. — Съвършеният електротехник.

Човек можеше да каже тези думи дружелюбно, дори с уважение. Но от устата на Хейс те прозвучаха като обида.

— Така е — отговори Нол. — Знам какво върша.

— Какво щяхме да правим без тебе?

— Загубени сте.

— Мисля, че все щяхме да се оправим някак — рече Хейс.

Нол се зачуди дали да не му хвърли един пердах, след като всичко свършеше. Да го повали на мократа трева и да се нахвърли отгоре му. Щяха да са му нужни само една-две минути. Нол не си спомняше откога не се беше бил с някого. Той обичаше хората — дори в затвора „Вакавил“ се спогаждаше с почти всички. Но сега изгаряше от желание да натрие носа на този гадняр в калта.

— Хей, друже — каза Нол, — на хора като теб така и няма никога да им излезе късметът, ако не са такива като мен. Да не мислиш, че щеше да построиш къща от счетоводни книги? Ако не сме ние, ще живееш на дърво и ще се храниш с корени. Е, със стил, разбира се.

— Ралф — обади се най-после Кейтлин, — докато си цапаш ръцете, не се ли страхуваш, че ще изпуснеш нещо важно?

— Няма какво толкова да изпусна.

— Сигурен ли си? — попита тя по такъв начин, че Нол се ядоса.

Зачуди се за какво ли му намеква.

В този миг взривът се възпламени оттатък дърветата.

Небето над тях лумна — тих блясък от бяла светлина, от който мъглата заискри. Сигурно беше от топлинната вълна на термичния взрив. Пламна и угасна, а трансформаторът избълва още едно огнено кълбо и издаде приглушен тъп звук.

Заревото бързо изчезна, като остави само един кремав облак над дърветата. Нол го гледаше как постепенно се разсейва.

Той хвана сака, но не го вдигна. Внезапно се почувства ужасно потиснат, че трябва да мине през оградата с Хейс и Кейтлин, че се е въвлякъл във всичко това, че им е позволил да го изкушат. Изуми се от силата на чувствата си.

— Хайде, да вървим — подкани го Кейтлин.

Беше му изключително неприятно, но нямаше връщане назад. Пък и нали му беше за последен път.

Той пъхна сака през отвора в оградата, обърна се на една страна и влезе.