Филип Финч
Диамантите на Рурк (47)

46.

Джералд стоеше до исузуто с протегнати крака, когато жълтият шевролет корвет се изкачи на хълма. Джералд го видя още докато се катереше по пътя и взимаше завой след завой. Помисли, че ще спре някъде преди билото на възвишението — не се надяваше, че ще стигне чак дотук.

Но колата се появи горе. Загубенякът вътре се хилеше сякаш на целия свят, но усмивката му изчезна, когато съзря Джералд. Мъжът и жената се шмугнаха бързо в къщата, като че ли бързаха да се скрият от дъжда.

Джералд тръгна бавно по алеята за колите. Зачуди се от кои ли прозорци надничат, но не направи опит да ги открие. Беше сигурен, че надзъртат отнякъде.

Той продупчи една по една гумите на шевролета, който също клекна. Изглеждаше смешен с аеродинамичната си форма, прикован на едно място — като самолет, заседнал на пистата за излитане.

Строши и прозорците. Тряс! Хиляди четвъртити парченца стъкло се разпръснаха по настилката.

Остана самата ламарина. Вместо да я издраска, Джералд започна да пробива дупки в нея. Заби острата част на гаечния ключ дълбоко в предния капак, сетне в багажника и вратите. Когато приключи, по всичко личеше, че Бони и Клайд няма да пътуват повече.

Джералд се почувства много по-добре, когато се върна в исузуто. Беше ги изплашил и принудил да останат вкъщи. Мисията му беше изпълнена. Той седна в колата и зачака.

Таксито се показа след около час. То зави по алеята за коли пред къщата и от него излезе някакъв тип на около тридесет години със скапана подстрижка. Вървеше изправен, сякаш беше глътнал бастун. Иначе, доколкото Джералд видя, беше най-обикновен мъж.

Мистър Рурк му беше наредил да следи никой да не излиза от къщата. Нищо не бе споменал за неочаквани посетители. Джералд реши, че този тип също не бива да напуска къщата. Видя, че никой не хукна към таксито. Предната врата се отвори за новодошлия, сетне таксито излезе на заден ход и потегли надолу.

След няколко минути се появи Хармън. Той караше тойотата си, придобита по същия начин като исузуто на Джералд — мистър Рурк явно харесваше едри мъже в малки коли.

Хармън се приближи безгрижно до Джералд. Носеше пазарска чанта в ръка.

— Още ли са вътре? — попита той.

— Сега са трима — отговори Джералд.

— Трима ли?

— Мъжът, жената и още един тип.

— Кой е той?

— Ами, някакъв мъж.

— Трябва да влезем в къщата.

— И какво ще правим вътре?

— Евън не ти ли каза? Ти не си наясно. Скъпоценните камъни, дръвнико. Диамантите и тъй нататък.

— Ще ни ги дадат ли?

— Когато си свърша работата, те ще ни молят да ни ги дадат.

— Точно така.

Хармън отвори пазарската чанта и рече:

— Ето. Избери си. Магнумът е по-лек, но узито бе по-зловещо.

В чантата имаше пистолет от синя стомана и малък черен автомат.

— За какво са ни? — попита Джералд.

— За изравняване на силите. Онези вътре може да са въоръжени.

— Не, благодаря.

Джералд никога не бе държал оръжие в ръце. Не го беше смятал за необходимо.

Хармън се замисли за няколко секунди, сетне пъхна пистолета в колана си и взе автомата.

— Ето какво мисля да направим — каза той. — Ти ще почукаш на предната врата. Аз ще заобиколя отзад. Ще изненадам онези гадове.

— Щом искаш.

— Точно това ми е целта. Дай ми само няколко минути, докато мина отзад.

Джералд го видя как прекоси алеята и започна да се промъква през зелените храсталаци около паркинга. В ръцете си носеше автомат, а в панталона — пистолет. Смешно — тази буца от мускули с глава като топлийка размахваше оръжие и ходеше крадешком като дете, което играе на стражари и апаши. Може би се дължеше само на налудничавото му полинезийско-корейско чувство за хумор, но тази гледка разсмя Джералд.

Колко ли време му бе необходимо на Хармън да изпъпли отзад? Къщата беше голяма. Джералд му даде малко повече от две минути и отново тръгна по алеята за колите.

Уелкъм наблюдаваше всичко това иззад храстите. От самата къща се виждаше съвсем малка част от улицата. Но от скаличката, на която беше разположена постройката, гледката беше много по-добра. Човек можеше да се скрие в храсталака и да вижда какво става в задънената уличка.

Сега новодошлата буца от мускули се правеше на Рамбо. Сигурно щеше да се появи на задната тераса или край басейна и да мине през плъзгащата се врата отзад.

Уелкъм не искаше да изпуска от очи жълтия великан. Явно беше кореец, ако се съдеше по чертите на лицето му. Но необичайно едър. Пък и движенията му бяха опасни.

Грамадният кореец тръгна по алеята за колите. Измина четири-пет крачки и видимо се преобрази. Прегърби се и походката му стана по-отривиста и целенасочена. Сякаш се сви вътрешно. Юмруците му като че ли станаха железни.

Уелкъм забърза пак към къщата, наведен, прикривайки се зад храстите. Влезе вътре през страничния прозорец. Хейс и Кейтлин бяха в голямата стая на долния етаж.

— Идват — съобщи Уелкъм.

— И двамата ли? — попита Хейс.

— Да.

— Ние имаме пистолет.

— И те имат. Стигне ли се до стрелба, те ни превъзхождат.

— Какво ще правим тогава? — попита Кейтлин.

— Няма да допускаме да се стига до стрелба. Само това.

Уелкъм им каза да държат пистолета и да стоят в спалнята. Влезе ли непознат, да стрелят.

Те се втурнаха към спалнята и се затвориха вътре.

Уелкъм мина през плъзгащата се остъклена врата. Всъщност цялата стена беше стъклена, а вратата беше в средата. Имаше обаче пердета. Уелкъм ги дръпна, като остави малка пролука на вратата. Навън беше широката тераса, а долу — изкуственото езеро. Уелкъм зачака. Огромната буца от мускули започна да шумоли под терасата.

Уелкъм открехна вратата достатъчно, за да може онзи да я отвори. После се скри зад пердетата и пак зачака.