Филип Финч
Диамантите на Рурк (34)

33.

На следващата вечер Хейс и Кейтлин дадоха на Уелкъм мерцедеса и десетте хиляди долара.

Уелкъм прекара нощта с Грейс. Преди да заспят, тя попита:

— Ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа?

— Не — отговори той. — Не искам да те въвличам. Противозаконна е, но не е голямо престъпление. Само едни богати хора се забавляват и правят неща, които ги възбуждат — ето, за това става дума. Пък и имам нужда от пари.

— Не и заради мен.

— На всеки му трябват пари.

— Алчността не познава граници.

— Още не съм станал алчен.

— Какво искаш чак толкова много?

— Теб.

— Мен?!

— Ще бъдеш ли моя?

— Какво означава това?

— Знаеш какво. Да бъдеш само моя. На никого другиго.

— Моля те, не ме насилвай.

— Пак започваш. Разбираш ли сега за какво ми трябват парите?

— Как ми говориш само.

— Виждам как стоят нещата в действителност. Това е всичко.

— Не искам да пострадаш.

— Само ще направя онова, което мога да правя — отговори Уелкъм.

* * *

Чудна кола е мерцедесът! Уелкъм тръгна от Сан Франциско на зазоряване. Пое по междущатската магистрала, включи автоматика на сто и десет километра в час и остави колата да го носи по Сентрал Вали. Макар че спираше, за да раздвижи крака си на всеки два часа, той влезе в Лос Анджелис в ранните часове на следобеда.

Хапна в Сан Клементе. Не бързаше. Сетне подкара по I-5 към океанското крайбрежие. Мина доста време, откакто живя във военната база в Пендълтън, но беше сигурен, че ще намери мястото, което търсеше.

След няколко километра видя примигващите червени крушки и неонови светлини на „Фокс Хол“. Паркингът беше пълен с военни джипове.

Вътре — въртящи се светлини, облаци цигарен дим, бирен привкус и оглушителна музика. Тълпи ниско подстригани глави, обърнати към едно момиче на дансинга, което кършеше бедра.

Неприятен спомен. Всички онези нощи, прекарани в този бар, караха Уелкъм да се чувства потиснат и нещастен.

Но сега изпита усещането, че тук не му е мястото. Това не беше чак толкова лошо.

— Уелкъм — изрева някой.

Уелкъм едва чу името си — толкова силна беше музиката. От една маса в ъгъла някой му махаше с ръка. Литълджон.

Той беше няколко години по-възрастен от Уелкъм, нисък, с изправена стойка. Слаб и подвижен. Чернокож.

Навремето, ако човек му беше приятел, Литълджон стискаше ръката му по няколко пъти, като сграбчваше пръстите му, преди да поеме дланта.

Сега му протегна спокойно ръка. Уелкъм я стисна веднъж. Жилавите ръце на Литълджон още бяха мускулести. Не се бяха виждали от Бейрут.

Уелкъм си поръча халба бира. Литълджон беше преполовил своята. Поговориха малко за едно време, за войната. Уелкъм му разказа как са го ранили. Литълджон искаше да знае как е като уволнен, в цивилния живот. И на него му предстоеше пенсиониране и той се чудеше как ще я кара.

— Различен свят — отговори Уелкъм.

Не знаеше как да се изрази по друг начин. Имаше много за разказване, но не можеше да намери подходящите думи.

— Виждаш какъв е животът там, но едва когато станеш цивилен, разбираш колко е различно.

— В хубав или в лош смисъл? — попита Литълджон.

— Само различно. А дали е хубаво или лошо — зависи какво търсиш.

Литълджон не остана доволен от отговора, но смени темата.

— Онази поръчка… — започна той.

— Надявам се, че няма да те затрудня.

— Всичко е в колата. За какво ти е, ако не е тайна?

— Трябва ми за една работа.

— Ега ти работата…

— Един богаташ иска да проникне в сейфа на друг богаташ.

Хейс беше измислил някаква история, в случай че Литълджон се поинтересува — нещо за измама със застраховки и взривяване на опразнена сграда. Само че звучеше неправдоподобно и беше по-добре да каже истината на Литълджон. Какво от това, че я знае?

— Мисля, че два половинкилограмови пластични взрива ще разбият вратата на сейфа.

— Ще стане — съгласи се Литълджон.

— Казах, че сам ще направя устройствата. Парите са добри. Пък и имах нужда от някаква работа.

— Никой ли няма да пострада?

— Не. Няма да взривявам самолети или офиси. Искам само да спечеля малко пари.

Литълджон каза на Уелкъм да го последва до колата. Той имаше бял понтиак. Нещата бяха в багажника.

Уелкъм докара мерцедеса до понтиака.

— Дявол такъв — рече Литълджон, като видя мерцедеса, — не ти е отнело много време да се издигнеш.

— Дадоха ми го само за двадесет и четири часа.

— На мен никой не ми дава нищо.

Отвориха двата багажника. В този на Литълджон имаше един дървен сандък.

— Правя го само заради теб — каза Литълджон.

Той вдигна сандъка и го сложи в багажника на мерцедеса.

— Колко са вътре? — попита Уелкъм.

— Пълен е до половината.

— Това е повече, отколкото ми е необходимо — рече Уелкъм.

— Задръж ги. По-лесно е да ги измъкна, отколкото да ги върна обратно. А, сложих и двадесетина детонатора, макар че не ми каза.

— О, да, забравих. Така е в цивилният свят. Човек не мисли за такива подробности като детонатори. Умът ти е зает с други неща — отговори Уелкъм и затвори багажника.

— Използвай ги както трябва — рече Литълджон.

— Това струва пари.

— Задръж си ги.

— Това не са мои пари. Онзи тип има много.

— Може да си купя нови тонколони и гуми за колата. Дай петстотин долара.

— Малко е.

— Добре, нека да бъдат хиляда. Две хиляди. Колко искаш да кажа — пет хиляди ли?

— Кажи го.

— Какво? Пет хиляди долара? Шегуваш се.

— Ела в колата — рече Уелкъм.

Седнаха в мерцедеса. Уелкъм държеше част от парите в джоба си, а останалите — в жабката на колата. Отброи пет хиляди долара в банкноти от петдесет, и сто.

— Използвай ги както трябва — рече Уелкъм.

— Виждам, че добре се оправяш.

— Засега.

— Знаеш ли, притеснявам се, че един ден ще ме пенсионират, ще живея някъде във фургон и по цял ден ще гледам телевизия.

— Може и така да стане — каза Уелкъм. — Но ти и аз сме обучени. За нашата професия има пазар, ако го намериш. Закачиш ли се за нещо, може да изкарваш добри пари.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Възползвай се от предоставената ти възможност. Не го ли направиш, ще се намери друг. Така стоят нещата в цивилния живот.

— Ще се опитам да го запомня — рече Литълджон.

Уелкъм потегли. Първоначалната му идея беше да пренощува някъде и да тръгне сутринта.

Но си помисли за Грейс. „Фокс Хол“ и всички нощи, които бе прекарал там, го накараха да се сети за нея. Тогава беше пълен с жизнени сокове и енергия и въпреки това изпитваше някаква празнота, която сраженията не можеха да запълнят. Пиеше и крещеше наред с другите ниско подстригани морски пехотинци, душеха като глутница хрътки подир всяка жена, макар да знаеше, че е тъпо и само си губи времето. А на сутринта чувстваше още по-голяма празнота, независимо дали му бе провървяло или не.

Сега желаеше само Грейс.

Още нямаше осем часът. Не беше уморен. Колата вървеше така, сякаш можеше да изкара сто години. Ще бъде при Грейс, преди да се е събудила. Уелкъм пое на север по I-5.