Филип Финч
Диамантите на Рурк (56)

55.

Беше единадесет часът, а Мърл още не се беше прибрал. Нямаше го цяла вечер. Една роза, хитра бележка — и духва.

Негова работа, помисли си Грейс. Но като се имаше предвид, че не се познаваше с нищо и никого в Сан Франциско, какво ли правеше толкова до късно?

Тя прекара вечерта на дивана. Чуваше, когато отваряха външната врата на сградата. Всеки път, когато някой влезеше, тя отиваше до вратата на апартамента си и поглеждаше през шпионката.

Това, разбира се, беше безсмислено. Когато се върнеше, Мърл щеше да се отбие първо при нея.

Външната врата пак се отвори. Грейс погледна часовника на стената. Единадесет и седемнадесет минути. Не поглеждай, каза си тя, но само след секунда промени решението си.

Отвори вратата. На прага стоеше Уелкъм, готов да почука.

— Искам да говоря с теб — каза той.

— Аз също.

— Искам да отидем до „Клиф Хаус“.

— „Клиф Хаус“ е затворен. Ако толкова много искаше да отидем там, трябваше да се върнеш преди пет часа.

— Нали не ми се сърдиш?

Качиха се във форда на Грейс и потеглиха по булевард Гиъри. „Клиф Хаус“ беше затворен и тъмен. Нещо повече, наоколо нямаше никаква светлинна. Паркингът беше пуст. Грейт Хайуей — също. Край тях бяха само океанът, плажът, скалите и паркът с дърветата. Въздухът беше студен и много солен. Уелкъм го помнеше такъв, но искаше да се увери.

Той се приближи до ниската каменна ограда с далекогледите и двете кофи за боклук.

Тюлените кряскаха ли кряскаха. Бяха по-неприятни от гаргите. Уелкъм се зачуди какво ли би било, ако работеше в „Клиф Хаус“ като сервитьор или продаваше сувенири по цял ден край тюлените. Не би издържал повече от половин час.

Опитваше се да си спомни нещо, което Джералд Мун бе казал тази сутрин. Че трябва да се помъчиш да се оправяш сам в живота.

Да вземеш нечия страна, бе казал Джералд.

Да разчиташ на някого, би се изразил Уелкъм.

Грейс стоеше до колата със скръстени ръце и го гледаше. Не си бяха казали нито дума, откакто излязоха от апартамента.

Уелкъм застана пред нея и попита:

— Искаш ли да чуеш една история?

И й разказа всичко. Тя слушаше мълчаливо. От време на време поклащаше глава — ядосана, удивена, но не го прекъсна.

— Ти не си в ред — каза тя, когато той свърши.

— Нищо ми няма. Те не са в ред. Хейс и неговата сган. Начинът, по който разсъждават и се държат. Ние със Съни сме различни. Въвлечени сме, но не сме като тях.

И ти не си като тях, искаше да добави Уелкъм.

— Не — възрази Грейс. — Ти си луд.

— Смятам, че можем да го направим. Мислих за всичко — и за хубавите, и за лошите страни. Каквото и да им се случи, те си го заслужават напълно. Само едно искам да знам — ти на моя страна ли си?

— Може би трябва да изслушаш и мен. Накратко. Хейс скъса със съпругата си. Ще я остави в близките дни. Влюбен е в мен. Винаги е бил, но сега го знае със сигурност. Ще направи всичко, за да остана при него. Цялата му собственост е моя. Така каза.

— Какво?

Той я хвана за ръцете. Грейс го погледна в очите. Известно време стояха така. Тюлените не спираха да кряскат.

— Какво ще кажеш, а? — попита тя накрая.