Филип Финч
Диамантите на Рурк (12)

11.

Пътуваха за Лодай и неокосменият Хармън разказваше на Джералд за кариерата си като звезда в порнофилми. Не игрални, а само десетминутни сценки. Двеста долара за нещо, което и без това можеш да направиш безплатно.

— Ако искаш да участваш, мога да те уредя — предложи той на Джералд. — Ти имаш хубаво тяло.

Джералд се зачуди дали това не е покана да се хвърлят в леглото. Сигурно ставаше дума за филми само с мъже.

— С момчета или с момичета? — попита той.

Пътуваха с колата на Хармън. Изведнъж Джералд установи, че двамата са съвсем близо, притиснати един до друг.

— Понякога има и момичета — отговори Хармън. — Но през повечето време си соло. Самозадоволяваш се. Педалите си падат по това — да гледат как един добре сложен мъж лъска бастуна. Хич не ми пука. Нали си плащам наема.

— Аз нямам проблеми с наема — каза Джералд.

Този път Рурк им беше възложил задача да вземат нещо. Джералд и Хармън трябваше да се срещнат с някакъв си Бугър на паркинга пред щанда за зеленчуци на шосе номер 12, на около пет километра от Лодай. Това беше далеч от Крайбрежието, навътре в долината.

Мистър Рурк им каза да вземат от Бугър хартиено пликче, съдържащо деветдесет и пет хиляди долара.

Изпълняваха най-малко по една такава поръчка месечно, откакто Джералд започна да работи за Рурк. Хармън каза, че Бугър бил моторист. Дърдореше най-различни щуротии, които Джералд не си правеше труда да слуша, но за това му повярва. Оказа се, че Бугър наистина е моторист, само че облечен като нормален човек. Но Джералд умееше да разпознава боклуците. Човек можеше да го свали от мотоциклета му, да му махне кожените дрехи, дори да го изкъпе и подстриже, но нямаше отърване от онези криви крака, счупения нос и белега на челюстта, а преди всичко — от онези очи като на Марли Мансън^[1] — ледени като мрамор.

Според Джералд Бугър беше или мотоциклетист, или ездач в родео със сериозен опит с LSD^[2] — каквото си избереш.

Караваната на Бугър се намираше на прашния паркинг зад щанда със зеленчуци. Той седеше вътре. Седалката му беше дръпната назад, а ботушите — вдигнати на таблото. Прозорците бяха затворени. На покрива жужеше климатична инсталация.

Хармън спря до него. На караваната имаше рисунка, изобразяваща залез-слънце над високо скалисто плато и индианец с наведена глава и увиснало копие, яхнал уморено пони.

Джералд излезе от колата и почука на стъклото на караваната. Бугър се обърна, отвори прозореца и му подаде три хартиени пликчета.

— Ето ти царевицата, доматите и марулите — рече той.

Джералд отвори кесиите една по една. Царевица. Домати. Парите.

— Искаш ли да ги преброя в колата? — попита Джералд. — Или предпочиташ да гледаш, докато го правя?

— Искам да се прибера вкъщи, по дяволите.

Бугър беше облечен с китайско кимоно и червен найлонов дъждобран. Държеше кутия бира в ръка. Отдалече можеше да мине за заводски работник или пътен строител.

— Веднага щом преброя парите — отговори Джералд.

Хармън вече беше излязъл от колата и Джералд му подаде двете книжни кесии.

— О, я стига. Не ти вярвам.

— В колата или искаш да гледаш?

— Отивам си.

— Представи си, че си тръгнеш, а парите се окажат по-малко. Никак няма да е добре за теб.

— Не спори с него — обърна се Хармън към Бугър. — Вече би трябвало да го познаваш добре. Само те дразни.

— Може да ги преброя и тук — каза Джералд и Бугър отключи вратата на караваната.

— Има сок от череши — каза Хармън. — Искаш ли?

— Звучи добре — отговори Джералд и се качи в караваната.

На пода имаше дълга синя черга, малък вграден хладилник, видео и телевизор. На прозорците — щори. Джералд ги дръпна.

Леглото избълбука под тежестта му. Дюшек с вода. Джералд пусна хартиената торбичка в краката си и започна да вади парите. Свърши с броенето на първата пачка и я сложи до себе си на леглото.

— Добре — каза накрая Джералд. — Всичко е тук.

— Винаги е така. Няма ли да го разбереш?

— Всеки греши — отговори Джералд.

Излезе от караваната. Хармън му подаде пластмасова чаша със сок от череши. Джералд го изпи.

— Задник — рече Бугър и включи двигателя.

— Не го дразни — каза Хармън. — Той е опасен.

— Съмнявам се. Само един въздухар — отговори Бугър.

Джералд вдигна глава и каза:

— Има само един начин да разберем това.

Бугър се позамисли върху думите му за няколко секунди. Сетне затвори прозореца. Караваната вдигна прах, когато потегли.

На връщане шофираше Хармън. Джералд отвори коженото си куфарче и започна да нарежда вътре пачките от книжната кесия. Бяха точно колкото да го напълни.

Защо ли някакъв си боклук дава на Рурк всички тези пари, при това в брой? Хармън вечно се чудеше за това на глас. Но Джералд мислеше, че се досеща. Предполагаше и какво се купува с тези пари. Само че не виждаше смисъл да разсъждава. Рурк му даваше по осемстотин долара на седмица. Джералд живееше със семейството си и разходите му бяха минимални. Трупаше пари.

— Видя ли го само? — попита Хармън. — Погледна го мръсно, и той изчезна. Ти имаш бъдеще в този бизнес.

— Надявам се да не е така — отговори Джералд.

— Имаш ли други идеи?

— Искам да отворя полинезийски ресторант. Тук няма такива. В Сан Франциско има италиански, мексикански, тайландски, кубински и около петдесет вида китайски ресторанти. Но не и полинезийски. Това е нещо различно. Откъсваш се от конкуренцията, създаваш си свой бизнес. Така пише в книгите.

— И какво? Ще ставаш и ще лягаш там, ще ходиш на едно и също място всеки ден? Ще се ожениш, ще ти се народят хлапета, които ще ти се мотаят в краката? Господи, каква досада! Наистина ли мислиш, че това ще стане?

— Ако ми провърви — отговори Джералд.