Дебора Сатинууд
Луна за двама (5)

5.

Беше свикнала да брои ударите на часовника, защото с тая превръзка на очите това беше единственият начин да следи часовете, около които се въртеше животът. Един, два, три, четири, пет пъти иззвъня камбаната този път. Предполагаше, че голямата къща скоро ще се разбуди, цяла армия прислужници ще започне да мете, да оправя леглата, да бърше праха. Свикнала да се труди от зори до мрак, за да поддържа един скромен дом, можеше да си представи колко ръце са необходими, за да му бъде удобно и сито на глезения пер.

Ларк лежеше в леглото, най-мекото, в което беше спала някога през живота си, чакаше в мрака и мислеше за ужасните новини, които лекарят й беше съобщил предишната вечер. Инстинктивно докосна с пръст раната на бузата, която още я болеше, с надеждата да се е случило чудото. Но, разбира се, раната не беше изчезнала през нощта.

С отчаяние разбра, че трябва да остане още известно време под този покрив, да лежи тук и да приема грижите на лекаря, защото иначе можеше да й остане някой отвратителен белег. Успокои се с мисълта, че лорд Гласмийд няма как да знае за участието й в нелегалната организация. Никой не знаеше за това, освен верния пратеник, който й носеше всяка седмица посланията направо от Върджил, и… скритият под качулката мъж, на когото тя ги предаваше под луната, огряваща Вълшебния глог.

Дали злото чудовище, което беше убило с такава жестокост чичо Джером, не я търси сега? Дали е разбрал, че е убил не онзи Балинтър, когото трябва? Той със сигурност беше от аристокрацията и вероятно се движеше в същите висши кръгове, в които се подвизаваше и лорд Гласмийд. Дали двамата се познават? Няма ли в някой светски разговор с лекаря златокосият да открие къде се намира племенницата на Джером Балинтър и да се опита да я удуши през нощта или да накара да я арестуват за участие в заговор срещу държавата?

Тя потрепери, като си спомни за конника с огромния черен жребец. Къде е неговото място в тази загадка, която ставаше все по-голяма и по-голяма? Наистина ли той беше нейният спасител и ако е така, тогава кой е подпалил пожара?

Дилемата й остана нерешена. С тази рана на бузата и с превръзката на очите тя не можеше да измисли начин да съобщи на пратеника къде да й донесе посланието от Върджил. Нито пък се сещаше как да предупреди онзи призрак под Вълшебния глог, че поне за известно време жаждата му за тайни няма да бъде утолена.

— Бррр!

Тихият възглас на Гриндъл и бързите й стъпки накараха Ларк да подскочи уплашено.

— Ох! Огънят почти е изгаснал. Гледай ти сега! Трябваше да се престраша и да се измъкна от леглото преди час, наместо да си грея кокалите като изнежена жена на някой пер.

Всичко това прислужничката говореше тихо сама на себе си, докато ожесточено разпалваше огъня. Скоро, ако се съди по топлината в стаята, тя се справи със задачата си.

— Добро утро, Гриндъл.

— Ох, госпожице… Ама аз нали не ви събудих?

— Не. Будна съм от преди малко.

Жената зацъка съчувствено с език.

— Не можахте да спите, а? Че как да не ви разбере човек? Както сте изгорена цялата, сигурно е трудно да лежите в леглото, камо ли да си почивате спокойно.

— Бих искала днес да се опитам да стана.

Щом изрече това, Ларк започна бавно и извънредно внимателно да отмества настрани завивките.

— Ох, недейте, госпожице! — възпротиви се Гриндъл хвърли духалото и се втурна към пациентката. — Най-добре е да почакате, докато лорд Гласмийд ви позволи. Почти шест е и той скоро ще стане — винаги закусва в и половина. Моля ви, почакайте го, не се знае каква беля може да направите.

— Хайде. Помогни ми, Гриндъл.

Не беше лесно да разубедиш Ларк, щом веднъж си науми нещо. Тя полека провеси крака от леглото и, като протегна ръце, зачака търпеливо помощ.

— Ами, щом настоявате — замърмори недоволно прислужницата, — ама, дайте да ви помогна да си сложите халата. На старата господарка е, малко е голям, но ще ви топли.

Ларк остави прислужницата да хване ръцете й и да ги промуши през дългите копринени ръкави. След това, когато коланът беше вързан здраво около кръста й, тя сложи ръка на раменете на Гриндъл.

— Сега, ако обичаш, заведи ме до някой стол. Бих искала да поседя малко преди закуска.

Нужни бяха няколко стъпки, после завъртане и Гриндъл я остави пред някакво кресло. Ларк напипа облегалките и предпазливо се отпусна.

— Сега ще отида само да взема чая ви, госпожице. Ето ви едно одеяло, загърнете се с него, не можем да ви оставим да се простудите, нали така. Днес си е направо кучешки студ. Обзалагам се, че по моравата и по старите чинари има дебела слана.

Гриндъл отиде да дръпне завесите и Ларк чу как кръглите месингови халки изтракаха шумно по корниза.

— Красив изгрев — продължи Гриндъл, — целият в розово и бледолилаво. По върховете на планините има сняг, а поилката за птичките се е заледила. Слушайте какво ви казвам, чака ни студена, сурова зима тази година.

Тя излезе, а Ларк продължи да седи на креслото до огъня, навела замислено глава, искаше й се да може сама да види хубавия изгрев. Светлината на слънцето със сигурност би я развеселила, би повдигнала духа й повече от всичко друго през тази тъжна утрин.

Би ли се осмелила да стане и да докуцука до прозореца с обгорените си крака? Би ли се осмелила да свали бинтовете от очите си?

Да! Ще го направи! Макар и само за миг, ще се възхити на изгрева и ще се ободри.

Или може би желанието да се ободри, е само едно неубедително извинение? Дали просто не гори от желание, със смесица от вледеняващ ужас и трескаво любопитство, да намери огледало, да се взре в образа си и да разбере сама доколко обезобразено е лицето й от огъня?

Разбира се! И тя „наистина“ ще разбере!

Лекарят няма защо да знае. Ще превърже отново очите си, след като си позволи тази малка волност, и изобщо няма да му каже за нея.

Движеше се бавно и внимателно. Стъпваше с изкривени стъпала, защото петите отдолу я боляха прекалено силно, за да може да ходи нормално, и беше леко приведена, с протегнати напред ръце. За щастие не срещна никакви пречки по мъчителния си път към прозореца и скоро ръката й докосна хладните, кадифени завеси, които беше чула Гриндъл да дърпа. Зад тях изпод рамката леко духаше. Ларк напипа стъклата и притисна длани към ледената им повърхност. После вдигна ръце на тила си и леко откри края на превръзката. След това започна да я отмотава още и още…

Хладният вятър галеше челото й. Обгорените й ресници, насълзените й очи. Повдигна клепки и се приготви да види слънцето, но меката светлина не се появи, не проблесна нито един лъч от сутрешните багри.

Трескаво и нетърпеливо докосна с пръст миглите си и откри, че са станали редки, по-малки и че от докосването им изпитва силна болка. Може би очите й не можеха да се отворят напълно — какво, какво не е наред? Диво, с треперещи ръце докосна влажните извивки на очните ябълки, проучи ги и усети как се отварят широко, още по-широко.

Но никаква искрица светлина не стигна до дълбините им, не се появи никакъв образ, който би могъл да прилича на цвят или на сянка. Всичко беше в мрак, всичко, „всичко“!

Ларк се завъртя, после още веднъж и още веднъж, като се опитваше да намери огъня, някоя свещ, нещо, което да гори. Но нищо не се появи, около нея имаше само мъртва, тъмна пустота… тя нямаше зрение. Никакво.

Сляпа! „Тя беше сляпа!“

Светът изгуби равновесието си, стана място на ужас, страх и объркване. Тя се спъваше, въртеше се непрекъснато в кръг с протегнати ръце и с широко отворена от потрес уста. Изведнъж предметите в стаята се превърнаха в лабиринт от препятствия, тя залиташе покрай тях, сграбчваше ги с пръсти, за да не падне. Обхваната от безумна паника, Ларк се запрепъва към вратата, после изстена, извика и се втурна обратно към прозореца. Разбира се, че ще успее да види слънцето, ако отново потърси светлината му!

Неочаквано в хаотичното си препъване настъпи влачещия се край на превръзката и падна тежко, болезнено на килима. Изстена и запълзя на ръце и крака, чувстваше се изгубена в някакъв безкрайно тъмен и ужасяващ тунел. Пръстите, които диво търсеха наоколо, най-после откриха повърхността на стена, а след това за пореден път кадифената завеса и тя се хвана за нея като за спасително въже.

Равновесието й беше нарушено, можеше само да виси на завесата, сякаш от това зависеше животът й, да вие, да плаче и — при все че едва ли го осъзнаваше — да вика в дива самозабрава господаря на къщата.

 

 

Въпросният джентълмен седеше на масата и довършваше отличната си закуска. Сивият редингот, жилетката от брокат и правите панталоните правеха вида му много изискан; той олицетворяваше елегантността, която подхождаше на хората с неговото обществено положение. Дори косата му беше подстригана по-късо, според последната мода, вместо да бъде обилно напудрена или скрита под перука.

До махагоновия бюфет зад него стоеше дискретно един прислужник, който се грижеше за дългата редица димящи ястия в сребърни подноси. Облечен в бляскава ливрея в златно и небесносиньо, той придаваше завършеност на разкошната трапезария, която беше боядисана в светлосиньо и беше украсена със сложни гипсови орнаменти в стил рококо. Прислужникът пристъпи напред, за да допълни с кафе порцелановата чашка пред господаря си, но лорд Гласмийд разсеяно отказа с движение на ръката.

— Както обикновено ли да се разпоредя с остатъците, милорд? — попита прислужникът, който имаше предвид обичайното нареждане на Кристофър остатъците да се сипват в паници и да се раздават на бедните, наредени на опашка пред вратата.

— Да, Конър — измърмори младият пер, като сгъна вестника намръщен. Заглавията бяха тревожни. Предишния ден тълпа защитници на католицизма били арестувани във Феникс парк, войската промушила някои от тях с щикове още преди да бъдат оковани. А по границата между Ълстър и Ленстър имало яростни сблъсъци между католици и протестантски терористи. Навсякъде бунтовниците открито садели дървета на свободата и палели големи огньове, за да отпразнуват победите на французите от другата страна на Ламанша.

Тези новини не подобриха твърде и без това лошото настроение на Кристофър. През цялата нощ беше обмислял един особено неприятен проблем, беше кръстосвал червено-златистия турски килим в спалнята си, докато накрая, полумъртъв от изтощение, се беше отпуснал на един стол и беше задрямал. Ако преди един час не го бяха разбудили магарешкият рев и тропотът на количката, която разнасяше млякото, щеше да пропусне часа за закуска — нещо, което не му се случваше.

Като вадеше златния си джобен часовник, за да провери колко е часът, той се зачуди дали все още спи неговият проблем с махагоновата коса, който го беше държал буден през цялата нощ. Надяваше се почивката през нощта да я е направила малко по-малко упорита и доста по-сговорчива. За да успее едновременно да защити Ларк Балинтър и да открие нейния източник на информация, без да рискува собствената си кожа, ще са необходими ловкост от негова страна и съдействие от нейна.

Изведнъж осъзна, че тропа с лъжицата си по синьо-червената покривка на масата и с крива усмивка я остави настрани. Чу някакво вълнение иззад вратата, стана нервно и прекоси черно-белите плочки към огромната зала.

— Какво по дяволите става? — извика той, когато две от камериерките на горния етаж слязоха тичешком по стълбите с развети панделки на бонетата.

— Момичето на арендатора, милорд! — отговори едната бързо и презрително. — Полудя напълно, ви казвам!

Без да губи време да разпитва за подробности, Кристофър се втурна нагоре, като вземаше по две стъпала наведнъж, а токовете на излъсканите му ботуши тракаха по мрамора. Когато влезе в стаята на майка си, намери Ларк сграбчила завесите на прозорците и без превръзка на очите.

— Боже милостиви! — възкликна той и се хвърли напред.

Щом чу гласа на лорд Гласмийд, Ларк извърна глава и извика името му. После, като държеше все още с една ръка завесата, тя протегна другата към него и се хвърли напред с цялата си тежест, докато усети ръцете му да я обгръщат.

Обви с ръце врата му, за да намери опора както срещу ужаса, така и срещу световъртежа в главата си. Равновесието й бе нарушено до такава стенен, че не можеше да спре да залита, а шокът така беше отслабил краката й, че те заплашваха да подгънат и тя да падне отново.

— За бога, Ларк! — каза Кристофър, като се опитваше да охлаби желязната хватка около врата си. — Какво сте направили? Нека ви заведа обратно в леглото, където…

— Не! — изпищя тя. — Не ме пускайте! Моля ви, не ме пускайте!

Като обезумяла тя впи пръсти в дрехите му, стискаше го здраво, сякаш се боеше, че може да избяга.

— Очите ми! — извика му тя, обхваната от абсолютен ужас. — Не мога да виждам! Не мога да виждам!

Мълчанието, което последва, беше толкова злокобно, толкова съдбовно, че въздухът сякаш за миг излезе от дробовете на Ларк.

— Не ме ли чухте? — повтори тя, като го сграбчи за яката. — Казах, че не мога да виждам. Станала съм сляпа като прилеп!

Пръстите на Кристофър се стегнаха на кръста й и той я привлече към себе си, сякаш да я защити от собствения си отговор. После, като затвори от мъка очи, той съобщи жестоката истина:

— Да, Ларк. Сляпа си.

Когато той потвърди кошмара й, тялото на Ларк потрепери конвулсивно. Гърлото й се сви, крайниците й се сковаха от шока. Беше очаквала той да се противопостави на думите й, да успокои страховете й, да й обещае, че всичко ще бъде наред.

— Кажете ми, че е само временно! — каза тя умолително. — Кажете ми, че утре или вдругиден ще оздравея, ще мога отново да виждам!

Той хвана с ръце лицето й и, като я държеше здраво, заговори честно с твърд глас:

— Кълна се, Ларк, ако можех да преобърна земята и небето и да ви кажа това, което искате да чуете, щях да го направя. По време на пожара е имало експлозия — мисля, че силната светлина може да повредила очите ви. Бог знае, бих искал да мога да ви уверя, че утре ще се събудите с възстановено зрение. Но не смея. Не мога да кажа дали някога ще виждате отново.

Гласът й се изви ужасено.

— Искате да кажете, че няма никаква надежда, така ли?

— Не би било хубаво от моя страна да ти давам празни надежди — отговори тихо Кристофър и хвана по-здраво кръста й, когато тя залитна. — Но смятам, че в твоя случай положително има голяма надежда.

Като си поемаше на пресекулки въздух, Ларк се опита да осмисли думите на лекаря. Когато страшната истина започна да прониква в съзнанието й, тя изстена и извика:

— Не, не!

После, отчаяна, се разрида на жилетката на лекаря, вкопчена в него, сякаш той беше единственото сигурно пристанище насред яростната черна буря.

Кристофър просто я прегръщаше, а вътрешно беснееше, че няма сила да й върне зрението.

Накрая, след доста време, сълзите на Ларк пресъхнаха, а с тяхното спиране травмата от току-що открития й недъг премина от диво недоверие към просто вцепенение. Тя се отпусна в ръцете на мъжа и усети как той я хвана, за да не падне на пода.

Кристофър пъхна ръка под коленете и раменете й и я притисна до гърдите си. Въпреки че я държеше здраво, тя отново обгърна с ръце врата му и го притисна така, че никаква сила на земята да не може да я отдели.

Когато той я сложи внимателно на едно кресло и се опита да се освободи от здравата й прегръдка, тя извика.

— Спокойно — каза той. — Ще се отдалеча само на няколко крачки, за да взема един стол… Така, а сега ще седна до тебе и ще ти държа ръката. Не се страхувай. Няма да те оставя.

Тя почувства как той взе ръката й в неговата и се наведе към него, заслушана в гласа му, в дишането му. Около тях беше тихо. Само тропотът от колелата на някоя карета, потракването на някое сухо клонче о прозореца или пронизителното джафкане на куче напомняха на Ларк, че животът навън продължава с обичайния си ритъм.

След миг тя заговори.

— В-вие казахте, че… сте знаели.

Настъпи кратка пауза.

— Боя се, че знаех.

— И въпреки това не казахте нищо досега.

Кристофър наведе глава.

— Исках да мине малко време — време, през което да станете по-силна, по-способна да издържите на шока.

Ларк знаеше, че огънят пламти точно зад гърба му и тя направи неочакван отчаян опит — наведе се напред и втренчи очи, докато започна да й се струва, че те ще изскочат от орбитите си. Но не можа да види нито едно пламъче, нито една искрица не проникна през завесата пред очите й. Тялото й се напрегна, а дишането й се ускори, когато я заля нова паническа вълна.

— Гриндъл! — изрева Кристофър, хвана с голямата си ръка мятащите се ръце на Ларк и ги задържа на място. — Гриндъл!

Няколко секунди по-късно тревожни стъпки прекосиха бързо килима, а после се чу задъханият глас на извиканата прислужница:

— Милорд?

— Донеси малко бренди. Бързо!

Ларк почти не чу думите. За миг беше изгубила здравия си разум, представяше си живота, прекаран в пълен мрак, живот, в който ще бъде безпомощна и няма да може да се грижи за Джейми. През цялото време едва съзнаваше тихите, настойчиви думи, които й казваше Кристофър, за да я утеши, за да върне обратно разсъдъка й.

Накрая някой я хвана за брадичката и изля между зъбите й някаква хладна, огнена течност. Тя се задави, ахна, а после остави още от питието да се излее в гърлото й, като смътно разбираше, че то ще помогне да се успокои трескавия й ум.

Когато погълна толкова, колкото искаше, тя извърна глава от чашата. С удивление осъзна, че е вкопчила така диво пръсти в ръцете на лекаря, че ноктите й положително се врязват в кожата му. Тази мисъл я накара да се опита да се овладее.

Като освободи малко хватката си, тя промърмори с тих гласец:

— Бих предпочела да умеете да връщате очи, а не лица, милорд… С радост бих избрала зрението пред външността.

Той не каза нищо, известно време помълча и тя. Просто впери безполезните си очи в някаква точка на тавана, докато тялото й остана измамно спокойно на стола, неподвижността му контрастираше с мислите, които прелитаха през главата й.

— За какво мислите, момиче? — попита Кристофър. Той премести високото си тяло на тапицираната табуретка и протегна ръка към нея.

Тя примига, а после отвори широко очи, загледана в образите, които минаваха през ума й:

— Мисля за нещата, които няма да мога вече да правя. Повече няма да видя изгрева на слънцето, нали? Нито ще вървя по пътеките през полето, нито ще бера ягоди в гората. Никога няма да видя отново как водата блести на слънцето, или как лети някоя птица. Няма да мога да различа червеното цвете от жълтото или отново да видя настъпването на пролетта. Няма да мога да чета книги и… ох, лорд Гласмийд! Списъкът продължава ли, продължава.

— Естествено е да мислите за такива неща в началото. Всъщност всичко това е част от приемането на нещата и оздравяването. Но според мен вие сте изключително издръжлива, Ларк Балинтър, и след време ще откриете, че можете да се справите много по-добре, отколкото смятате в този момент. И аз ще бъда до вас да ви помогна, разбира се. Вие трябва само да поискате това, от което имате нужда.

Изпод клепките й в този момент започнаха да се стичат сълзи и тя се възхити, че очите й се справят толкова добре с тази тъжна функция, макар изобщо да не могат да осъществят другата, далеч по-важна. Чистите солени капки се търкулваха надолу една подир друга, като изгаряха бузите й под бинта.

Всеки ден Кристофър беше свидетел на страданието във всичките му ужасни форми, виждаше как млади и стари стенат от болка и умират, страдайки. Не стана безчувствен, но се научи да отдалечава на задоволително разстояние собствения си емоционален свят. Сега обаче, когато виждаше мъката на смелата малка бунтовничка, която седеше до него на лунната светлина, беше дълбоко развълнуван. Чувстваше се свързан с нея, както не се беше чувствал свързан с никого през живота си досега, нито дори с баща си.

Той използва най-добрия начин за утешение, който знаеше, най-естествения начин — вдигна я от креслото и я сложи в скута си, така че главата й се облегна на рамото му.

Ларк интуитивно разбра, че той я прегръща така, както един мъж прегръща една жена, когато иска да я утеши. Необяснимо успокоена от това, тя се отпусна в сигурната му прегръдка.

За един кратък миг на безразсъдство тя дори си помисли, че си заслужава да изгубиш заради това и светлината.