Дебора Сатинууд
Луна за двама (20)

20.

„Къщата на усърдната работа“ имаше репутацията на окаяно място. На Ларк й се струваше, че в мрачните общи стаи и спални помещения се носи въздухът на безнадеждността. Тягостно чувство се загнездваше в сърцето на всеки, отбил се там. Лишена от възможността да помага в домакинството или да заплащал подслона си, като върши каквато и да е друга работа, Ларк споделяше съдбата на жените с някакъв физически недъг: куци, луди или с някакъв друг вид деформация. Много от тези нещастници бяха домъкнати от улиците, подмамени от примамливите обещания на стражаря и превозени до къщата в прословутата черна каруца. Просяците бяха непрекъснато нащрек за каруцата, тъй като повечето от тях предпочитаха свободата на мизерния си живот, отколкото съмнителните предимства на градския приют за бедни.

Ларк, която нямаше друго занимание, по принуда трябваше да седи по цял ден в своята тъмнина и да слуша жалните стенания и оплаквания на сестрите по съдба. Към края на първата седмица тя вече се страхуваше, че ще полудее. Единствената й утеха бе надеждата, че зрението й скоро ще се възвърне, тъй като, когато обърнеше очи към небето, или към светлината на силна свещ, същите онези сливащи се тъмносиви сенки, които бе различила по-рано, сега отново се появиха като съблазнителни химери, за да се изгубят наново щом светлината изчезнеше.

Тук храната се оказа напълно достатъчна за Ларк — ядяха месо веднъж в седмицата, а през останалото време бяха на хляб и картофи. И въпреки че ги хранеха така оскъдно, тя не страдаше от недохранване. Нещо повече, на по-голямата част от способните обитатели на приюта им се позволяваше да излизат веднъж седмично навън. Ларк, която се бе запознала с една дружелюбна девойка на име Норийн, в дните за разходка отиваше до Лотъри Хол, придружена от нея. Там Ларк се виждаше с Пийдър, но за съжаление младежът всеки път казваше, че няма вест от Върджил.

Самотата и изолацията доведоха Ларк до състояние много близко до отчаянието. Тя не смееше да посети Джейми, страхувайки се, че Кристофър бе вдигнал по тревога училищното настоятелство и им бе наредил да я задържат, в случай че се появи в колежа. Най-лошото бе, че нямаше никаква надежда да напусне приюта — поне докато Върджил се погрижи за нея. Познавайки романтичната душа на брат си и неговото отвращение към светски начинания, тя се питаше дали той изобщо някога щеше да се задържи на едно място достатъчно дълго, за да се установи и да им осигури дом. Може би тя нямаше да смени настоящия си адрес още много дълго. С горчива самоирония тя си мислеше, че може би това място е много по-лошо от килията в Дъблинската крепост, с която Кристофър я бе заплашил.

Ларк се опитваше да не допуска спомените за граф Гласмийд да окупират мислите й, но безуспешно — те я преследваха най-често сън. Нерядко тя се опитваше да го намрази, но много скоро се оказваше, че това чувство й се изплъзва заедно с недобронамерените мисли и от нейната неприязън не оставаше и следа. Любовта и копнежът й бяха толкова силни, че тя почти не можеше да мисли за нещо различно от Кристофър. Имаше такива моменти на слабост, в които тя се чувстваше изкушена да се върне на улица „Хенриета“, да се хвърли в ръцете му и да остане там, дори за един кратък момент. Тя бе готова да даде голяма цена за този миг на щастие.

На четиринадесетата си вечер в приюта тя си седеше и тихо разговаряше с добродушната Норийн, която бе натоварена с неблагодарната работа да чисти помията в нейното отделение.

— Слушай! Чуваш ли вълнението в коридора? — възбудено каза Норийн. — Звучи като юмручен бой. Чуваш ли?

Ларк наостри уши, подразнена, че хленченето и стенанията заглушава звуците, които долитаха от коридора. Въпреки това чуваше ясно тежките стъпки, отекващи в коридора. Тя затаи дъх. В тропота имаше някакво ритмично постоянство…

Ларк застина. Всички останали звуци изчезнаха някъде. Девойката наостри слуха си, за да следва ритмичното „туп, туп, туп“ от токове на обувки. Пулсът й запрепуска и тя се усети, че стиска полите си и диша тежко.

Стъпките се забавиха и спряха.

— Господ да ни поживи — каза тихо Норийн — и да ме убие в същото време, ако някога съм виждала по-красив мъж.

Ларк усещаше присъствието на графа, който бе приковал вниманието на девойката почти толкова пълно, колкото и ако го виждаше с очите си. Чувстваше погледа му върху лицето си, напрегнат и изпитателен, както го бе усещала безброй пъти преди това. Представяше си внушителната му фигура, широките му рамене и благородното изражение.

Кристофър я бе открил. Ботушите му отново затропаха, докато се приближаваше…

Когато застана пред нея, последва дълго мълчание. Дори и най-окаяните и бавноразвиващи се идиоти почувстваха важността на момента и застинаха неподвижни. Кръвта удряше бясно в ушите на Ларк. Тя почувства как две ръце я обгръщат като топло и уютно наметало. Те я привличаха все по близо и по близо, докато сърцето й заби в синхрон с това на другия. Той не проговори. Вместо това я прегърна нежно, въздъхна с облекчение, потискайки натрупаната се мъка. Прегръщаше я здраво, сякаш се страхуваше, че тя може да се изплъзне, да избяга отново. И Ларк се притисна към слабото му тяло. Сякаш за да му покаже, че никога няма да го направи… Наистина, тя не желаеше нищо по силно от това, да остане завинаги там, в тази прегръдка.

Миг по-късно графът я вдигна така леко, сякаш бе дете, и се отправи към вратата. Стъпваше победоносно, като завоевател, който отнася плячката си. Около тях бе настъпила пълна тишина, макар че Ларк много добре усещаше, че те минаваха покрай любопитните очи на обитателите, втренчените погледи на персонала и недоволния взор на управителите на приюта. В отговор на техните застинали лица тя лъчезарно им се усмихна махна им за сбогом и се притисна още по-силно към своя невъзмутим спасител.

Щом излязоха навън, където вечерната суетня отекваше в мразовития въздух, Кристофър я положи в открита кола, вероятно неговата карета. Той покри колената й и метна кожено наметало на раменете й. После, без да губи нито секунда повече, скочи и седна до нея, така че бедрото му се прилепваше плътно до нейното.

Той подкара двойката коне с рязко подръпване на поводите и остро изсвирване. Ларк се хвана за перилата, за да не изхвръкне от каретата. Надвиквайки тракането на обкованите с железни обръчи колела, тя запита:

— Ваша светлост, към Дъблинската крепост ли ме водите?

Добре познатият й глас отговори загадъчно.

— Не, мис Балинтър. Ще ви заведа в един друг затвор… много по-строг. И такъв, от който е много по-трудно да избягате, тъй като там пазачът е безпощаден.

Вятърът брулеше лицата им и двамата не проговориха повече — бяха доволни да седят един до друг в мразовития здрач, от който носовете им се зачервяваха, но пък възбуждаше въодушевлението им. Ларк, която се наслаждаваше на близостта на Кристофър, бе преизпълнена от емоционална възбуда, докато летяха с главоломна скорост напред към някаква мистериозна цел, която мъжът до нея явно със задоволство пазеше в тайна.

Накрая той опъна поводите и спря преуморените животни. Ларк разбра, че са на село. Във въздуха се носеше спокойствие, което се простираше над спящите брегове и долини. Зловонията на Дъблин бяха заменени от сладкия аромат на свежа трева и есенни листа. Нямаше го оглушителния шум от движението по улиците, глъчката на закъснели посетители на театрални представления, задръстващи улиците. Нямаше гласовити кочияши, провикващи се от каретите. Властваше съвършеното спокойствие на природата.

Кристофър вдигна Ларк от седалката и тя усети покрития с камъчета път под краката си. Обгръщайки я с ръка през кръста, той я поведе напред и след миг почука решително на някаква врата. Когато пантите й проскърцаха, той запита:

— Преподобният Кени вкъщи ли е?

— Ами че разбира се, ваша светлост! — Отговори глас на възрастна жена, в който прозвуча известна изненада. — Ей сега ще го извикам. Няма ли да влезете?

Ларк почувства приветливия полъх на топъл въздух, който докосна замръзналото й лице. Смутена, тя стоеше и чакаше, заслушана в някакъв диалог, който се водеше зад много врати. Усети как Кристофър притисна ръка около кръста й още по-силно, сякаш се бе напрегнал от очакването на това, което щеше да последва.

Някой се приближи, тътрейки крака — някакъв човек на възраст, който ги поздрави сърдечно.

— Лорд Гласмийд! Измина цяла вечност, откакто…

— Преподобни Кени! Надявам се, че сте в добро здраве?

— Отлично! Но кого сте довели? И какво мога да направя за вас тази вечер?

— Можете да ни венчаете!

— Да ви венчая? — повтори преподобният.

— Да. Сега. Тази вечер. Както виждате, моята годеница е с мен.

Ларк почти ахна от изумление. Кристофър смяташе да се ожени за нея?

Тя едва схващаше думите на графа, но си представяше как в последвалото затишие преподобният изследва с поглед износената й селска дреха и несресана коса. Невзрачното й облекло наистина бе в крещящ контраст със скъпите одежди на Кристофър, което караше старият човек да се чуди дали младият граф не е загубил разсъдъка си, омагьосан от импулсивен пристъп на страст. В интерес на истината Ларк се питаше същото.

— Но, лорд Гласмийд — каза свещеникът, — знаете, необходими са свидетелства и някои…

— Сигурен съм, че формалностите можете да уредите по-късно. Ако вашето влияние се окаже недостатъчно за пред законните инстанции, аз ще упражня моето.

— Тя католичка ли е?

— Още през деветдесет и втора разрешиха браковете между католици и протестанти — каза нетърпеливо Кристофър.

След кратка пауза старият човек сериозно запита:

— Баща ви знае ли?

— Не — също така сериозно отвърна Кристофър. — А и дори и да знаеше, това няма значение за мен.

След един нереален час, през който се поизмиха, пиха чай и си размениха брачни клетви, лорд и лейди Гласмийд отново запрепускаха по алеята с бясна скорост към някаква крайна цел, която Ларк нямаше представа къде се намира. Можеше да попита, разбира се, но по някаква странна причина, не искаше да знае. Нейният любим — не, нейният съпруг — седеше до нея и я водеше към техния съвместен живот. Тя се страхуваше да отвори уста, да не би произнасянето на някоя прозаична дума да разбие на парченца вълшебния сън. И тя просто се облегна на графа, зарови лице във фината вълна на палтото му, за да предпази носа си от измръзване и се остави на съдбата.

Най-накрая спряха. Слязоха върху нещо като чакълена алея. Миг по-късно множество прислужници се стълпиха около тях, за да поднесат почтителните си поздравления, да се погрижат за конете и да въведат господаря и господарката в някаква силно отекваща зала.

— Ние сме в Гласмийд — каза й лордът, когато тежката врата се затвори зад тях. — Моето провинциално имение в Килдеър.

Докато говореше, той ловко сне наметалото, после се оттегли малко настрана, за да каже нещо с тих и неразбираем шепот на някакъв слуга. След това, без преход или допълнителни обяснения, той дръпна Ларк напред и когато стигнаха до стълбите, я вдигна и я понесе нагоре.

Те изкачиха много стъпала, преди да стигнат до стая, в която имаше запален огън. Кристофър я пусна да стъпи на земята, остави тялото й да се плъзне по неговото и затвори външната врата. За миг остана загледан в нея, само на няколко инча разстояние и отново не каза нищо. За да предаде смисъла на своето послание към нея, той притисна устните си към нейните.

Целувката — завладяваща и необуздано жадна — замъгли съзнанието на Ларк. След това той я повтори и потрети — впиваше жадно устни, а ръцете му обхождаха стройния й гръб с неудържима възбуда, която се засилваше още повече от съзнанието, че притежава тази жена.

Ларк, която знаеше добре колко неприятности щеше да има той заради тази женитба, а искаше той да не съжалява нито за миг, сега му се отдаде напълно, давайки пълна свобода на всичките си копнежи, които я бяха измъчвали, на фантазиите, които й бяха поддържали духа. Обгръщайки врата му с ръце с не по-малко разгорещено желание, тя отвръщаше на неговите интимни ласки. Докосваше косата му, шията му, лицето му, изпита удоволствие от допира си до твърдите мъжки гърди, които така се различаваха от нейните. Усети как с ловките си пръсти той разпусна косите й, като разплете стегнатата й плитка.

После, след като долени устните си до вдлъбнатината под ухото й, започна с трескави движения да разкопчава дрехите й една по една и да ги хвърля нетърпеливо на пода. Ларк го последва и съблече редингота му и жилетката, свали ризата му от топлите широки мъжки рамене. За миг тя долепи глава до гърдите и чу силните удари на сърцето му. После рязко си пое въздух, когато той я притегли към себе си и те за първи път се притиснаха голи един към друг.

Последва кратка минута, в която двамата се докосваха, изучаваха и се целуваха преди Кристофър да се откъсне за малко от нея, за да погледа нейните женски прелести. В този момент се чуваше само неравният му дъх. Сякаш неспособен да остане за дълго на разстояние от нея, той я привлече отново в здравата си прегръдка и така вкопчени един в друг, те прекосиха стаята. После графът я положи на мекото пухено легло, отпусна се върху нея и с трескав жест се освободи от затвора на панталоните си и простена името й.

— Не зная какво може да ми навлече това безумие — дрезгаво прошепна той на пресекулки, докато нежно докосваше лицето й. — Не зная какви ще бъдат последствията и за теб, Ларк. Но съм обсебен от желание… от теб.

Тогава в един бурен и неудържим миг, изгаряйки от страст, която напираше да се излее в нещо повече от нежно внимание и ухажване, графът престъпи забранената граница и се сля с ратайската дъщеря. Те станаха едно цяло и никой от тях нямаше да бъде вече същият.

 

 

По-късно, лордът и неговата съпруга лежаха омаломощени с преплетени ръце и крака. Ларк бавно описваше с ръка кръгове по гърдите му, докато дъхът й галеше шията му. В ръката си той държеше кичур от косата и й неволно си играеше с него, докато другата му ръка очертаваше извивката на голото й бедро.

Ларк долавяше, че той не иска да говори за техния бъдещ съвместен живот. Вместо това той, изглежда, бе обзет само от копнежа да бъде близо до нея, да се докосват непрекъснато, да изпитва удоволствието, което му носеше нейната женствена мекота. Той не преставаше да й повтаря колко я обича и колко е щастлив, питаше я дали не й е причинил голяма болка. Тя го успокояваше, приемаше с благодарност любовните му думи и се отнасяше с уважение към нежеланието му да говори за неща, които надхвърляха настоящето.

Спокойни, с плътно прилепнали тела, те слушаха биенето на дъжда по водосточните тръби, скимтенето на някакво куче и пукането на огъня в огнището. И после, когато пулсът им отново се засили и дишането им се учести, техните ръце започнаха да се движат по-целенасочено. Устните им отново се срещнаха, но този път те се отдаваха на насладата си по-бавно и по-пълно и съпругът предаде на жена си изчерпателен урок по любов.

Никога преди Ларк не бе усещала сетивата си така изострени — те я извисяваха до шеметни височини и я издигаха по виещата се спирала на страстта, сякаш за да компенсира невъзможността да види заляното от меката светлина на свещта лице на своя любовник. Докато Кристофър можеше да гледа нейното треперещо, копнеещо тяло, на нея й бе жестоко отнета способността да види неговото и тази несправедливост я мъчеше. Тя внезапно изпита неудържимо желание да зърне лицето му, да види тялото, което й носеше наслада, да гледа до насита мъжа, когото никога не бе виждала. Тази необходимост достигна такива размери, че тя не можа да потисне едно хлипане. И когато Кристофър се надигна, за да я доведе до кулминацията на взаимното им удоволствието, тя зарови лице в гърдите му и извика, извика не само от удоволствие и от разтърсващото желание, което тялото му задоволяваше с ритмични движения, но и от чувството на безсилие.

По-късно, когато бе отпусната и в пълна безопасност в неговите ръце, Ларк промълви:

— Кристофър…? Нещата ми, чантата и вещите ми… взе ли ги, когато ме отведе от приюта?

— Мммм… прислужниците са ги оставили отвън до вратата.

Като се сгуши плътно до нея, той я обгърна със силната си ръка и веднага пропадна в дълбок и спокоен сън.

Дълго време Ларк лежа до него с очи, обърнати към него, и се напрягаше да види мъжа, който така нежно я бе докосвал. Тя искаше да прогледне в този миг, да разгледа лицето му, да обхване с поглед всеки сантиметър от тялото му. Злочестината на нейната слепота я разяждаше както никога преди и по бузите й потекоха сълзи. Като се освободи от прегръдката му, тя дръпна юргана от долната част на леглото и обгърна с него треперещото си тяло, после предприе дълго и досадно търсене на вратата. Стаята бе доста голяма, дори по-голяма от онази, която тя бе използвала на улица „Хенриета“ и както разбра от дългото си лутане из нея, бе пълна с антики.

Накрая намери вратата и тихо, за да не събуди съпруга си, освободи резето. С протегнати опипващи ръце тя стигна до два сандъка, една пътна чанта и износената й торба. Като я взе и се върна до вратата, затвори я след себе си и отиде до най-отдалечения от спящия Кристофър ъгъл.

Там тя започна да вади съдържанието на торбата — бельо, вълнени чорапогащи, стара нощница — докато, накрая, пръстите й се сключиха около едно шише.

Тя дълго време не помръдна, просто го държеше в ръката си, преценяваше тежестта му, чувстваше хладната му повърхност, наклони го на една и после на друга страна, за да чуе бълбукането на течността в него. Дълго време обмисляше съвета на Гриндъл относно чистата светена вода, която е била осветена от божи служител. Камериерката я бе уверила — направо се бе заклела — че който вярва в това, че божествената ръка на Господ ще го излекува, на него всемогъщият непременно ще му изпрати изцеление.

Затаявайки дъх, Ларк се заслуша в дишането на съществото, което обичаше най-много на света и което жадуваше да може да види. От устните й се откъсна една болезнена въздишка и тя наведе глава. Като се залюля леко на пети, затвори очи и дълбоко въздъхна. После с тих, благоговеен глас, тя произнесе молитвата към Дева Мария, и неведнъж, а много пъти, и после продължи с гореща молба за изцеление на зрението си.

— Моля те да ми върнеш светлината в очите, за да мога да зърна скъпото лице на моя любим…

Потънала в мисли, тя отпуши шишенцето и без колебание, изпразни съдържанието му. Усещането за огън и лед едновременно я сепна, но тя все пак преглътна; все още се люлееше напред-назад и с напевен шепот трескаво се молеше. Накрая треперещите й крайници бяха обхванати от спокойствие и Ларк се надигна изтощена, от челото и се стичаше пот. Със страх премигна и отвори очи.

Разочарованието й бе убийствено. Никакъв лъч светлина от огъня, нито проблясък от блещукането на свещта не проникваха през черната завеса на нейната слепота.

Разбита и безсилна, тя се запрепъва обратно към леглото, изпитвайки болезнена необходимост да се приласкае в Кристофър. Тя се упрекна, че моли Бог за друга благодат, когато той вече я бе дарил така щедро. Не принадлежеше ли тя вече на Кристофър, не бе ли му станала жена за всички времена? Той я обичаше и не можеше да има по-голям дар от това.

Кристофър се размърда, когато тя се пъхна под завивките при него и направи сънлива, макар и малко рязка забележка за ледените й крака, след което ги взе между своите топли прасци. После я привлече по-близо, така че главата й легна върху гърдите му и нежно зарови пръсти в заплетените й коси. Докосването му успокои разтревожения дух на Ларк, тя премести леко глава, за да може да слуша ритъма на сърцето му.

— Разкажи ми някоя история — прошепна тя с болезнено потръпване на гласа. — Разкажи ми историята за Килдеър. Ти и баща ти сте толкова привързани към това място, природата трябва да е много красива. Аз никога няма да я видя… обрисувай ми я.

Ръцете му притиснаха голото й, треперещо тяло и го замилваха: нежното им докосване бе преизпълнено от съчувствие към нейното страдание, както и от обожание. Когато заговори, тонът му бе трогнат като на човек, който започва разказ за нещо много скъпо на сърцето му.

— Имало някога монахиня на име Дара… една много свята жена, която била сляпа — започна той с тих глас, припомняйки си историята, която неговата бавачка му бе разказала преди много време. — Нейната игуменка се молила за Дара да може да види природата на Килдеър — макар и само за един час — тъй като красотата й била така великолепна, че не би могла да бъде описана с думи. Бог изпълнил молбата и за първи път Дара можела да види величествената красота на Килдеър в момента, в който слънцето изгрява над планината.

Кристофър замлъкна и с нежна ръка погали Ларк по челото, отмествайки дълъг къдрав кичур от очите й.

— И какво, мислиш, че се случило, скъпа моя? Мислиш ли, че Дара е останала разочарована от това, което е видяла?

— Никой не може да остане разочарован пред един изгрев — благоговейно каза Ларк.

Кристофър поклати глава.

— Ами всъщност Дара поискала да си възвърне слепотата. Изглежда, че величието на Килдеър й се сторило толкова голямо, че изместило в съзнанието й представата за Господ.

Ларк не продума известно време, после запита с глас, преизпълнен от мъка.

— Това означава ли, че аз трябва да съм благодарна за слепотата си, или трябва да съжалявам за красотата, която е недостижима за мен?

Кристофър погали с палец кадифената кожа на клепачите й.

— Ти трябва сама да си отговориш на този въпрос, Ларк.

— Предполагам, че отец Пийбоди би казал, че ми липсва смирение и богоугодност — замисли се тя. — Но като се обърна към сърцето си, откривам само горчиво страдание заради загубата на зрението си. Понякога, като се вглеждам в непрогледната тъмнина пред очите ми, се питам с какво съм заслужила това. После, веднага отхвърлям тази мисъл като грях.

— Това не е грях, но е безполезно да си задаваш този въпрос. — Кристофър обърна лицето й към себе си и избърса сълзите, които бяха потекли по него. — Не мислиш ли, че и аз съм задавал въпроса за божията справедливост, когато пред очите ми смъртта отнема живота на някой добър човек или на новородено? И като гледам прекрасните ти очи, не мислиш ли, че се питам защо не могат те да видят светлината? Не мога да ти дам отговор за това, любов моя. Зная само, че ние с теб сме длъжни да не губим вярата си, че всичко ще се оправи. Ако не… знай, че има една обичлива ръка, която ще те води.

Той стисна пръстите й окуражително и плъзна ръка под кръста й.

— И ако съдбата бъде благосклонна — прошепна той, допирайки устните си до нейните, — някой ден зрението ти може да се възвърне.

Тя въздъхна и се притисна към него. Тихо произнесените му думи й действаха като балсам, а плътта му се събуждаше наново с копнеж, който нямаше да може да бъде напълно утолен през тази така кратка нощ… нито, вероятно, през хилядите нощи, които щяха да последват.

Когато той отново проговори с устни, долепени до топлата й шия, тя едва го чу:

— Надявам се само, че ти няма да съжаляваш за красотата, която ще ти се разкрие пред очите Ларк, както е направила Дара…