Дебора Сатинууд
Луна за двама (14)

14.

Лъчите на слънцето нахлуваха през високите прозорци без завеси и падаха под наклон върху ръчно бродираната покривка на Кристофър с герба на Кавано. Те блестяха по извивките на ирландското кресло от осемнадесети век, чиито крака завършваха с животински лапи. С примижали срещу светлината очи Кристофър гледаше замислено и мрачно. Мислите му се рееха в празнотата.

Топлината, макар и слаба, проникваше през чаршафите и докосваше краката му. Той се обърна по гръб и отметна завивките. Изруга оня, който го бе ранил. Раната заздравяваше, но все още бе далеч от пълното възстановяване и — трудно му бе да се навежда и да извива тялото си, без да изпита остра болка. С усилие се надигна от леглото, прехвърли голите си крака на пода и прокара ръка през разрошената си коса.

На килима до стъпалата му лежеше полуразтворен вчерашният „Ивнинг поуст“ и той изкриви усмивка, когато отново видя онази не особено ласкателна статия по негов адрес — името му не се споменаваше, разбира се, тъй като властите се бяха оказали не дотам съобразителни, за да разкрият самоличността на ранения бунтовник. Знаеше, че не бива да рискува напразно, и въпреки това, докато се предвижваше към махагоновия умивалник с богати месингови украшения, една весела мелодийка го завладя и той започна да си подсвирква. Бе започнал да си възвръща силите, така че можеше да ходи, без да се привежда на всеки няколко стъпки. Подобрението много го зарадва.

Макар да знаеше, че още е твърде рано, той реши да прекъсне възстановителната си почивка и да излезе навън. Ранен или не, бездействието го нравеше неспокоен, а и нямаше време за губене. Час по час съобщения от неговите помощници бяха припряно подпъхвани под вратата от треперещата ръка на някой прислужник — най-вероятно този, който бе изтеглил злополучния жребий — в които се питаше дали той е достатъчно добре, за да посети този или онзи отчаян пациент. Опашката пред кабинета му сигурно бе нараснала неимоверно.

Усмихна се на себе си и прокара бръснача по брадата си с бърза и стабилна ръка. Не бе трудно да забележи, че в целия куп съобщения нямаше нито една светска покана. Слухът за неговата „треска“ очевидно се бе разпространил като чума и той предполагаше, че за в бъдеще всеки контакт с лорд Гласмийд — персоната нон грата — ще бъде старателно избягван.

Когато напусна стаята си, приятно свеж, макар да се движеше сковано, колебливо спря пред най-близката врата до стълбите, която бе леко открехната. За момент се поколеба дали да влезе.

От онази ранна сутрин след сблъсъка с драгуна не бе виждал Ларк, но умишлено се бе държал настрана. Да я желае и да не може да утоли копнежа си, да я вижда и да знае, че тя никога не може да бъде негова — всичко това го мъчеше като физическа болка. Съзнанието за непълнота го преследваше — това бе нещо, което никога нямаше да изчезне, нямаше да зарасне, както, зарастваше ужасната рана в тялото му. А може би жадуваше това наказание.

Бутна с лакът вратата и влезе. Любимите предмети в стаята на майка му го обгърнаха с приятна топлина. В средата на леглото с кадифен балдахин, в което Катрин бе спала, бе обичала и бе умряла, давайки живот на Кристофър, сега спокойно спеше Ларк, свита на кълбо. Дишаше дълбоко.

Той се приближи с тихи стъпки. Слънчевите лъчи, които го бяха докосвали по-рано, сега докосваха нея, нахлувайки като опънати златни нишки, за да осветят цялото й лице. Вчера бе инструктирал помощника си да махне марлята от бузата й и сега, на ярката светлина, точно под една от скулите й имаше едно розово и неравно петно. Белегът никога нямаше да изчезне, винаги щеше да бъде там — на фона на перления блясък на кожата й — но ни най-малко не я загрозяваше. Тя не притежаваше класическа красота, но се отличаваше с естественост, която допадаше на Кристофър много повече отколкото прехвалената изтънченост, така привлекателна за другите мъже. Прекрасните очи, които може би никога нямаше да види отново, бяха затворени, а дългите мигли приличаха на разперени ветрила. Но най-красивото нещо у нея бе косата й — гъста, с буйни къдрици, които се виеха като венец около лицето и раменете й.

Изпита желание да я докосне, да зарови пръсти в нея, да я почувства. Пожела да може да лежи до тази жена, която го бе обсебила, да бъде с нея, докато денят се превърне в нощ и после отново настъпи ден. В този момент той вярваше, че няма нищо друго, което да желае повече.

Но поглеждайки това съкровище за последен път, сякаш в отговор на някакъв внезапно появил се знак на съдбата, той се обърна и излезе, като я остави на слънцето.

 

 

Когато се върна от обиколките си същия следобед, валеше дъжд и след като се изми в кабинета си, уморено се отправи към библиотеката. Раната го болеше, духът му бе отпаднал. Не беше ял от сутринта, но не беше и гладен. Не можеше да отхвърли потискащата мисъл за къщата, която бе посетил, и копнееше да седне до огъня и да остане сам със себе си.

Но когато влезе в стаята, пълна с книги, откри, че тя не е празна. Върху огнището лежеше кучето му Бакхус, големите му лапи потрепваха сякаш от някакъв наситен с приключения сън. На кожен стол с винен цвят дремеше маркизът с отворено томче в скута, с увиснала долна челюст, белите му коси бяха тънки като паяжина. И встрани от тях, облечена, както винаги в семпли дрехи, седеше Ларк и работеше ръкоделието си. Очевидно тя бе чула стъпките му, защото ръцете й бяха застинали върху лененото платно и бе обърнала глава към вратата в очакване.

Колко хубава изглеждаше, помисли си той, колко свежа и млада и привлекателно. Косата й падаше през едното рамо в дълга дебела плитка и воднисто сивата светлина от прозореца обрамчваше главата й, като подчертаваше плавната извивка на дългата шия и нежната брадичка. Кристофър отмести виновно очи, сякаш тя можеше да разбере, че той я е наблюдавал тази сутрин в съня й и очите му са изразявали копнежа на сърцето му.

— Надявам се, че… нямаш нищо против да продължа с работата си — заекна тя, обезпокоена от неговото мълчание. — Намерих това платно в кошничката за ръкоделие на майка ви заедно с тези копринени конци. Зная, че звучи невероятно оптимистично, но се опитвам да правя фигури върху платното пипнешком.

— Нека да видя. — Той прекоси стаята и взе ръкоделието от стиснатите й пръти. — Боже мой, Ларк, изработила си цвете.

Усмивката й можеше да освети цялата стая. Той й върна платното, вдигна зелените копринени конци, които бяха паднали на пода и нежно ги постави на ръката й.

— Можеш да вземеш всичко, каквото искаш от кошничката за ръкоделие. Ще ти купя още, ако имаш нужда.

Ларк забеляза, че гласът му бе отпаднал от изтощение. Тя го чу как се отпуска на съседния стол, как изпъва крака и обляга главата си на меката кожена облегалка. Представи си устата и челото му, набраздени от умора, и разрошената му коса.

— Днес си загубил пациент, нали? — Думите й се чуваха тихо, почти като шепот.

Кристофър удивен извърна глава.

— Как разбра?

Тя сведе миглите си, а ръцете й мачкаха парчето плат в скута й.

— Понякога… — поколеба се тя, сякаш й бе трудно да изрече нещо толкова интимно — понякога се чувствам толкова близко до теб… сякаш мога да чета мислите ти.

Кристофър, дълбоко развълнуван наведе глава при тези откровени слова. Не можеше да намери думи. Бореше се с някакво чувство, което не бе овладял достатъчно, за да може да формулира, но усети внезапна и силна нужда да сподели мислите, натежали в съзнанието му.

— Днес — подхвана той след кратка пауза — цялото страдание, на което съм бил свидетел, сякаш се бе съсредоточило в едно-единствено ужасно преживяване. Господи, не знам как да го опиша.

Той замълча, а Ларк чакаше. Едва понасяше последните няколко дни всичките празни часове, в които той не се появяваше при нея. Чудеше се дали, след като бе отказала да изживее живота си с него, той не желае вече нейната компания. Макар че тя сама го бе отблъснала, откри, че не може да понесе неговото пренебрежение.

След малко тя чу чудовищното куче да се вдига от огнището, да отива до господаря си и да скимти. По дрънченето на нашийника му разбра, че Кристофър гали кучето по шията. Ларк предположи, че след това е изпаднал в дълбок размисъл, тъй като мълча дълго време. Накрая той продължи с още по-бавен и напрегнат глас мрачния си разказ.

— Тази сутрин помагах при едно раждане. Жената бе страдала и се борила за детето цели два дена. Нито един лекар нямаше да отиде да й помогне. Повечето не се осмеляваха да стъпят в този квартал от страх за живота си или — добави сухо той — от страх, че няма да им платят. Когато пристигнах, бе започнал кръвоизливът. Тя лежеше в локва кръв и макар че се борих цял ден, бях безсилен да спра кръвта. Бебето, което се роди най-накрая — едно хилаво създание… не издаде нито звук. Съмнявам се, че ще живее и три дни.

За момент Кристофър замълча, загледан в огъня, докато ръката му машинално галеше щръкналите уши на кучето.

— Докато коленичих с жената в ръце — каза той тихо, — се чудех защо, за бога, правех това, защо я умолявах да не се предава, защо я окуражавах да живее. Каква надежда имаше тя? Съществуването й бе жалко, мизерно, унизително — една безкрайна борба. Трябваше по-скоро да подпомогна, отколкото да забавям преминаването й в отвъдния свят, не е ли така? Трябваше да оставя и бебето да умре.

В гласа му се прокрадна горчивина и той замислено потърка с ръка лъскавата кожа на кучето.

— Понякога мисля, че не правя това, което трябва. Понякога мисля, че трябва да ги отпратя от вратата, да ги оставя да изпробват своята вяра. Не разбираш ли, като спасявам гладуващите нещастници от смъртта, ги обричам на…

Той се обърна към Ларк, в гласа му звучеше недоумение.

— На какво, Ларк? На какво? На какво?

Беше потиснат. Това бе безизходна тъга, която тя не намираше думи да успокои и мъдрост да облекчи. Тя се пресегна, за да намери ръката му — опипа кокалчетата на пръстите му, твърдата му длан и си помисли за умението, което се криеше в сухожилията и костите под плътта й.

В отговор той стисна здраво пръстите й и докато дъждът биеше по студените стъкла на прозорците, странната двойка почувства дълбока и неизразима близост.

На Ларк й се искаше да отиде и да седне на коленете на Кристофър, да отпусне главата си върху широкото му рамо. Искаше й се да послуша, макар и за миг, биенето на сърцето му, но не посмя да го направи. В този момент душите им бяха в хармония, напълно слети. Ако телата им се докоснеха, щяха да пожелаят същото, но щеше да им бъде отказано.

— Най-добре е да ги оставиш да умрат.

Стреснат, Кристофър вдигна поглед. От другата страна на огнището баща му бе отворил очи и го гледаше сериозно.

— В крайна сметка така стоят нещата — маркиз Уинтъруд продължи с тих и ясен глас. — Така е било и така ще бъде. Независимо от твоите идеалистични възгледи за преустройство на обществото, независимо от робските ти усилия да ги спасиш, бедни винаги ще има. Във всяко общество съществува една прослойка, обречена на безизходица и мизерия. В невежеството си те не правят нищо друго, освен да се размножават, независимо от факта, че няма как да изхранват поколението си. Защо изобщо да пилеем средства и време, опитвайки се да променим положението им, когато сам Господ им е отредил такава съдба. Поне, както усещам, ти започваш да разбираш това, което дедите ти винаги са знаели.

Кристофър гледаше баща си с неприязнено изражение. Обичаше баща си, но никога не бяха на едно и също мнение, никога не се разбираха. Искаше му се да може да угоди на този патриарх на рода Кавано, да спечели одобрението му, но ако това означаваше да изостави делото на живота си, да приеме егоистичните принципи на аристокрацията, нямаше да го направи. Никога!

— Татко!

— Спести ми приказките си — прекъсна го старият. — Знам какво ще ми кажеш! И съм разочарован от теб, Кристофър. Ти отиде твърде далеч с филантропията си, тръгнаха слухове накара ме да се срамувам от теб пред хората от моята класа. Ти не оправда своя произход. Нямам нищо против тази твоя медицинска практика, но фактът, че се месиш с тълпата, непрекъснатото заговорничене, което намирисва на бунт срещу правителството — аз няма повече да търпя това.

Той стана с усилие, като се подпираше на бастуна си, лицето му с цвят на папирус бе гневно смръщено.

— Много малко искам от теб. Ти ми показа ясно, че ръководенето на именията не те интересува. Това го преглътнах много отдавна. Но не си мисли, че по същия начин мога да преглътна факта, че ти искаш да сложиш край на една от най-благородните аристократични фамилии в Ирландия, да я оставиш да изчезне след четиристотин годишно съществуване. Не мисля, че е много трудно, в края на краищата, да вземеш една от онези равни на нас жени, да се насилиш да й завъртиш главата и да я сдобиеш с едно-две деца. Знам, че можеш да го направиш. Инак имаш един-двама братовчеди, които с радост ще се подчинят на волята ми — в замяна на твоето наследство, естествено.

Глухият звук от понакуцването му отекна в тишината, последвала неговото излизане. Ларк си помисли, че дори тиктакането на часовника над камината се чуваше обикновено високо. Тя не се осмеляваше да проговори и всъщност предпочиташе да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Усещаше неописуема тъга заради Кристофър. Нямаше да му бъде лесно да живее с презрението на баща си. И за първи път тя започна да разбира, че привилегиите могат да имат и своите окови.

— Е — каза Кристофър с тихо огорчение, — чу как ме скастриха.

— Съжалявам, съжалявам, че бях в стаята. Това трябваше да си остане между вас.

— Не трябва да ме съжаляваш. Нито веднъж не съм го зарадвал.

— И все пак — каза меко тя, — ако имах и една гвинея в джоба си, щях да се обзаложа, че много те обича. Това го каза и Гриндъл. Каза, че душа дава за тебе.

— Някога му вярвах, че ме обича. Но баща ми е твърд и безкомпромисен и различията ни през последната година отвориха пропаст между нас. Нищо няма по-голямо значение за него от дълга към общественото положение… дори й любовта. Във всеки случай, не и моето щастие.

— Ще те разстрои ли да загубиш наследството си, земите си? — попита Ларк. — Много ли значат за теб?

Изведнъж й хрумна, че ако тя някога притежава дори и само едно парче земя, ще направи всичко, за да я задържи.

— Макар че ми се иска да мога да кажа, че земите в Килдеър не означават нищо за мен — отвърна Кристофър сериозно замислен, — те все пак са част от моето същество — част, наследена от моя баща, а и без съмнение от неговия баща — добави цинично той. — Но, да, Ларк, сериозно би ме заболяло да видя как законното ми право се прехвърля върху някой друг.

— Ваша светлост?

Кристофър вдигна поглед, внезапно раздразнен.

— Какво има, Тимс?

— Имате гост, ваша светлост.

— Гост? Кой е той? Не ме бива за компания този следобед.

— Ъ-ъ… Може би е по-добре да дойдете и сам да видите, ваша светлост. — Поканих го във всекидневната.

Ларк остана сама, разстроена от проблемите му, и нямаше желание да се прибере в своята стая. След като нагъна съдържанието на кошницата за ръкоделие, остави я настрана и облегна глава на стола. Имаше толкова много неща да обмисля. После трябва да е задрямала, защото смътно долови някакви гласове, които сякаш плуваха във въздуха, препиращи се гласове, които скоро премахнаха натежалата умора от клепачите й.

Това гласът на Себастиан О’Кийф ли беше, отекващ по коридорите на къщата на лорд Гласмийд?

Тя се отправи бързо към вратата на библиотеката и се спря, за да подслуша.

— Не можеш вечно да я държиш далеч от мен! — каза О’Кийф. — Предложих й да се ожени за мен.

— За бога! Не може да бъде! — възкликна Кристофър.

— Напротив, истина е.

— Но тя не прие, нали?

— Но и не отказа!

— След всичко, което направи, трябва да си луд да смяташ, че ще позволя тази женитба — нито пък ще позволя да продължиш да я ухажваш. Проклет да съм, ако го направя! Няма да я видиш повече! И ако те хвана да се мотаеш из градината ми с такава цел, аз лично ще изляза и ще ти счупя главата.

— Едва ли можеш да попречиш на Ларк Балинтър да се венчае за мен, ако тя го желае — предизвикателно каза О’Кийф. — Сега, когато е сляпа, тя ще се нуждае от съпруг много повече от преди. И аз й поисках ръката. Тя е свободна да взема решения и дори и ти, с всичките си пари, не можеш да направиш нищо, за да я спреш.

— Проклет да си, ако мислиш така! Не ме подценявай! Не подценявай моята сила, моето влияние и способността ми да те проваля, Себастиан!

Ларк удар от юмрук по дървена повърхност.

— По дяволите проклетата ти сила и влияние, лорд Гласмийд. Ти винаги си бил моето наказание, моето проклятие. Ограби законното ми право, отне смисъла на моя живот.

— Така ли? И ме държиш отговорен за това през всичките тези години! Направих всичко, което е по човешките възможности да изкупя грешката си и под бащиния ми покрив имаше всички привилегии, които имах и аз. Но никога не каза и една дума на благодарност или прошка. Никога не се опита да се освободиш от горчивината си и да приемеш съдбата си. Не можа добре да използваш възможностите, които ти се предлагаха. По дяволите, като си помисля за пагубния път, който си избра, се задушавам от отвращение.

— Бих бил доволен, ако това стане — грубо го прекъсна неудачникът. — Тогава няма да ми се изпречваш на пътя.

— О, за бога, Себастиан, ако не ти вървях по петите и не заличавах следите от твоите зулуми, щеше да продължаваш да гниеш в затвора.

— А кой те е молил да го правиш, а? — избухна О’Кийф. — Със сигурност не съм бил аз. И сега те предупреждавам — стой настрана от работите ми. Ларк Балинтър е моя.

— Не и за мръсните ти цели!

— А-а…, а какво ще кажеш за собствените си намерения? Колко честни са те, кучи сине?

Последва яростна борба. Ларк успя да различи само звука от скърцане на стол, просъскани злобни ругатни и дрънченето на няколко крехки керамични парченца. След това явно си размениха, удари, защото се чуха глухи звуци и стенания.

Ужасена, Ларк се затича, като не обръщаше внимание на предметите, в които се препъваха по коридора. Знаеше посоката на салона, бързо откри вратата и нахлу през нея. Чуваше се само тежко напрегнато дишане.

— Какво става тук? Какво се е случило? — попита тя, проклинайки слепотата си. — Кристофър! Себастиан! Отговорете ми!

— Не се тревожи! Твоят ухажор ще се свести, като го напръскаме с малко вода — отвърна Кристофър. — Колкото до мен, получих не повече от друг път.

Ужасена, че спорът е преминал във физическа разправа и все още обезпокоена от последствията и сериозността на конфликта, Ларк тръгна към Кристофър и го откри подпрян на стената. Сякаш за да се увери, че е добре, тя положи ръцете си върху него и трескаво заопипва първо гърдите му, после лицето му.

Той бързо отстрани пръстите й, но те вече се бяха изцапали с кръв.

— Имаш ли кърпичка — попита рязко той. — Изглежда съм загубил моята.

Тя измъкна дантелена кърпичка от джоба си и му я подаде.

— Това да не от раната? — разтревожено попита тя.

— Не, това е от устната ми.

Долу на килима, няколко стъпки зад Ларк, Себастиан изстена и се претърколи.

— Тимс! — изрева Кристофър като се опита да дръпне звънеца.

Няколко секунди по-късно икономът се появи и без да покаже видима изненада, покорно се подчини на заповедта на господаря си да донесе вода и амоняк.

— Сега го занеси в моя кабинет! — нареди му Кристофър. — И ако амонякът не го свести, опитай с кофа вода. Като се оправи напълно, го изпрати до вкъщи. С това насинено око едва ли ще успее сам да си намери пътя.

Пъшкайки от усилието, икономът успя да вдигне товара си и да го изнесе навън.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита Ларк, като се суетеше около графа.

— Не — отговори той след малко. Тонът му бе рязък — сякаш целият му запас от сдържаност се бе изчерпал в резултат от изпитанията през този ден. — Най-добре ще бъде просто да се прибереш в стаята си и да ме оставиш сам.

Ларк се поколеба, силно разтревожена от мистериозните отношения между Кристофър и Себастиан. Отчаяно се нуждаеше от обяснение за значението на тези обезпокояващи намеци по неин адрес. Тя проницателно долови яростта на Кристофър. Усети как в този момент гневът пулсира във вените му. Най-вероятно той щеше да я среже, ако тя го заразпитва. Щеше да настъпи по-подходящ момент за разговор, когато гневът му щеше да се е уталожил и духът — успокоил.

Като се поздравяваше за собствената си въздържаност, тя се обърна към вратата и му пожела „лека нощ“ с мек и треперлив глас, като се надяваше, че той ще дойде при нея по-късно, ще си поговорят задушевно, както в библиотеката и ще възстановят онази изключителна хармония, която съществуваше тогава между тях.

— Възнамеряваш ли да се омъжиш за Себастиан О’Кийф?

Ларк замръзна. Въпросът на Кристофър прозвуча така, че тя изтръпна.

Момичето пое дълбоко дъх и реши да отвърне надменно, тъй като знаеше, че нейната дързост ще го предизвика повече, отколкото гнева й.

— Все още не съм решила, щом искаш да знаеш!

Пристъпвайки напред, тя протегна ръка, за да намери отворената врата, но се спъна в металния праг и трябваше да се улови за бравата, за да не падне. Графът, който бе само на няколко стъпки зад нея, дори не помръдна, за да й помогне.

Внезапно Ларк се разгневи при това грубо отношение, извърна се и изля яростта си.

— Мразя да бъда тема на разговор между теб и Себастиан О’Кийф. Ненавиждам да говорите зад гърба ми.

— Явно чудесно успяваш да получиш цялата информация, която ти е необходима, като подслушваш по вратите — отвърна той вбесяващо бавно.

— Тогава може би трябваше да ме поканите при вас, след като обсъждате моето бъдеще. С какво право решаваш моята съдба, Кристофър? С какво право забраняваш на Себастиян О’Кийф да ме посещава, какво право имаш да забраняваш нашата женитба, ако и двамата я желаем. Той е добър човек от моята класа и щедро ми предложи почтено място до себе си. Кой си ти, че да забраняваш това, питам аз?

За момент той не отговори. В последвалата тишина тя чу подлудяващото биене на стенния часовник във вестибюла, чу скърцането на желязна врата някъде през улицата и препускащия, неравен ритъм на сърцето си.

Най-накрая графът пристъпи напред, минавайки покрай нея толкова рязко, че косата й се раздвижи. Той изстреля през рамо шокиращ отговор:

— Аз съм братът на Себастиан О’Кийф! Ето кой съм аз!