Дебора Сатинууд
Луна за двама (13)

13.

Себастиан О’Кийф стоеше до една маса за хазарт на Смок Алей, облечен с хубави, но скромни дрехи и се взираше напрегнато в претъпканата, задимена стая. На тъмното му лице беше изписано разочарование, а пръстите му потропваха по масата, преди да направят още едно залагане. Както обикновено човекът, с когото бе дошъл да се срещне, закъсняваше.

Измина един час, след което в заведението влезе още една група посетители. Ръцете на Себастиан замръзнаха до зарчетата, а очите му се присвиха. По натруфеното облекло и старателно вчесаните коси си личеше, че новодошлите принадлежат към една странна благородническа класа. Наричаха ги „контетата“ и се славеха с необуздаността и ексцентричността си. Градът беше пълен с техни клубове, които обикновено носеха някакви дивашки имена.

Но тъй като мнозина от тях бяха благородници или висши офицери от армията, обикновено не ги съдеха за престъпленията им, колкото и да бяха сериозни. Себастиан забеляза, че ножниците им бяха с отрязани краища и върховете на ножовете им се показваха — знак, че принадлежат към клуба, известен като Пинкиндиндис.

Без да издава напълно интереса си, той огледа по-внимателно лицата им.

Като се смееха на някаква своя шега, те подадоха извезаните си със злато рединготи на бръснарите си, които се влачеха след тях почти на всички събирания, и се приближиха. Черните очи на Себастиан изведнъж се втренчиха в бледо сивите очи на техния водач. След миг и двамата мъже отклониха поглед, без да променят израза на лицата си. Контето отиде да се забавлява при приятелите си, а Себастиан продължи да играе още четвърт час.

След като изгуби цялото съдържание на портфейла си. Себастиан излезе навън, привидно за глътка чист въздух. Той стоеше в тъмния ъгъл на улицата, чакаше, дъвчеше мундщука на незапалената си лула и наблюдаваше мрачно трима непознати, които слизаха от една карета, запътили се към някакъв прием.

— Какви новини носиш?

Макар че го очакваше, студеният, властен глас зад гърба му стресна Себастиан. Той ненавиждаше високомерието в този глас, мразеше да работи с мъжа, който, следвайки традицията на своя клуб да се дават прозвища, наричаше себе си Поквареното конте.

Като потисна неприязънта си, О’Кийф си припомни, че този самозван джентълмен е помощник на самия вицекрал и чрез него ако Себастиан е достатъчно хитър, ще може да спечели колкото си иска изкусителни облаги: злато, земя, може би дори титла.

Разбира се, цената на подобна щедрост беше висока — много висока — и тя се даваше само след успешния завършек на едно деликатно начинание.

— Оказа се по-трудно, отколкото предполагах, да получа информацията, която искаш — отговори Себастиан. До носа му достигаше упойващият мирис от помадата и пудрата на събеседника му.

— Ти ми каза, че знаеш истинската самоличност на агента — напомни контето с привидно отегчен тон. — Толкова ли си некадърен, че не можеш да окажеш малко натиск, за да получиш няколко признания?

Себастиан преглътна една ругатня и отвърна:

— Агентът е жена. След… сложна поредица от събития сега се намира под защитата на лорд Гласмийд.

Последните думи бяха произнесени с нескрита омраза.

— Лекарят? — каза поквареното конте с лека изненада. — По дяволите! Чух, че симпатизира не, на когото трябва. — Той вдигна рамене. — Но никой не е успял да го докаже. Прекалено е ловък.

Себастиан се намръщи и пъхна ръце в джобовете си.

— Трябва ми още време. Ако ми го дадеш, сигурен съм, ще успея да получа каквото ти трябва.

Поквареното конте проследи с поглед една проститутка, която се мотаеше по мръсния тротоар.

— Датата на френското дебаркиране? — попита той тихо, като потъркваше небрежно с палец рубиновия си пръстен.

— Така мисля — отвърна Себастиан. — Почти съм сигурен, че агентката, която следя, ще бъде една от малкото, които ще получат сведенията, щом прекосят Ламанша. Ако прекосят Ламанша.

— Хм. Ако е така, вицекралят ще бъде извънредно доволен да ги предаде на милицията.

— А наградата, която ми обеща? — подсети го Себастиан.

Контето извади бавно от джоба си кутийка за емфие, смръкна и въздъхна.

— Когато говорихме последния път, ти казах, че в Дъблин се носи една доста… тревожна мълва.

Себастиан стисна здраво със зъби мундщука и вместо да погледне към другаря си, втренчи поглед в светещия прозорец отсреща.

— След това — продължи бавно, със застрашителен глас Поквареното конте — твоят командир изглежда е дочул слуховете. Меко казано, той не е доволен.

Себастиан, който и без това едва се сдържаше, избухна. Хвана облечената в коприна ръка на контето и изръмжа заплашителна ругатня, но в миг почувства през панталона си убождане от метал. Погледна надолу и видя, че блестящата сабя на контето, която се подаваше от ножницата, е само на няколко сантиметра от коляното му. С ръка на дръжката Поквареното конте се захили злобно, предизвиквайки Себастиан да направи още едно заплашително движение. Калайджията трепереше от омраза, но тъй като не искаше да го пронижат и да го оставят мъртъв на улицата, освободи ръката на събеседника си.

— Слушай, О’Кийф — каза контето, — много добре зная, че играеш двойна игра. Знам, че продаваш тайни на британската флота на съюзистите с известна печалба за себе си, като в същото време приемаш златото на флотата, за да проникнеш сред бунтовниците и да научиш намеренията им. Още сега, в този момент, имам достатъчно доказателства да наредя да те арестуват и да те обесят като предател.

Той спря и си поигра със скъпата дантела на ризата си.

— За твое голямо щастие обаче, аз съм разумен човек, верен само на една кауза — алчността. За една унция злато ще продам душата си на дявола, без да се замисля. Освен това… знам цената ти.

Себастиан се отдръпна, но контето направи една крачка, така че връхчетата на обувките му докосваха тези на калайджията.

— Искам датата на френското дебаркиране, малко тъмнокожо псе! И ако не я получа, ти не само няма да видиш онази глупава титла, по която ти текат лигите, но до края на годината ще изпиташ страшното удоволствие от въжето на палача.

Себастиан мълчеше.

— А сега — добави контето, — ако мислиш да играеш до края на вечерта, иди да го правиш някъде другаде. Не мога да понасям вида ти.

 

 

Ларк слушаше постепенно заглъхващия шум отвън, като измерваше без помощта на часовника настъпването на вечерта. С отминаването на следобеда забеляза, че дори жребците на богатите стъпваха по-уморено, стъпките ставаха по-бавни, а бавачките от квартала викаха още по-ядосано плуващите си повереници.

Лежеше в леглото. Беше заспала изтощена, след като Себастиан си тръгна, и беше сънувала отново агента от Вълшебния глог. Сега гледаше невиждащо отсрещната стена, подпряла здравата си буза на възглавницата, без да има желание дори да стане. Тревогите, самотата, нещастната й любов й тежаха като огромен камък върху гърдите.

Мислеше за Кристофър, който лежеше в друго легло, толкова близко и все пак така далеч, и си представяше силните му мургави ръце и рамене. Обърна се на другата страна, отпусна ръката си върху ръба на леглото и си представи как изтичва в стаята му и се пъха в леглото до него.

Неочаквано Джейми се втурна в стаята й като освежителен ветрец и задърпа настойчиво ръката й.

— Събуди се, поспалано! Събуди се! Имам нещо за теб. Един мъж го донесе на задния вход и Мег каза, че мога да ти го предам.

Ларк се надигна и се опита да се отърси от безпокойството си.

— Какво има, миличко?

— Писмо — отговори той и сложи в ръката й един шумолящ лист. — Отвори го. Виж от кого е.

— Джейми — каза тя търпеливо, — знаеш, че не мога да виждам. Как мислиш, че мога да прочета писмото?

— Ох… забравих — отговори смутено братчето й. — Да ти го прочета ли тогава?

Тя се усмихна.

— Да.

Джейми седна на леглото и след като разгъна бележката, зачете съдържанието й със запъване, но с извънредно важен глас.

— Тука пише: Скъпа Ларк, аз съм в града и ще се опитам скоро да те видя. Свещеникът ми разказа за труд… труд…

— Трудностите ти? — вмъкна тихо Ларк, след като разбра, че бележката е от Върджил.

— Да, трудностите ти — Джейми продължи да чете. — Бъди сигурна, че ще направя каквото е необходимо, за да ги прео-преодолея. Пази се. В. — Джейми вдигна глава и попита объркано: Кой е „В“.

— Няма значение.

Ларк съжаляваше, че не може да каже на Джейми за по-големия му брат, но знаеше, че за момента най-добре е да мълчи. Искаше да запази на всяка цена самоличността на Върджил от един загадъчен ирландски благородник, който се възстановяваше след една не по-малко загадъчна рана.

Да се срещне с Върджил, докато живее на улица „Хенриета“, беше една, в най-добрия случай, деликатна задача. Силният му френски акцент можеше да даде повод за много въпроси, а тя не искаше да издава връзката си с Върджил. Лорд Гласмийд вече знаеше, че е част от нелегалната организация. Да не дава Бог умният благородник да научи и името на френския й съратник.

Тя отклони този разговор, поговори малко с Джейми, а после го прегърна нежно и го отпрати да си играе. След като той си тръгна, тя скри писмото в джоба си и излезе предпазливо в градината.

Половин час се разхожда по калдъръмените пътечки и се поздрави, когато чу бълбукането на свещеното изворче, което бе тръгнала да търси. Остана за малко до него, заслушана в песента му, която успокои напрегнатите й нерви. Усещаше слънчевите лъчи да танцуват наоколо като златни духчета. Те отдаваха топлината си, преди да ги е прогонило мразовитото дихание на зимата. Тази спокойна падинка в средата на градината беше някакво специално място и Ларк го проучи с помощта на пръстите си, така както пеперудата използва копринените влакънца на антенката си. Усети грапавия лишей, който покриваше камъка, меките гъбести мъхове, в чийто гънки се бяха запазили студени капчици вода. Докосна твърдите, още зелени стъбла на розовите храсти и почувства убождането на тръните им.

Наведе се, протегна ръце и откри вдлъбнатина, пълна със студена кал и покрита с лози. Свещеното изворче пееше близо до нея, толкова близо, че усещаше по носа й да полепват малки капчици роса. Пресегна се към звука, докато не усети пръстите си да се потапят в чистата, свещена вода, която бликаше в средата на градината. Силата й я стресна, усети едновременно топлина и студ, сякаш течен лед и разтопено сребро някак се бяха смесили в едно.

Тя си пое дъх, затвори очи и бавно навлажни устните си, като остави пулсиращата, бълбукаща ангелска отвара да минава между пръстите й. Течението й я успокояваше и очароваше.

Омагьосана, тя остана коленичила в това влажно, омайно място безкрайно дълго, докато писъкът на някаква бездомна котка не наруши спокойствието.

Дръпна мокрите си ръце от свещения извор и стана. Смътно обезпокоена, тя се отдалечи от вълшебния извор, като се чудеше какви сили е осквернила с грубото си докосване. Изведнъж й се стори, че вижда някакви фигури, неясни неща, тъмносиви на черен фон — те се мержелееха и мърдаха пред очите й. Потръпна с надежда. Може би зрението й се опитва да се върне?

Остана много разочарована, когато след малко фигурите избледняха и изчезнаха, но реши в бъдеще да се отнася с повече уважение към мъдростта на Гриндъл.

Тръгна отново напред по някаква пътека, която се отдалечаваше от къщата, като проверяваше чувството си за ориентация, но то скоро се оказа твърде лошо, защото пътеките сякаш се извиваха като нишките на зле изтъкано платно. Скоро осъзна, че блуждае в кръг.

— Каква съм глупачка — измърмори, докато се опитваше отчаяно да намери опипом изход от лабиринта. — Джейми!… Гриндъл!… Може ли някой да ми помогне!

Никой не дойде и я обхвана познатият ужас, който слепотата често й навяваше. Протегна ръце и тръгна по-бързо, но непрекъснато опираше в гъсти, трънливи храсти. Скоро дланите й бяха изподраскани, кървяха, косата й се разроши, а главата й се замая от объркване.

— Ларк!

Някаква ръка я хвана и тя извика, стресната както от допира, така и от неочаквания глас.

— Себастиан! — извика тя удивена.

— Надявах се да те намеря тук. Наблюдавах къщата и те мярнах в градината един-два пъти.

Калайджията говореше съвсем тихо и същевременно я избута няколко крачки по-назад, зад прикритието, и както й се стори, на висок жив плет. Като си спомни скорошния му сблъсък с господаря на къщата, тя не се учуди, че се спотайва.

— Много ми липсваше, Ларк — каза той, като я прегърна набързо. — Толкова се притеснявах, толкова исках да те видя, толкова се разстроих, като научих, че си ослепяла. И твоите…

От колебливия му тон тя разбра, че се опитва да намери думи да опише любезно обезобразената й външност. Предполагаше, че белезите й личат, макар все още да носеше лека превръзка на бузата си.

— Как научи за произшествието, Себастиан? — попита тя. — Как разбра, че са ме докарали тук. Отец Пийбоди ли ти каза?

— Да. Смаях се, като чух за трагедията. Като зная колко си самотна, естествено исках да ти помогна.

Той счупи някакво клонче и заговори раздразнено и ядосано.

— Втурнах се насам да те видя, но не ми разрешиха. А сега не мога дори да мина през прага. Тази сутрин слугата заплаши, че ще извика да ме арестуват, след като отказах да си тръгна. Каза, че било заповед на господаря.

— Лорд Гласмийд… в момента е неразположен — каза Ларк.

— Така ли?

— Да, заразил се с треска в бордеите, струва ми се.

— Така му се пада на мръсника. Поне каза ли ти, че съм минал?

— Разбрах за това.

— И как ти обясни надутият господар, че не ми дава да те видя? — попита остро Себастиан.

Ларк добре помнеше играта, която бе играла с пера точно във връзка с тези сведения.

— Въобще не ми обясни.

Себастиан се засмя горчиво.

— Той е един арогантен и егоистичен аристократ — като всички други от класата му. Презирам го.

Тези обиди засегнаха Ларк. Тя реши, че е едно, когато тя самата ругае с груби думи Кристофър, но е съвсем друго, когато го прави някой друг.

— Като пер на Гласмийд може би е това, което казваш — заяви тя. — Но като лекар е наистина милостив и щедър.

Себастиан хвана ръцете й, пръстите му се впиха в нея дори и през дебелите ръкави.

— Той дали не те е измамил? — като се наведе към нея, той се вгледа отблизо в лицето й, толкова отблизо, че дъхът му докосваше косата й. — Боже господи, така е! Ларк, трябва да се пазиш! Перът е женкар, слави се с тайните си авантюри. Дори високопоставени млади дими от аристокрацията са ставали жертва на сладкодумието му, а ти си само една селска девойка, без богатство и семейство, които да те защитят!

Той я пусна рязко и тонът му стана по-твърд.

— Страхувах се, че ще стане така. Страхувах се, че ще се опита да те използва, щом те вкара под покрива си. Божичко, бих искал да го убия!

Удивена от необузданите му думи и от омразата му, Ларк сложи ръка върху неговата.

— Себастиан, успокой се! Лорд Гласмийд не е такъв злодей, за какъвто явно го мислиш. Аз знам, че е…

— Ох, Ларк, Ларк, заблудили са те. Перът само се прави на великодушен лекар. Наистина е сръчен със скалпела, но най-сръчен е, когато мами. За бога, нима забрави, че ти и чичо ти бяхте прогонени тъкмо от земята, която перът трябва да наследи, че бяхте изхвърлени да гладувате? Това беше дело на лорд Гласмийд, баща му го слуша. Пред по-бедните той се прави на щедър и добър, но само когато това е удобно за прищевките му. Ти си привлекателна девойка и ако е решил да те завладее, той ще каже каквото си поиска, за да те накара да се съгласиш.

Той хвана брадичката й със здравите си пръсти и повдигна лицето й. Тя усети горещия му дъх върху челото си, представи си как очите му горят сърдито.

— Мръсникът вече те е докосвал, нали? — попита той. — Започнал е да си позволява някои неща, опитал се е да те ухажва. Да го вземат дяволите! Ти дори още не си се възстановила след произшествието, сляпа си, а той опипва тялото ти!

Съмнения обхванаха Ларк. Можеше ли обвиненията на Себастиан срещу Кристофър да са верни, макари отчасти? Наистина ли перът се възползва от чувствата на жените, а после ги захвърля с лекота? Беше я молил да му стане любовница, беше шепнал прелъстително, че ще й даде каквото пожелае и ще идва при нея нощем. Може би също така безмилостно лишава от дом гладуващите арендатори, придържа се към хедонистичните привички на мнозина от класата си, преструва се, че изобщо изпитва съчувствие към бедните и болните? Ако е така, първоначалното й недоверие към него е било основателно, а нежните й женски чувства сега са опасно заблудени.

Себастиан схвана погрешно причината за мъката, която се изписа върху лицето на девойката.

— А, Ларк, какъв невнимателен глупак съм. В края на краищата произшествието трябва да е било страшно преживяване, а сега и… слепотата. Вместо да ти предложа нежното си съчувствие, аз ругая лорд Гласмийд. Моля те, прости ми.

Облекчена да чуе отново спокойствие в гласа му, тя каза:

— Няма повече да говорим за това. А сега би ли ми показал как да стигна до къщата. Боя се, че съвсем се изгубих.

— Ще те заведа до вратата.

— Не, недей. Ще кажат на лорд Гласмийд за нарушението, и…

— Не се боя от гнева му, нито пък от приказките на раболепните му слуги. Ще те придружа дотам. Но преди това…

Той хвана ръката й и след съвсем кратко колебание обгърна кръста й за една по-интимна ласка.

— Искам да знаеш, че предложението ми за брак още важи, Ларк, и че чувствата ми към теб си остават същите след… трагедията ти. Трябва да знаеш, че не мога да изнасям сладкодумни речи, но…

Той спря, очевидно трудно намираше думите.

— Луд съм по тебе, Ларк. Луд съм по тебе! Никога досега не съм изпитвал желание да предложа на някоя жена името си, живота си — той въздъхна мъчително. — Да си кажа честно, досега не съм обичал никого.

Последното бе казано със странна жаловитост, сякаш Себастиан винеше за този тъжен пропуск несправедливостта на живота, а не собствените си недостатъци.

— Не може да не си обичал — каза нежно Ларк.

— Не — каза той с особен тон, който и преди я беше спирал да разпитва повече за миналото му. — Останал съм сирак съвсем малък. Баща си никога не съм познавал, а майка ми… майка ми ми бе отнета.

Той се обърна настрани и заговори сурово, сякаш някакъв гняв неочаквано се беше върнал от миналото.

— Така и не се примирих със загубата. Все още я преживявам. Тя се връща при мен в странни, ярки сънища. В тях винаги виждам съвсем ясно лицето й — черните, блестящи очи, гъстата, черна коса. Понякога… тя дори говори с мене.

Той замълча. Ларк реши, че ако можеше да види очите му, те сигурно щяха да се взират в някакъв вътрешен образ. В гласа му звучеше странна неспокойна нотка, като че едновременно се плашеше и се радваше на зловещите си сънища. Тъй като не знаеше какво да каже, тя мълчеше и чакаше той да продължи.

— Не съм искал да се влюбвам в тебе — продължи той. В признанието му се съдържаше странно съжаление. — И със сигурност не мислех да казвам нищо за майка си. Сега сигурно ще ме помислиш за луд.

— Не — каза Ларк и сложи ръце на раменете му. — Ни най-малко.

— Тогава ела с мен! — Себастиан заговори страстно и я притисна към себе си. — Сега! Нека отида да взема Джейми и тримата можем просто да си тръгнем оттук. Аз ще направя каквото трябва и ще се оженим преди Нова година.

Гласът му се снижи и той я хвана по-здраво.

— Сега ти имаш нужда от защитник повече откогато и да било. А аз имам нужда от тебе, Ларк. Имам нужда от тебе.

Нима предложението му не би трогнало всяка жена? Ако беше влюбена в Себастиан О’Кийф, Ларк щеше да го прегърне и да приеме с радост. Разумът й казваше, че е глупаво да отказва, в края на краищата той току-що беше доказал искреността си, желанието си да се обвърже с една сляпа жена. Това беше честно предложение, и то болезнено, като забита в сърцето й стрела, и й напомни за едно друго, не така почтено…

За миг остана неподвижна под топлите следобедни лъчи на есенното слънце. Усещаше високото мускулесто тяло на Себастиан да се притиска до нейното и миризмата на вълна и тютюн, която се носеше от палтото му.

Странно, помисли си тя, колко мъчително, дори страшно е да ти предлагат любов, на която не можеш да отвърнеш. Все едно, калайджията беше обвил сърцето си в сребриста хартия, беше го завързал с панделка и го беше пуснал в ръцете й. Сега тя стоеше колебливо с подаръка в ръка, беше еднакво трудно и да го приеме, и да го върне.

Тя махна ръцете му от кръста си и сякаш без да отхвърля обичта му, ги задържа в своите.

— Твоето предложение ми прави чест, Себастиан — каза тя. — След време може би ще може да поговорим повече за него. Но… сега не мога да си тръгна оттук. Има причини.

Тя усети разочарованието му, нещо повече, безпомощния гняв, причинен от отговора й. Силно, бурно чувство се изля по ръцете му и той ту стискаше, ту пускаше нейните.

— Сега ще те заведа обратно — каза той накрая. Контролираше гласа си с такова голямо усилие, че думите излизаха завалени. — Но ще те помоля да ми съобщиш, като си тръгнеш оттук. Направи за мене поне това, Ларк, спести ми търсенето — би било толкова жестоко. Можеш да се свържеш с мен в странноприемницата „При О’Райли“.

Тя докосна бузата му, погали я нежно — нещо като помирителен жест. В отговор той я прегърна, притисна уста към нейната и я целуна грубо. Тя бе сигурна, че целувката ще остави следа върху устните й. След това безмълвно я заведе до вратата на къщата, сбогува се хладно с нея и обеща скоро пак да мине да я види.

Ларк се заслуша в отдалечаващите се стъпки, като си мислеше дали не трябва да го извика и да му каже, че ще стане негова съпруга. Вдигна пръсти към устните си. След целувката на лорд Гласмийд всяка друга изглеждаше неуместна и никоя друга не й бе така скъпа.