Дебора Сатинууд
Луна за двама (12)

12.

Същата вечер Кристофър, както обикновено, се превъплъти от високопоставен благородник в предател на собственото си правителство.

След като освободи прислужника си в единайсет часа, той уморено съблече кадифения жакет и надяна простото черно облекло, което се състоеше от тесни бричове, високи ботуши, сако и черно наметало. Като минаваше пред огледалото с позлатена рамка, той мярна за момент тъмното си отражение. Понякога се чудеше кой е той наистина, къде е мястото му, защо живее между два свята, без да бъде истинска част нито на единия, нито на другия, а в същото време мами и двата.

Напоследък, през дългите самотни нощи, когато лежеше загледан в бродирания балдахин на старото легло, си позволяваше да мечтае, че споделя тежките си тайни с друг — за когото знаеше, че си приличат по дух. Беше си представял как излива сърцето си, признава лъжите си, освобождава се в прегръдките на едни нежни, ласкави ръце… и, ако има късмет, намира своята същност някъде в любовта.

Но това, изглежда, нямаше да стане. И тя бе знаела, че няма да стане, бе осъзнала, че преградите между тях са твърде значителни, за да могат да ги прекосят.

И все пак твърдият отказ на Ларк да бъдат заедно го огорчаваше. Характерът на Кристофър бе властен — да води бе дотолкова в кръвта му, че дори апатичните хора рано или късно изпълняваха желанията му. А сега едно съвсем младо девойче му се противопостави и нарани гордостта му.

Ядосано той нахлупи шапката на главата си и се нарече глупак. Дори и когато гняв замъгляваше до такава степен разума му, той обичаше Ларк Балинтър прекалено много, за да можеше да й позволи да падне в лапите на житейската неволя или пък на врага, затова бе решил да я следва, наблюдава и тайно да я охранява от мига, в който тя прекрачи прага му.

Извади от най-долното чекмедже на гардероба едни ръкавици и ги надяна. После стисна юмруци, вдигна поглед и се втренчи предизвикателно в отражението си.

Няма да приеме лесно поражението, дявол го взел, не, дори и на опасното бойно поле на любовта.

 

 

Със сърце, развълнувано след срещата с лорд Гласмийд, обзета от тревогата къде да отиде сега, след като заяви, че си тръгва, Ларк цяла вечер кръстосва неспокойно стаята си. Изключено беше да заспи.

За малко поседна до прозореца, както често правеше, заслуша се в трополенето на дъжда по покрива, но се измъчваше заради прибързаното си решение да напусне улица „Хенриета“. Това бе един глупав порив, защото тя нямаше къде да отиде, нямаше средства за оцеляване, нямаше как да изхрани Джейми. Разбира се, винаги можеше да отиде в дома на труда — ужасния приют за бедни, от който бягаха дори просяците, за да не им отнемат гордостта и свободата. Не можеше да си представи как самата тя ще живее в страшния приют, камо ли пък да гледа там Джейми, а строгият правилник би я принудил и да прекъсне участието си в нелегалната борба.

Тя мачкаше кърпичката в ръцете си и въздишаше. Проблемите й изглеждаха безкрайни, а не можеше да реши нито един от тях. Но най-мъчителни си оставаха отношенията й с Кристофър. Колкото и да е странно, тяхното скарване я потискаше много повече, отколкото всичко отначало. Любовта към лекаря я изпълваше с такава безусловна страст, че почти не успяваше да разсъждава логично.

Той изглежда също я желаеше. Но защо? Причината си оставаше загадка, над която бе мислила дълго, без да успее да я реши. Беше сляпа, лицето й вече не беше хубаво, облечена беше грубо и не бе изискана по неговите стандарти; с какво е могла да изкуши привлекателния благородник?

Каквото и да привличаше интереса му, днес тя бе разбрала, че страстта му е истинска, а разочарованието му — дълбоко. Което бе най-странно, тя не се съмняваше, че той я обича по свой собствен начин. Но той постъпваше като благородник, който търси удоволствие при наложницата си, а тя не можеше да се съгласи на това.

Знаеше, че е глупаво да отблъсква ухажването му, да отказва щедрите подаръци, с които би я обсипал. Любовница или не, ако беше приела предложението му, с Джейми щяха да имат хубав дом, добра храна и силна защита… поне за известно време.

И въпреки това, докато седеше загледана в мрака пред очите си, заслушана в шумното тропане на дъжда, разбра, че пак би отхвърлила предложението на лорд Гласмийд, ако то бъде повторено някога.

Неочаквано някакво тропане разтресе вратата на стаята й. Тя замръзна. После резето изтрака леко веднъж — два пъти. Тя спря да диша, сигурна, че ръката на Кристофър проверява вратата й. Дали не беше дошъл да настоява, да направи пак своето предложение, като се опита да бъде още по убедителен и да я накара да склони?

Като сви ръце в скута си и прехапа устни, тя остана на мястото си, защото разбираше, че ще е най-добре да не го пуска.

— Ларк…

Гласът му е странен, помисли тя, неестествено напрегнат.

— Ларк… отвори вратата.

Тя стана. Думите му идваха като някакви накъсани вдишвания. Тя знаеше, че той не би прибегнал до измама, и изтича до вратата, издърпа резето и я отвори.

Веднага чу трудното и шумно дишане на лекаря. Със смесица от силна загриженост и удивление протегна ръце към него. Беше се облегнал на рамката, беше мокър до кости, от шапката му се стичаше вода, а широките му гърди се издигаха и спускаха тежко под ръцете й.

— Кристофър! — извика тя, като усещаше опасността, чувстваше, че го е сполетяла някаква беда. — Какво има? Какво се е случило?

— Помогни ми — каза той. — Стаята… ми…

Ларк бе ужасена, а слепотата още повече засилваше страха й. Тя повдигна ръце да напипа лицето му, но бузите му бяха лепкави и хладни от пот.

— Какво има? — извика тя. — Какво има?

— Ларк — прошепна той и се присви, като притисна още по-силно раната си с ръка. — Ако не спреш да говориш и не ми помогнеш да легна… ще умра в краката ти от загуба на кръв…

— Богородичке!

Обезумяла, тя заопипва с ръце тялото му, после го хвана през кръста и се напрегна да поеме част от тежестта му.

— Къде е стаята ти? Не знам накъде да тръгна!

— Накрая… вляво.

С много усилие тя му помогна да тръгне напред, краката й почти се подкосиха при опита й да го задържи прав. Той се отпусна върху нея като пиян, едва се влачеше напред и тя премести ръката си — вместо да обгръща кръста му, сега го подпираше почти под гръдния кош. Пръстите й докоснаха топла, лепкава кръв и тя ахна стресната:

— Ти си ранен, ранен си зле! Нека да извикам някой прислужник…

— Не! — заповяда той и усилието, което направи, го изтощи още повече. Препъна се, затвори очи от болката и прошепна:

— Засега не… не преди да се скрия зад заключена врата.

Ларк не разбираше съображенията му, но вярваше, че те имат основание. Успя да го заведе в края на коридора. И двамата се препъваха — той от слабост, а тя от тежестта му.

— Ето… помогни ми да вляза.

Кристофър прекрачи прага с помощта на Ларк. Бяха поддържали огъня до завръщането му. Слабото му съзнание се съсредоточи върху леглото със зелен кадифен балдахин и украсени възглавници. Облегнат на раменете на Ларк, успя да се приближи достатъчно до леглото, за да се задържи за него. Пусна се от нея и рухна на дюшека стенейки, като се държеше отстрани и присвиваше колене. Само с огромно усилие на волята успя да остане в съзнание, помогна му желанието да се наслади на хладната суха ръка, която галеше челото му, искаше да чуе сладките, тревожни и загрижени думи.

— Сега… тръгвай — успя да каже. — Затвори вратата след себе си… извикай прислужника ми… О’Нийл. Кажи му да отиде до Ченсъри лейн. Там има един лекар… Да го доведе. Доведи го. Само него — никой друг. И, Ларк…

Той се опита да се пребори с рязкото замайване, после се присви, защото отново болка прониза тялото му.

— Дръж всички настрани… не казвай нищо за раната. Кажи им, че съм болен от… треска. И се моли на Бога… да не съм… изцапал с кръв цялата къща.

— Кристофър! — възкликна Ларк, почти парализирана от страх за него, от страшните му думи. Тя намери ръката му и я стисна, хванала здраво студените му пръсти.

— Тръгвай — каза той. — Ако по ръцете ти има кръв… измий я бързо.

— Мога ли да направя нещо да ти помогна, да облекча болката? — попита тя, защото не искаше да го остави сам.

Той се опита да поклати глава, но усилието се оказа прекалено голямо за него.

— Ларк?

Тя се приближи пак и се наведе ниско над него.

— Закълни ми се — прошепна той. Знаеше, че трябва да остане в съзнание достатъчно дълго, за да изтръгне обещание от нея. — Закълни се, че няма да си тръгнеш утре сутрин…

Той замълча, тъмна забрава замъгли мозъка му и заплаши да го погълне напълно. После присви очи и се опита да фокусира замъгленото лице на Ларк. Но от косата му се стичаше вода и лютеше на очите му. Той ги затвори и довърши най-важното изречение с дрезгав шепот:

— Животът ти… е в опасност.

Той не каза нищо повече, затова Ларк повтори няколко пъти обещанието си, като през цялото време галеше с треперещи ръце лицето му, но той оставаше неподвижен и не реагираше на докосването й.

Тя посегна надолу към кръста му, където по-рано бе открила кръв. От раната все още се процеждаше топла влага.

Ужасена от мисълта, че той умира в леглото, тя излезе от стаята, като затвори вратата, както той й бе наредил. Намери с препъване каната и легена с вода и изплакна ръцете си, след което завика всички сили О’Нийл.

След малко неколцина сънливи прислужници долетяха по коридора, за да разберат защо пищи. Щом Ларк спомена треската на лекаря, повечето се отдръпнаха бързо от нея, сякаш самата тя беше заразена.

Но като чу неистовите й молби, О’Нийл веднага тръгна да извика лекаря Мактавиш. Щом стъпките му заглъхнаха, Ларк зачака напрегнато в стаята си с надеждата, че никой от прислугата няма да се окаже така верен на своя господар, че да се втурне смело в стаята му да се погрижи за него. За щастие никой не постъпи така, както и никой не спомена за следи от кръв, а Ларк се страхуваше, че тя би могла да е покапала по пода или да е останала по дрехите й.

Половин час по-късно раздвижване в преддверието оповести пристигането на Мактавиш и Ларк застана разтревожена на прага на стаята си. Като чу лекарят да минава покрай нея, тя пристъпи напред и го последва. Без да се колебае, той влезе в стаята на лорд Гласмийд и затвори вратата под носа й.

Обхваната от безпокойство, Ларк се върна да чака в стаята си. Никога през живота си не беше се тревожила от това, че някой благородник може да умре и да тръгне към своя съдник. Никога не беше се притеснявала, че някой благородник може да прекара вечността в царството на Хадес. Никога досега.

 

 

Така се случи, че Кристофър дойде в съзнание точно преди умелите пръсти на Мактавиш да зашият раната му. Младият пер изохка от болка и се сви, но чу единствено как този, който извършваше мъчителната, но необходима процедура, грубичко го поучава:

— Да те вземат дяволите, момко… стой мирно! Кълна се, ще развалиш хубавата ми бродерия! Не можеше ли да бъдеш така добър да останеш в безсъзнание още няколко минути? Е, не се притеснявай, като свърша, ще ти дам една-две глътки уиски. Ама засега ще трябва просто да търпиш.

Като стискаше зъби от страшната болка, Кристофър се опита да определи познатия шотландски акцент и накрая успя да разпознае Мактавиш. Същевременно изстена, защото се сети какви обстоятелства бяха наложили присъствието на този мъж.

— А! — възкликна шотландецът, като все още държеше иглата в ръка. — Виждам, че вече ме позна. Блед си като призрак, но поне в очите ти няма треска! Кървеше като клано прасе, когато пристигнах. Първо се обърках, като не видях симптоми на треска, но после веднага разбрах защо си ме извикал тук. Но, дяволите да те вземат, момко, да знаеш само как си изплашил прислугата. Не искаха дори да ме съпроводят по стълбите от страх да не прихванат нещо.

Мактавиш продължи да бъбри, докато зашиваше раната, като пренебрегна неравномерното остро вдишване на Кристофър и ругатните, които той успяваше да изсъска.

— Имаш малко болнав вид, разбира се. Но, доколкото те познавам, след една-две седмици ще си на крака. Малко хора имат такава здрава, силна физика, дявол да те вземе, а още по-малко — инат като твоя.

Кристофър пое дълбоко дъх и сграбчи ръба на леглото, когато приятелят му направи още един мъчителен бод.

— За бога, Мактавиш… не може ли по-бързо?

Шотландецът се засмя.

— А кой ме е учил да работя внимателно и бавно? Като гледам тая дупка, ти самият май си бил малко бавен тая вечер. Станал си малко прекалено безразсъден, бих казал — каза той и скъса края на конеца. — Какво те бодна, върха на английски байонет?

Сега, когато лекарят беше оставил раната на спокойствие, Кристофър можа малко да се отпусне, и се облегна назад с изпотено чело.

— Да… но, боя се, някои от другарите ми пострадаха много повече. Много повече.

Мактавиш огледа хубавия, макар и блед благородник, и се наведе да събере окървавените постелки и дрехи.

— Няколко сантиметра по-наляво, приятелю, и ти самият сега щеше да стоиш пред дверите на рая.

Като замълча, за да подчертае въпроса си, той попита:

— Сигурен ли си, че си заслужава, момко?

Кристофър внимателно покри с чаршафа голото си, превързано тяло и разтърка с ръце измръзналите си рамене.

— Ти ли ме питаш, Мак?

Шотландецът наля една чаша уиски и му я подаде.

— Аз съм от друго тесто. Тези, които цял живот тънат в мизерия, копнеят да получат каквото им се полага и мразят хората, които цял живот са трупали богатства, без да правят нищо за бедните. Но винаги съм се чудил какво те вдъхновява тебе?

Със слаба, колеблива ръка Кристофър поднесе чашата до устните си, отпи една глътка и погледна приятеля си.

— Много неща ме вдъхновяват, и ако грубите ти ръце не ме бяха ядосали така, бих казал дори, че ме вдъхновяват хора като теб.

Мактавиш изръмжа добродушно и поклати глава.

— Е, каквито и да са мотивите ти, няма защо да ти казвам, че трябва да ги забравиш за няколко дни. И не пипай бродерията ми или ще те одера жив.

Той облече палтото си, вдигна шапката и чантата и добави:

— Да кажа ли на прислугата да оставя яденето пред вратата?

— Да. Освен това вземи, ако обичаш, изцапаните чаршафи със себе си. Кажи на прислугата, че са заразени с някаква глупост…

— С удоволствие — отвърна Мактавиш. — Всичко за каузата.

Той спря пред вратата.

— Между другото, коя е привлекателната млада дама в коридора? Помислих, че ще влезе заедно с мене. Изглеждаше доста загрижена за тебе.

Кристофър наведе очи и впери поглед в ръцете си.

— Ларк… казва се Ларк.

Шотландецът повдигна многозначително вежди.

— А, така било, значи. Най-после те улучиха, а, проклет голям жребец такъв. Време беше.

Той отвори вратата и се обърна да се сбогува с пера със закачлива усмивка.

— Я гледай ти! Не знам дали да те поздравя, или да те съжалявам.

 

 

Ларк чу изтракването на резето в края на коридора, а после и стъпките на Мактавиш. Като не искаше да показва нетърпеливото си любопитство, тя се скри с тупкащо, уплашено сърце зад вратата и се заслуша в разговора на лекаря с О’Нийл и иконома. Последните двама, изглежда, чакаха близо до стълбата, защото не искаха да се приближат, макар и с едно стъпало повече до заразената стая.

— Негова светлост най-сетне заспа — каза им Мактавиш. — Ще оздравее, но няколко дни ще бъде зле — на ваше място не бих влизал вътре. Просто оставяйте яденето пред вратата. В момента е страшно заразен. Ето тия дрехи и чаршафи направо са напоени с треската. Ако искате, ще ви направя услуга и ще ги изгоря.

Прислужниците приеха предложението твърде охотно и тримата слязоха заедно надолу по стълбите.

Безкрайно радостна, че Кристофър ще се възстанови, Ларк си легна, прекалено уморена и разстроена дори да разплете косите си. Забравата на съня обаче не искаше да идва, отблъскваха я настойчиви въпроси. Ларк се въртеше неспокойно под завивките.

Защо лорд Гласмийд разигра тази вечер такова сложно представление? Защо трябваше да крие от собствената си прислуга ужасната си рана? И защо я беше накарал да се закълне, че ще остане на улица „Хенриета“, като измърмори загадъчно, че животът й бил в опасност? Дали не знае нещо за златокосия убиец?

Загадката на властния пер на Гласмийд, нежния хирург, ставаше все по-тъмна и Ларк се опита да я разгадае, докато се изтощи напълно и заспа. Малко след като се съмна, тя се събуди от слабото, но познато скърцане на отваряща се врата.

Разтревожена, но замаяна от съня, Ларк извика с треперлив глас:

— Кой е?

— Един съвсем безопасен натрапник, повярвай — отговориха й дрезгаво. — Човек, който е дошъл да се увери, че не си избягала.

— Кристофър! — ахна тя, като чу слабия му глас и се измъкна от леглото. Простря ръце напред, докато една топла, позната ръка не хвана и не я прегърна. Импулсивно се притисна към мъжа, като внимаваше да не докосва раната му.

Останаха за миг вкопчени един в друг. Тя, облегнала глава на рамото му, изпитваше облекчение, че е жив. Той, притиснал буза до косите й, бе щастлив, че не го е напуснала. Не си шепнеха нищо, защото времето на нежните, любовни, отчаяни думи бе дошло и отлетяло.

— Сигурна съм, че не трябва да ставаш — измърмори Ларк. Устните й докосваха меката му пижама. — Искам да кажа, като знам от каква страшна треска си болен, изненадана съм, че изобщо можеш да вървиш.

— Странно, нали?

— Всичко у теб ми се вижда странно.

— Поласкан съм.

— Нямах намерение да те лаская.

— Е, тогава… помогни ми да седна на някой стол — изведнъж Кристофър си пое рязко дъх, — ако не предпочиташ да ме хванеш, докато падам.

Ларк обгърна кръста му и, вече с повече опит, му помогна да стигне до едно кресло.

Кристофър се отпусна много внимателно в него. Знаеше, че не е трябва да става от леглото. Раната му пулсираше болезнено, пък и съвсем малко от силите си беше си възвърнал след загубата на кръв. Но не можеше да се успокои, преди да се увери, че Ларк е все още на безопасно място в къщата му.

— Благодаря ти, Ларк, за помощта снощи.

Тя сложи ръце на кръста си и наведе глава на една страна:

— Щом си толкова благодарен, може би ще ми обясниш защо трябваше да заблуждаваш цялата къща.

Стоеше до него и очакваше отговора му, сякаш знаеше, че този път го е принудила да бъде откровен. Той не отговори веднага и тя усети как внимателно, по мъжки, я оглежда, затова изтича до леглото и взе един халат. Облече го и седна на съседното кресло, с подвит по детски крак.

— Е, лорд Гласмийд… за какво беше цялата заблуда?

Той си пое дъх и попита:

— Искаш ли да изиграем още една игра на въпроси и отговори, скъпа Ларк? Като онази, дето играхме на вечеря преди няколко дни?

Кристофър беше доволен да види как тя се изчервява. Слава богу, няма да може да прочете вестниците утре сутрин. Първите страници положително ще бъдат пълни със съобщения за инцидента от предишната нощ, в които ще се описва бягството на високия съюзист бунтовник, пронизан от байонета на един драгун. Ще свърже фактите и мигновено ще узнае тайната му.

Щом като, очевидно, отношенията им няма да станат интимни, както се беше надявал той, Кристофър искаше на всяка цена да запази анонимността на агента от Вълшебния глог. Обратното би било опасно и за двама им. Всъщност трябва да е бил луд да си мисли, че може да й се изповяда при каквито и да било обстоятелства.

— Не ми харесва тази игра — отговори Ларк. — Имам странното чувство, че ти знаеш отговорите на въпросите, които ми задаваш. Определено не е честно.

Кристофър се изсмя, а после се сви и притисна с ръка превързаната си рана.

— Ако те боли, когато се смееш, значи си получаваш заслуженото.

Той въздъхна. Имаше неща между тях, които трябваше окончателно да се изяснят и тази задача се падаше на него.

— Ларк — започна той тихо, — вчера, когато… предложих да бъдем заедно, не съм мислил да те унижавам.

Ларк наведе глава и замачка нощницата си.

— И все пак, това не беше едно съвсем почтено предложение, нали, Кристофър? Според моята вяра е грехота жена да живее с мъж, без да са женени. Какво казва по този въпрос твоята вяра? Нима тя смята, че прелюбодеянието се прощава на мъжа, ако той има титла и богатство?

— Боже мили! — изстена отчаяно Кристофър, като удари с ръце по дръжките на креслото. — Надявах се да изпиташ известно съчувствие към мен заради слабостта ми. Но ти, изглежда, все така безмилостно очерняш характера ми само защото съм имал нещастието да се родя аристократ.

Той се размърда отново. Тялото около раната му пламтеше болезнено. През превръзката се бяха просмукали кървави петънца.

— А сега, след като ти казах тези неща — добави той, — трябва за последен път да те помоля за помощ. Боя се, че продължих прекалено посещението си и трябва да се връщам в леглото.

В гласа му ясно личеше напрежение и Ларк скочи уплашена от креслото.

— Р-раната ти — заекна тя, разкаяна. Щом го чу да се надига, обви с ръка кръста му, за да поеме част от тежестта му. — Много ли те боли?

Кристофър направи една крачка олюлявайки се, вгледа се в загрижената бръчка между хубавите й извити вежди и почти се усмихна. Под коравата повърхност на характера й се криеше една нежна сърцевина, която се проявяваше рядко, но го трогваше.

— Няма нищо, което не може да се оправи с една среща с Джон Барликорн^[1] — успокои я той.

Тя закрачи с него.

— Знам, че твоите страхливи слуги няма да се приближат до стаята ти, освен когато трябва да ти оставят храна. Има ли нещо, което мога да направя… нещо, от което имаш нужда?

— Да — каза той и прехвърли тежестта си върху бастуна, който беше оставил до вратата. — Но ти сигурно ще си против и ще ми го кажеш направо.

— Кристофър? — попита тя колебливо, като пренебрегна забележката му.

— Да?

— Ти каза… каза, че животът ми е в опасност. Вярно ли е, или е само някакъв номер, за да ме задържиш тук?

Кристофър спря рязко и хвана бастуна с две ръце, като се подпря на него с цялата си тежест. Миг-два наблюдаваше отчаяния израз на лицето й, наранен от подозрението. После протегна ръка и докосна с пръст носа й, плъзна го по дължината му по същия многозначителен начин, както много време преди това.

— Ти как мислиш, Ларк? — попита нежно, с много тъга в гласа. — Ти как мислиш?