Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2011)
Корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Дебора Сатинууд. Луна за двама

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Б. Величков

История

  1. — Добавяне

15.

Цели два дни Кристофър не се приближи до вратата й. На третия ден Ларк седеше сама, пиеше чай, заслушана в гнева на природата, вилнееща навън. Вятърът свиреше в прозорците, после се мушваше под чифт капаци, които не бяха добре закрепени и палави струйки въздух полюшваха кадифените завеси. Макар че столът й бе пред огнището, Ларк потрепери и подпъхна меката завивка под краката си. Чаят бе поставен на поднос до нея и тя разсеяно го разбъркваше.

Враждебността на Кристофър при последната им среща все още пробождаше сърцето й. На следващия ден тя чувстваше болезнено отсъствието му и пропастта между тях. Тъгуваше за компанията му и се чудеше дали някога ще се появи отново. В същото време знаеше, че е по-добре да се поддържа дистанция между тях, защото неизбежно щеше да настъпи моментът, в който тя ще трябва да си тръгне и това щеше да бъде краят на тяхното приятелство.

Много мислеше за този момент, а също така и за отношенията между Кристофър и Себастиан О’Кийф, неговия брат. Бе зашеметена от новината, разстроена от безкрайните загадки на това странно родство. Защо никой от двамата не го бе споменал преди. Защо Кристофър живееше удобния живот на граф, а Себастиан — този на калайджия?

Тя искаше да зададе на домакина си много въпроси… ако той благоволеше да се появи отново. Междувременно щеше да продължава да подхранва яростта си от безцеремонността му при последната им среща.

— Може ли да вляза?

Тя не бе чула стъпките му, но явно той стоеше на прага. При неволния прилив на щастие от неговото присъствие тя, без да забележи как завивката пада от коленете й, забрави за раздразнението си и го поздрави със заекващ и задъхан глас.

Без да отговори, графът прекоси стаята и застана пред огнището. Ларк го чу да си играе с наредените на полицата над камината порцеланови кученца, после той взе една маша и започна да рови тлеещите въглени.

— Добре ли се чувстваш този следобед? — попита накрая. Въпросът прозвуча твърде формално и в него имаше известна скованост, същата онази скованост, която обикновено идва след скарване между двама влюбени.

— Да — отговори Ларк със същия тон. — Този следобед съм доста добре.

— Ларк? — каза внезапно той. — Ще се разходиш ли с мен по полето за час-два?

Тя бе съгласна да отиде с него и накрая на света, ако той поискаше това. Но отговори сухо, за да не би той да си помисли, че е прекалено нетърпелива.

— Разбира се. Нека само да си взема наметалото.

Той сам го взе и го наметна на раменете й, после я наблюдаваше, докато тя се закопчаваше. Невъзмутимата обвивка на нейните чувства бе толкова тънка, че тя пламна при докосването му и почувства как кръвта й пулсира при допира на пръстите му до шията й.

— Ето и един шал — каза той, след като порови в един шкаф за дрехи. — Ще имаш нужда от него, днес вятърът е остър.

Като й го подаде, Кристофър я погледна тъжно и отново се зачуди как, за бога, е могла, да си помисли за брак с О’Кийф, как е могла да си помисли, че ще приеме името му, ще живее с него и ще му роди деца. При тази мисъл гневът му отново се разпали и той се намръщи. Сковано й предложи ръка и мълчаливо побутна с лакът.

Тя я пое и като двама непознати те излязоха от къщата.

Прекосиха ливадата, минаха край оградата на градината, покрай живия плет и тисовите дървета и излязоха през желязната врата, чиито рядко използвани панти проскърцаха от ръждата. Без да продума, Кристофър я поведе през улиците. Продължиха напред до голите полета, по чиито затревени площи се преплитаха тесни пътечки.

Тук вятърът можеше свободно да си играе с тях. Развяваше полите на Ларк разплете косата й, накара я да залитне. Ала Кристофър забеляза, че тя се опитва да разчита възможно най-малко на опората на ръката му и се сковаваше, когато се случеше раменете или бедрата им да се докоснат. Ясно долавяйки нейната раздразнителност, Кристофър охладня, без да знае как да запълни пукнатината, породила се между тях, несигурен дали изобщо трябваше да го прави. Може би, като се имаха предвид всички обстоятелства, липсата на разбирателство бе за предпочитане.

Той въздъхна. Независимо от пререканията той трябваше да обсъди някои неща с нея и реши да рискува.

— Облаците са надвиснали заплашително, бучат като разбушувала се вода и обзалагам се, че преди да свърши денят, отново ще завали.

Ларк не отвърна на светската му забележка и той я поведе по чакълестата земя през ивица от сухи храсти, чиито виещи се разклонени стебла почти стигаха до коленете им. Когато земята стана неравна, надупчена от ровове и осеяна от скали, Кристофър я хвана по-здраво за лакътя и подпря с ръка силно изпънатия й гръб, за да й помогне при изкачването.

— Искам да поговорим за Джейми — каза той след дълго мълчание. След това спря, за да й даде възможност да си поеме дъх, и да му премине болката от раната.

При споменаването на брат й по лицето на Ларк внезапно се изписа тревога — изражение на ожесточено застъпничество, толкова силно като това на лъвица към малките си. Кристофър си помисли каква хубава картина представлява тя там сред сухите храсти, брулена от яростните ветрове и осветена в гръб от червените облаци.

— Искам Джейми да тръгне на училище — продължи твърдо той, решен да преодолее нейното упорство. — Той е умно момче, Ларк. Ако получи образование в протестантско училище, ще отиде далеч. Има един добър колеж тук в Дъблин — разбира се, ще трябва да живее там. Всъщност самият аз съм го завършил. Естествено таксата до края на обучението му ще бъде осигурена, независимо от нашата…

Кристофър замълча, остави мисълта си недоизказана и продължи по-тихо.

— Позволих си сам да попитам Джейми дали би искал да тръгне на училище и той прие това доста ентусиазирано. Мисля, че заслужава този шанс. — Графът докосна ръката й и добави: — Аз бих искал да му дам този шанс.

— Невъзможно е — отряза тя. — Първо на първо той е католик.

— Това не е проблем. С пари… знаеш как е.

— Ако по този начин си решил да компенсираш нещо — каза ледено тя, — не е нужно да си правиш труда.

— Не става въпрос за това — Кристофър бе очаквал такова подозрение, но се почувства засегнат. — Направих това предложение само за доброто на Джейми. Обмислям го от известно време.

— И естествено аз никога няма да мога да ти се отплатя.

— Естествено.

— Какво искаш да кажеш с това „естествено“?

— Имам предвид, че не очаквам отплата, разбира се.

— А, разбира се! — Тя се извърна от него, едновременно разкаяна и развълнувана. Независимо, че му бе приписала нечестни подбуди, тя напълно разбираше, че той прави този жест просто от добро сърце. А и защото харесваше Джейми. А и… защото я обичаше.

Необяснимо защо, очите й се насълзиха. Като наклони глава, за да не я види, тя ги избърса с ъгълчето на шала, който трябва да е топлил нежните рамене на майка му десетилетия преди това.

— В такъв случай си съгласна? — попита той и застана пред нея.

Тя подсмръкна и пусна косата си пред очите, за да скрие издайническата влага. Обмисляше предложението му доста време, като се бореше с гордостта си и с необходимостта сама да се погрижи за бъдещето на Джейми, независимо от факта, че нямаше никакви средства, а и беше сляпа.

За Джейми възможността да учи, която му даваше предложението на Лорд Гласмийд, бе безценна. Това щеше да промени живота му, да му даде знанията, способностите, от които той се нуждаеше, за да се измъкне от бедността и да се бори. Имаше ли право тя, по каквито и да било причини, да позволи гордостта й да бъде пречка за осъществяването на тези намерения? И освен това, нима егоистичната, коравосърдечна аристокрация не дължи образование на потиснатите деца на Ирландия?

Тя наведе глава. През последните дни й се струваше по-трудно от всякога да определи граф Гласмийд като егоистичен или коравосърдечен. Чувствайки се така сякаш предава част от себе си, от независимостта си, тя промърмори:

— Съгласна съм.

— Чудесно.

Той хвана по-здраво ръката й и те продължиха да вървят, вятърът смъдеше в очите им, а шумът от разлюлените треви, силен като морски прибой пронизваше ушите им.

Кристофър отметна глава назад, загледа се в небето, пое дълбоко дъх и смени темата, този път с още по-неприятна.

— Дължа ти извинение, Ларк — проговори той. — Миналия ден… тръгнах си внезапно… прекалено внезапно дори.

Тя не каза нищо, просто извърна глава, за да му покаже, че не е забравила обидата си.

— За твое нещастие — продължи графът — ти си се забъркала с двама мъже с пламенна природа — макар че нашите страсти, както може би си забелязала, са твърде различни. С течение на времето ти сама ще трябва да решиш. Но при всички случаи трябва да знаеш за връзките на Себастиан О’Кийф с моето семейство. Ще ти разкажа някои неща — тези, които обясняват моите отношения с него и тези, които ще хвърлят светлина върху характера му. Но всичко останало, по причини, които е по-добре да останат тайна, ще премълча — освен едно. Стой далеч от него.

Ларк усети непреклонността в гласа му и се зачуди каква ли е тайната, която той така ревниво пазеше.

— Казах ти, че ми е брат — продължи той, — но връзката ни не е кръвна. Себастиан дойде да живее при нас като сираче при… трагични обстоятелства. Той ми е млечен брат, доведоха го вкъщи, когато е бил на пет години, а аз съм бил с няколко години по-голям.

Кристофър спря и макар че Ларк се обърна, за да се предпази от вятъра, той остана с лице към него, сякаш искаше да премерят силите си. Тя си представяше разбърканата му коса, почервенелите от студа бузи и блестящите от вятъра очи.

— Когато бях десетгодишен — продължи той, — чичо ми се върна от Америка. Донесе ми и подарък. Много интересен подарък. Змия — не беше отровна, но беше дълга три стъпки и красиво оцветена на райета. — Той се засмя меко. — Както можеш да си представиш, станах най-известното момче в околността, тъй като в Ирландия няма змии и тази бе голяма рядкост. Един ден братовчед ми Джералд и няколко други момчета ме предизвикаха да направя пакост — така както правят повечето момчета. Накараха ме да се скрия в храстите и да хвърля змията по току-що завилите конници или екипажи на пътя.

Кристофър се засмя:

— Срамна постъпка — да плашиш нищо не подозиращ кон, но не съм искал никой да пострада. Отначало отказвах, рядко се поддавах на подигравки, но нямахме какво да правим онзи ден и след като забелязахме конник на пътя, се скрихме зад къпиновите храсти да го изчакаме. Точно когато конникът галопираше на завоя, хвърлих змията пред него.

— Обзалагам се, че конят е хукнал като светкавица.

Кристофър вдигна по-високо яката на палтото си, за да се предпази от студа.

— Боя се, че си права. Животното отстъпи назад и се хвърли на едната страна на пътя, там се спъна в канавката. Ездачите — бяха двама — изгубиха седлата си. Дамата падна върху каменистото покритие на пътя, а момчето се строполи върху нея. Както можеше да се очаква, момчетата, които бяха с мен, изчезнаха моментално. А аз изтичах да видя какво нещастие съм причинил.

Той въздъхна и Ларк сякаш чу болката му.

— Видях жената с разбит череп: момчето, коленичило до нея, крещеше, че съм убил майка му.

— О, колко ужасно! — Ларк поклати глава. — Каква трагична история! Такава страшна мъка и вина, почти непосилни за деца. И всичко заради една невинна шега.

Кристофър сякаш не я чуваше.

— Момчето знаеше само, че се казва Себастиан и че е дошло в Ирландия от Англия. Той и майка му бяха облечени доста богато, а тя носеше ценни рубини. Баща ми мислеше, че след кратко разследване ще открием дома им. Разбира се, предполагахме, че някой от семейството им ги търси. Но независимо от обявите и работата на агентите, не успяхме да открием никакъв адрес и до ден-днешен произходът на Себастиан е неизвестен.

— А как се сдоби с името О’Кийф? — попита Ларк. Баща ми го попита как иска да се казва и той избра О’Кийф — хареса му, когато един пътуващ арфист се представи с това име.

— Значи така Себастиан е дошъл да живее при вас.

— Да. Баща ми искаше да намери някое селско семейство да го отгледа, но аз не давах и да се издума за такова нещо. Поради мъката и угризенията ми за неговата загуба исках да се погрижа той да получи всички предимства в живота, на които се радвах аз самият. Това бе единствената компенсация, която можех да му дам. И той приемаше всичко с готовност, поне докато порасна. След това тръгна по свой собствен път и презря всичко, което можех да му предложа.

— Как мина детството му?

— Зле. Отначало не говореше много и бе самотен. Но с течение на времето се превърна в истински терор за семейството. Никога не прилагаше открито номерата си, бе търпелив и хитър, плануваше всичко много умело. Почти никога не успяваха да го хванат.

— Но когато го хващаха, какво правеше маркизът?

Устните на Кристофър се разтеглиха в странна усмивка.

— Всеки път казвах на татко, че аз съм подтикнал Себастиан. Аз опирах пешкира.

Той погледна към облаците:

— Предполагам, че го правех като изкупление.

— Ти си поемал неговите наказания? — възкликна ужасена Ларк.

— Когато можех.

— А Себастиан оценяваше ли тази жертва?

Кристофър сви рамене.

Той очакваше да направя точно това. Разбираш ли, за него моето наказание си беше оправдано. И аз, в сърцето си… бях съгласен с него. Та нали бях убил майка му.

— Понякога сигурно си го мразел.

Кристофър въздъхна.

— Не. Винаги съм го обичал, точно така, както ако ми беше истински брат.

Ларк най-накрая започна да разбира лекаря, граф Гласмийд, човека, когото обичаше.

— Това, че стана лекар, бе свързано по някакъв начин със смъртта на майката на Себастиан, нали?

Кристофър пристъпи крачка напред.

— Той ме ненавиждаше. И все още ме ненавижда.

Ларк не проговори, а Кристофър взе ръката й и те тръгнаха надолу по лек наклон, под краката им камъчетата се търкаляха по пътеката. Гърдите на Ларк се изпълниха с тъга и тя се запита дали мъжът до нея, мъжът роден с титла и състояние, някога е бил обичан, истински обичан от друга жива душа.

Наоколо птиците, неспокойни от вятъра и задаващата се буря, пищяха и извиваха главички. Двойка подплашени патици внезапно излетяха с разперени криле и дрезгави крясъци от шумящите сухи храсти. Отдалеч вятърът напомняше за себе си, печално виейки в листата и сухите клонки.

Когато от облаците покапаха няколко тежки капки, Ларк стисна ръката на Кристофър, при което той спря. Тогава тя протегна ръцете си и привлече главата му.

Целувката й бе всеотдайна, състрадателна. Той сякаш я бе очаквал точно такава, тъй като я прие с нежна благодарност.

Двамата останаха прегърнати, заслушани в диханието си, което се смесваше с поривите на вятъра. Сега, поради слепотата й, обонянието и осезанието й бяха много по-изострени и у нея внезапно се събуди болезнено желание да усети допира на пръстите си до тялото му, вкуса на устните му и миризмата на кожата му. В този момент тя бе готова да се отдаде, да забрави за разума си, да се слее с природата и с него върху хладната и влажна земя.

Доловил промяната, той прошепна името й и я докосна много нежно.

— Може би това ще ме изпрати в моя собствен ад, но, Ларк… позволи ми. Желая те.

И тя му позволи да я положи в леглото от мъх, позволи му да вземе лицето й между хладните си, талантливи ръце и да я целуне. Позволи му да пъхне ръце под наметалото й, да докосне недокоснатата й плът върху туптящото сърце.

Кристофър положи ръка под главата й, за да я предпази от влагата на земята. После погледът му бе привлечен от седефената кожа на шията й, от вдлъбнатината между ключиците й и той благоговейно целуна нежния алабастър между гърдите й. След това бавно се притегли към нея, прилепи се като щит към меките й женствени форми, за да се слее с нея.

Той почувства, че тя се е отдала напълно, жертвайки пред олтара на силното му желание дълго хранените и добре опазени скрупули. Бе сигурен, че ако я запита, тя не само би му позволила, но и сама би го умолявала да продължи до пълното им физическо сливане. Но и знаеше, че би го направила от съчувствие, или от някаква състрадателна любов, или просто от чисто физическо желание, а не като щастливо отдаване, като обричане, за което не би съжалявала утре.

Той мрачно постави ръце на раменете й и се изправи, прекъсвайки онова, което тя би му позволила.

Като се намръщи объркано, тя протегна ръка и докосна челото му, оправяйки мократа и разрошена коса. На устните й трептеше въпрос. За да я накара да замълчи, той взе пръстите й и ги целуна един по един. След това, взел крайно решение, рязко се отдръпна, покривайки с наметалото оголеното й тяло, на което още не се беше насладил.

Дъждът спря. Тя бавно придърпваше шапката си на главата, а облаците яростно изливаха съдържанието си по тревата.

Кристофър продължи да седи на земята с вдигнато коляно, положил ръка върху него, с наведена глава. Наблюдаваше как капчиците се стичат на вадички от краищата на косата му надолу по раменете на палтото му и как падат върху ботушите му. Чудеше се на собствената си галантност.

След това стана и се наведе, за да вземе от калта забравения шал, чиято тъмна кожа бе надраскана и изцапана.

В продължение на няколко секунди той и ратайската дъщеря стояха сред пороя, лице в лице, споделяйки безнадеждността. Накрая той взе ръката й и заедно тръгнаха под дъжда.