Дебора Сатинууд
Луна за двама (2)

2.

Есента се настани окончателно, като прибави златни петна към обичайните изумрудени багри, покри всичко с изсъхнали листа и сухи клонки. Вече не цъфтяха полските цветя, нежните създания на природата усърдно се запасяваха с храна. Беше сезонът на смъртта.

В самотния час, след като грубо скованият ковчег на Джером Балинтър беше потънал завинаги в ирландската земя, Себастиан О’Кийф вървеше с Ларк по пътя към къщата й и нетърпеливите му стъпки се забавяха, за да се нагодят към по-бавната й крачка. По време на дългия две мили път двамата вървяха след останалите опечалени, без да изказват на глас мислите си, минавайки покрай рушащите се каменни стени и колибите със сламени покриви, в които не помръдваше нищо, освен влажния ветрец. Когато едно стадо овце прекоси пътеката, Себастиан безмълвно отиде по средата и помогна на овчаря да прекара през пътя мудните си повереници.

Себастиан беше калайджия, а с тъмното си лице и проблясващи очи приличаше на циганин. Ларк си мислеше, че той със сигурност произхожда от лагерните огньове, странните приказки и страстните танци, но никога не беше го чувала да говори за това. По въпроса за своя произход той беше необичайно, почти тайнствено сдържан.

През последните месеци често беше вечерял у тях, тъй като споделяше с нейния чичо Джером страстта към корабите, плаването и всичко, свързано с морето. Като се замислеше, на Ларк й се струваше странна бързината, с която младият мъж беше навлязъл в живота им. Беше се срещнал с чичо й при едно от обичайните съботни посещения на стареца в кръчмата, а после започна да приема всяка покана да ги посети. Без да губи време, той беше станал най-настойчивият й ухажор. Въпреки това Ларк не се дразнеше от присъствието му, защото той беше приятен компаньон, макар понякога да бе прекалено напрегнат.

— Самотно е тук — отбеляза Себастиан, когато продължиха пътя си през мъглата. — А сега, предполагам, и вие ще бъдете самотни — ти и малкият Джейми.

Завладяна изведнъж от силна необходимост да изплаче на приятел мъката и страха си, Ларк протегна ръце към него и му позволи да я прегърне, като се радваше на допира до друго човешко същество. Сега, когато чичо й го нямаше, а отвсякъде я заобикаляха опасности, беше хубаво да има къде да отпусне глава, да пролее сълзи на мъжко рамо.

Остана няколко минути притисната към него, получаваше известна утеха от топлината на тялото му, макар близостта да не будеше никакви чувства у нея. Вместо това се сети за едно друго мъжко присъствие, което едновременно я интригуваше и плашеше. Как можеше високият, облечен в черно шпионин, който я беше прегръщал предишната вечер — сякаш имаше право на това — да буди повече чувства от този приятен мъж, който не представляваше никаква заплаха? Тя бързо обгърна още по-плътно с ръце тънкия кръст на Себастиан, сякаш за да се противопостави на призрака, който се натрапваше в мислите й.

Окуражен, той взе ръцете й в своите и сплете пръстите си с нейните. После поднесе ръката й към устните си и я целуна изискано, с което показа, както често се случваше, изтънчени маниери, които подхождаха на речта му. Странни качества, помисли си тя, за човек с ниско потекло и обикновени вкусове. Когато той повдигна леко брадичката й, за да я целуне, тя се изненада, но някаква необяснимо остра нужда я караше да се радва на целувката, първата й целувка с мъж. Ще може ли една такава близост, едно просто докосване на устните, да облекчи малко мъката, страха, самотата й? Ще задълбочи ли чувствата й към Себастиан? Тя затвори очи и остави надеждата да я завладее.

След миг той дръпна главата си назад и се намръщи, загледан в лицето й, като че търсеше там някаква реакция. Тя знаеше, че той няма да открие нищо, защото, макар да не усети отвращение в прегръдките му, тя не изпита и никакъв прилив на страст.

— Дълбоко съжалявам за Джером — измърмори той след малко. Очевидното недоволство от нейното равнодушие правеше гласа му по-плътен. — Не мислех, че един толкова деликатен човек може да има врагове на този свят…

— Това беше ужасен удар.

— Да… — Себастиан взе отново ръцете й. — Кой ли е извършил злото?

Тя се вгледа внимателно в лицето му, отбеляза познатата издадена напред брадичка, извитата надолу уста и съжали, че не може да му повери тайните, които й тежаха. Но тя не би могла да му разкаже как един добре облечен лоялист е влязъл в бедната къща, разхвърлял е наоколо, търсейки съобщения, а после, при опита си да измъкне от чичо й политически тайни, за които той не е знаел абсолютно нищо, е удушил бедния старец. Не би могла да каже на Себастиан О’Кийф, че самата тя е шпионин на бунтовниците, един от най-отявлените конспиратори срещу ирландското правителство.

Докато се колебаеше, той я изгледа странно.

— Н-не — каза тя. — Не. Никой няма и най-малка представа кой е убил чичо.

— Какво каза съдията?

— Уф! Почти нищо.

Ларк не можа да скрие горчивината в гласа си. Твърде дълбока беше омразата й към титулуваните лордове, които управляваха страната.

— Защо изобщо ще му пука на един такъв надут богаташ за някакъв си обикновен арендатор? — извика тя, като отметна привързаната си с черна кърпа махагонова коса. — Смъртта на чичо за него означава само това, че Ирландия ще храни един човек по-малко. Сигурна съм, че той би скърбял много повече за смъртта на някоя от ловните си хрътки, отколкото за милия ми чичо.

Ларк избухна отново в сълзи и Себастиан задърпа настойчиво ръката й.

— Да повървим покрай морето. Денят е хубав за разходка.

Те се отправиха към пътеката покрай морето, черните им кожени обувки оставяха леки следи по влажната трева. Дърветата тук бяха недоразвити, прегърбени и не можеха да се предпазят от зимните ветрове, които скоро щяха да се понесат над океана.

— Селяните казват, че бунтовници кръстосват околността — отбеляза Себастиан, когато стигнаха до възвишението, където започваше морето. — Казват, че те крадат оръжие от къщите, понякога дори убиват заради пушки и барут. Готови са на всичко, за да съберат оръжие за въстанието, което се надяват да вдигнат. Те са безскрупулни хора — той погледна внимателно Ларк. — Може би чичо ти е станал жертва на подобна злина?

Ларк изправи рамене и се загледа безизразно към морето.

— Възможно е, предполагам.

— Проклети дяволи! — възкликна Себастиан. — Правителството трябва да ги хване всичките и да ги избеси.

— Казват, че няма достатъчно доказателства, за да осъдят лидерите.

— Глупости!

Ларк погледна младия мъж до себе си и се запита какъв е той всъщност. Беше го чувала и преди да води подобни политически дискусии с чичо й, като подтикваше равнодушния възрастен мъж да изрази мнение и се отчайваше, когато старецът отказваше да обсъжда както позицията на лоялистите, така и каузата на нелегалните съюзисти^[1].

— Разбира се — продължи Себастиан с по-примирителен тон, — бунтовниците също изглежда имат някои законни оплаквания…

— Не бих могла да знам. Не се интересувам от политика.

Себастиан внезапно застана пред нея.

— Трябва да се интересуваш. Ако бунтовниците успеят да привлекат на своя страна французите и започнат революция срещу правителството, може всички да се окажем замесени в една кървава бъркотия.

Ларк трябваше да се застави да замълчи, за да не се нахвърли срещу него. Той сякаш нарочно я предизвикваше. Не виждаше ли справедливостта на бунтовническата кауза. В края на краищата и той беше от по-нисшата класа.

— От такива сериозни мисли ме боли главата — каза тя, като се възползва от удобното женско извинение. Каквито и да бяха предпочитанията на Себастиан, не трябваше да разкрива силата на своите, защото той беше умен мъж и би било глупаво да буди съмненията му.

— Какво ще правиш сега, когато чичо ти го няма? — попита той след малко, като наруши мълчанието.

Ларк вдигна назад глава и се загледа в облаците с цвят на стриди.

— Нямам представа. Арендният договор на чичо Джером изтече миналата седмица. Онзи надут палячо, собственикът, каза, че ще му бъде по-изгодно да си пасе там животните, отколкото да остави арендатор да обработва земята. Проклети алчни благородници! Трябваше да ни изгонят, мен и Джейми, днес. Но свещеникът отиде да се моли на земевладелеца и старият скръндза накрая се съгласи да ни остави още няколко дни. Какво великодушие, нали?

— Искаш ли пари? — попита Себастиан.

Не й се искаше да признае, че не притежава и пени, защото Себастиан положително щеше да настоява да й даде, а тя беше твърде горда да ги приеме.

— Имаме понито, с което ореше Джером — отговори тя. — Утре с Джейми ще отидем до Дъблин и ще го продадем на панаира.

— Ларк… — Той спря, взе ръката й в своята и запристъпва от крак на крак върху каменистата почва. — Знам, че не е хубаво да го казвам в деня на погребението на чичо ти, но когато свърши траура ти, би ли… би ли помислила дали не би станала моя жена?

Като скри огорчението си, Ларк се вгледа надолу в ръката, която стискаше пръстите й. Беше твърда, тъмна и с тънки кости, също като лицето му. Тя вдигна поглед. Загадъчните му издължени очи горяха с обичайната си сила. Помисли, че това е най-решителното лице, което е виждала някога, но в него нямаше нежност, поне не такава, каквато една жена очаква да види в погледа на своя любим. В дълбините на очите му не проблясваше дори и искрица на обикновено сладострастие, каквото се четеше в погледа на похотливите селски момци.

— Аз… — Като не знаеше какво точно да отговори, тя млъкна. Не изпитваше любов към този мъж, който беше доста противоречива личност, но го обичаше по друг начин, беше свикнала да седи до нея на масата, свикнала беше да го вижда до огнището. И въпреки несигурното положение, в което беше изпаднала тя отказа.

— Това е много мило предложение — каза тя, съзнавайки, че женитбата със Себастиан би сложила край на работата й за въстаническата кауза. — Но не мога.

— И защо така?

Те отново бяха тръгнали да се разхождат един до друг, затова сега Себастиан я накара да спре и да съсредоточи вниманието си върху него. Изразът на лицето му беше свиреп, а дишането му така учестено, че Ларк се побоя гневът му може да не избухне всеки момент.

— Ти имаш нужда от съпруг да те издържа, а Джейми има нужда около него да има мъж — каза Себастиан. — За една жена е трудно да живее сама, а ти нямаш други кандидати. Или поне ти си ми казвала, че няма други.

— Още е много рано — отвърна тя. — Та аз съм в траур. Едва ли подобава…

— Боя си, че не си чула нито една моя дума. — В гласа на Себастиан се прокрадна раздразнение. — Както ти казах, може да се оженим, след като свърши траурът ти.

Ларк сведе поглед. Беше твърде уморена и не можеше да спори с него.

— Трябва да се връщам вкъщи. Да нахраня понито.

Неловко мълчание цареше помежду им, когато влязоха в тъмния, покрит със слама обор. Себастиан се облегна навъсен на вратата, а Ларк прегази гнилата слама и погали с обич врата на златистото пони.

— Брат ти никога ли не се обажда от Франция, Ларк? — попита неочаквано нейният ухажор. Свари я неподготвена. — Винаги съм се чудел с какво точно се занимава той там?

Отбягвайки погледа на калайджията, Ларк отиде и загреба от един сандък голяма порция зърно.

— Нямам представа — заяви тя безгрижно. — Във Франция цареше смут, когато Върджил уреди Джейми и аз да отпътуваме за насам. Майка ми и баща ми бяха умрели в тъмницата…

— Обвинени, че са революционери, доколкото си спомням.

— Да — призна тя, като предположи, че чичо й Джером се е разприказвал след повечко бира. — След смъртта на родителите ни Върджил се върна да работи на лозята. В края на краищата той е мъж и искаше да си пробие сам път в живота. Не можеше да поеме отговорността да се грижи за мен и Джейми, затова ни изпрати обратно в Ирландия, защото знаеше, че чичо Джером ще може да ни даде по-сигурен дом. В началото писа няколко пъти, загрижен дали сме се настанили добре, но оттогава не се е обаждал.

Тя изсипа смеската от овес и трици в коритото и остана загледана в понито, което зарови муцуна в купа зърно. Беше затаила дъх, изпълнена с надежда, че лъжите й са удовлетворили любопитството на кандидата й и той няма да иска повече подробности за живота на брат й.

Себастиан прекоси пространството, което ги делеше, хвана я за ръката и я обърна с лице към себе си.

— Това потвърждава мнението ми. Имаш нужда от мен. Искам да се грижа за теб, да те гледам. Ще се разбираме добре, сигурен съм.

Той погледна черната й рокля, престилката, старите обувки, които не й бяха по мярка и чиито изтъркани върхове се подаваха изпод твърде късата пола.

— Мога да ти осигуря по-добър живот, Ларк. На Джейми също. Няма ли да кажеш „да“?

Преди да успее да му отговори, той наведе глава и за втори път през този ден я целуна; отчаяно почти невинно, но после с буйна страст. Тя не го спря, дори се опита да се наслади на целувката му, да сподели страстта му. Но когато накрая той се дръпна, вдигна ръка и несъзнателно изтри уста.

— Защо просто не си кажеш, че те отвращавам? — попита Себастиан с потъмняло от гняв лице. Без да говори повече, той се обърна и тръгна да си върви.

— Себастиан!

Ларк не можеше да го остави да си тръгне в такова настроение, затова се затича след него и го настигна тъкмо когато той вече протягаше ръка към юздите на коня.

— Моля те, Себастиан…

Без дъх от усилието и от обърканите чувства, които не разбираше и не би могла да назове, Ларк го обгърна с ръце, при което шалът й падна на земята, и притисна гладката си бяла буза към грапавия плат на палтото му.

— Не искам да си тръгваш така, не искам да те ядосвам. Ти просто бързаш прекалено много, подтикваш ме към нещо, за което не съм готова да мисля така скоро след смъртта на чичо.

Той остана неподвижен и мълчалив в прегръдките й, за миг тя се побоя, че ще махне ръцете й от себе си и ще я отблъсне. Но най-накрая усети как гърдите му се повдигнаха от тежка въздишка!

— Добре, тогава — промърмори той. — Може би съм твърде нетърпелив.

Тя се дръпна и погали леко ръката му.

— Утре ще дойдеш пак, нали? Ще дойдеш с мен до Дъблин?

Той се поколеба, но само за миг.

— Добре. Ще дойда с теб до Дъблин.

Ларк стоеше безмълвно до главата на понито, докато той потегли. Тя проследи с неспокоен поглед движението на колата по тесния път и слушаше постепенно заглъхващия звън на разните тенджери и тигани в нея.

„Защо се държа така упорито за Себастиан О’Кийф?“ — запита се тя. Нравът му беше непостоянен, опитваше да й се налага, понякога дори изпадаше в бяс. Макар да й беше направил предложение, в очите му не се четеше нежност, само някакъв мрачен, див огън, който тя не можеше да разбере. Дали изпитваше към него истинска обич, или му позволяваше да я ухажва, защото беше единственият мъж, останал до нея във време на несигурност?

Тръгна обратно към къщата. Не можеше да отговори на тези въпроси, но изведнъж й хрумна, че може би се държи така за Себастиан само заради надеждата, като не досънуван сън, чийто край е приятен.

 

 

По-късно, докато ядеше сама жилавия овнешки бут и кръглите овесени питки, които опечалените бяха донесли през деня, Ларк гледаше тъжно през прозореца. Вечерта бавно, но сигурно обвиваше градината в мрак. Джейми отново беше започнал да кашля и тя го сложи да си легне рано, а той заспа веднага щом главата му докосна възглавницата.

Тъй като беше изтощена не по-малко от него, макар умората й да се дължеше повече на силните преживявания, отколкото на физически усилия, тя само изми лицето и ръцете си, преди да вечеря, без дори да свали черната забрадка от главата си. Искаше й се през прозореца да не се вижда и част от покрива на обора, тъй като той й напомняше за мъчителната сцена със Себастиан по-рано през деня. Той очевидно подозираше, че е свързана с подмолните течения в Ирландия и мисълта за това я тревожеше. Не можеше да му позволи да заеме мястото на неин защитник и да си пъха носа там, където нямаше работа. Само ако отношенията им тръгнат към женитба, би му доверила своите настроения. И ако той изразеше несъгласие, нямаше да склони да застане пред олтара с него.

Като осъзна изведнъж, че почти не е докоснала храната и че лошо сготвеното овнешко отдавна е изстинало, тя бутна чинията настрани. Стана и отиде да дръпне вехтото перде от муселин, за да не гледа потискащия мрак на приближаващата нощ.

Ръката й замръзна на рамката на прозореца, а дъхът й замря в гърлото. Нещо се движеше навън, черен силует на фона на сапфиреното небе. Не бяха ли това кон и ездач, препускащи по калдъръмената пътека откъм морето?

Да… конят беше висок и строен, копитата му биеха по земята като криле на вятърна мелница, опашката му се вееше след него като знаме. Яхнала го беше сянката на внушителен мъж. Двамата бяха само една черна ивица, неясен образ в нощта, но толкова изразителен, че приличаха на кентавър от някоя древна фреска.

Ларк притисна ръка към устата си.

— Дево Марийо, спаси ме…

Това не беше видение, не беше и кошмар, като онези, които я спохождаха нощем и я караха да се буди от страх. Това беше нещо материално, нещо живо, което се движеше и дишаше в мрака…

Какъв човек се криеше под наметалото на нощта? Дали не беше русият убиец с калните ботуши и влажната мантия? Може би дяволът с благородническо потекло, убил чичо й, е разбрал грешката си? Може би вече знае, че не Джером Балинтър, а неговата млада племенница предава лоялисткото правителство на срещите си под Вълшебния глог? Ако е така, значи мисията му не е изпълнена и той положително сега е дошъл за нея, всеки момент ще се втурне в стаята и ще я удуши.

Изведнаж Ларк осъзна, че лицето й се вижда през прозореца на осветената от свещта стая, и се дръпна бързо назад; краката й бяха така вцепенени от ужас, че тя едва ги накара да помръднат.

— Ще го убия — прошепна жената, като мислеше колкото за своята безопасност, толкова и за безопасността на Джейми. Изгаси свещта и грабна ножа, който стоеше до чинията й.

След това се промъкна пак до прозореца и като надникна през един процеп в пердето, запретърсва отново мрака. Конят и ездачът не бяха мръднали от мястото си на върха на хълма, напротив, те стояха там, като че земята беше тяхна. Макар конят да разтърсваше буйната си грива, мъжът седеше на гърба му неподвижен като камък, невидимото му лице беше обърнато към къщата.

Ларк зачака, като стискаше ножа и се молеше на всеки известен й светец. Защо мъжът стоеше така неподвижно, без да трепне нито един негов мускул, без да се размърда поне веднъж? Защо гледаше така втренчено към прозореца й тя знаеше, че той не може да види каквото и да било? Дали не канеше да я убие?

Накрая, с така леко движение, че Ларк едва го забеляза, ездачът заби пети в хълбоците на коня, накара го да се изправи на задните си крака и се втурна устремно напред. Писък се изтръгна от гърлото й и тя отскочи далеч от прозореца.

Но той не се приближи към къщата. Като обърна жребеца, призрачният ездач се насочи отново към морето, конят му препусна сякаш на криле. Ларк видя как загадъчният конник хвърли един последен поглед към прозореца й, при което бавно и ясно кимна, сякаш знаеше, че тя го наблюдава.

После и той, и конят изчезнаха. Развяващата се черна опашка и разпереното наметало се изгубиха.

Няколко секунди Ларк остана на мястото си, взираше се, затаила дъх. Но повече черните копита, жълтите очи на коня, ботушите с прикрепени към тях шпори не се появиха. Известно време остана нащрек, стоеше в мрака с нож в ръка, заслушана в тъмнината. После започна да се съмнява в собствения си разум. Дали въображението не я беше подвело? Може би непознатият конник не беше убиецът на чичо й, може би беше някой друг, с някаква неясна цел?

В мозъка й започнаха да прелитат видения на тайни срещи и развети черни мантии, докато накрая се замая.

Най-сетне, когато удари единайсет часа и не се появи никакъв кентавър, тя остави очите си да се затворят, отпусна се в стола и задряма, макар да се опитваше да се пребори със съня.

Не беше минал и половин час, когато някакъв шум я стресна. Погледът й веднага се стрелна към прозореца. Отначало помисли, че луната е изгряла и сега свети в нощното небе над обора…

— О, боже! — Ларк ахна и изрече набързо някаква молитва, преди да се наметне с шала и да се втурне навън.

Едва прекрачила прага, усети острия мирис на изгоряла слама. Вълна дим се издигаха към небето, където вече беше надвиснал цял злокобен облак. Малки, подобни на светулки искрици танцуваха над обора, а бушуващият огън бързо поглъщаше сламения му покрив.

— Литъл Дън!

Ларк се спусна надолу по хълма, като се препъваше и викаше името на понито, вързано зад вратата. Още оттук усещаше топлината на огъня, а все още беше на около четиридесет крачки от него. Докато тичаше към постройката, тя се спъна и падна на колене, одра дланите си, после се вдигна и продължи. Хвърли се към широката врата с протегнати ръце.

Щом махна резето и отвори широко вратата, яростната горещина на пожара я отблъсна назад. Падна на земята с ръка на очите, а бузите я боляха, като че ли бяха страшно изгорели от слънцето. Въпреки воя на бушуващите пламъци, тя чуваше пронизителните, обезумели писъци на понито. Без да се суети, тя зави, доколкото можа, главата си с износения, тънък шал, и се втурна в ада на огъня.

— Литъл Дън!

Ларк усети, че димът изпълва носа и дробовете й. Той изпълваше и обора, скриваше парализирания кон, който се беше превърнал в едва различима, жълто-кафява сянка. От покрива падаха пламтящи парчета, които подпалваха сеното и сухата слама. Ларк усети как пламъците обгориха кожата й, а подметките на обувките й се нагорещиха. Въпреки това се впусна напред през огнената пещ, при все че едва виждаше през обгорената черна вълна на тлеещия шал.

Чу писъка на животното. Тръгна пипнешком през сламата към него, като търсеше отчаяно. Нещо твърдо удари ръката й… копитото на понито? Ако е така, трябва само да се надигне малко и да дръпне хлабавия възел на въжето… само малко и още малко…

Отгоре западаха пламтящи въглени и я обсипаха със смъртоносния си блясък, а тя пищеше, докато те дамгосваха лицето й и горяха очите й. А после избухна взрив с такава сила, че блясъкът приличаше на самото слънце.

 

 

В къщата някаква фигура се движеше на светлината на единствената свещ. Промъкваше се тайно, като хвърляше дълги сенки по стените и гредите на тавана. Някой, който беше опитен в претърсването, вадеше една по една от местата им опърпаните книги, а после бързо ги пъхаше обратно. Страница по страница някой изчиташе писмата, а после педантично връзваше отново подредените купчинки. Старият, покрит с драскотини часовник, отмерваше часа отново и отново.