Дебора Сатинууд
Луна за двама (17)

17.

Призори на другата сутрин Ларк се измъкна от леглото. Цялото тяло я болеше, а на душата й бе много тежко. Но знаеше, че независимо от отчаянието си, този ден трябваше да изпълни задачата. Докато решеше косата си и я сплиташе, тя си припомни случките от предната вечер.

Изглежда, че нещастната й връзка с Кристофър бе прекъсната веднъж завинаги, рязко прекършена — като нежна лоза от острието на ножа. Нямаше надежда за сдобряване. Но може би, мислеше си тя, докато завързваше края на плитката си с избеляла зелена панделка, такава раздяла бе по-лека за преживяване, отколкото много по-нежната, но разкъсваща раздяла при нейното заминаване.

Но дори да беше така, тя никога не бе изпитвала такава мъка. Повече от всякога я обзе отчаяна необходимост да напусне улица „Хенриета“, да се върне към стария начин на живот, тъй като да бъде толкова близо до Кристофър И в същото време толкова мъчително далеч от него бе цяло изтезание за нея. Нещата се усложняваха още повече от завръщането на Върджил в Ирландия и неизбежното пристигане на французите. Трябваше да бъде в състояние да изпълнява ролята си на пратеник, трябваше да се съсредоточи върху важните събития, които предстояха. Не можеше да се остави да скита по улиците, да проси, да се излага не само на опасностите навън, но и на онази зловеща заплаха, за която Кристофър бе намекнал и от която искаше да я предпази.

За сега, боеше се тя, ще трябва да остане там, където бе, като ненатрапващ се гост и да понася, доколкото може болката от студеното отношение на Кристофър. Надяваше се само, че той ще й позволи още малко да остане под неговия покрив.

Агентът фантом представляваше друг проблем. Днес ще трябва да подаде сигнала, който ще покаже на агента, че тази неделя срещата е под Феъри Торн. Но как можеше да извърши тази задача? Как можеше тя, в прокълнатата си слепота, да намери глог, да откъсне клонка, след това да се залута по препълнените улици и алеи, за да търси някой си аптекар, наречен Алабар? На кого да се довери за помощ? Днес подновяваха гардероба на Джейми за училище и той нямаше да е на разположение, нито пък можеше да помоли прислужниците на Кристофър да изпълнят тази странна молба от страх да не докладват на господаря си. Щеше да възложи тази мисия на Върджил, ако тяхната среща предната вечер не бе завършила злополучно.

Най-накрая след дълго мислене Ларк си състави план. После чу Гриндъл да влиза, за да запали огъня.

— Гриндъл — измърмори тя, хванала глава между ръцете си с нещастно изражение. — Искам да те помоля да ми помогнеш. Въпросът е личен.

— Какво има, господарке? — попита старата жена с тревога и забърза към нея.

— А… страдам от най-ужасното главоболие. Събудих се с нетърпими болки и с чувството, че главата ми ще експлодира. Знам едно лекарство, чай от една билка. Но… — поколеба се Ларк и направи гримаса на отчаяние.

— Но какво? Да не би да искате вода от свещен кладенец пък сега? Вече съм ви приготвила една отвара. Бутилката е запушена и сложена при вещите ви.

— Не, това е едно друго лекарство, което няма да се хареса на лорд Гласмийд. Всъщност, страхувам се, че ще го презре също както и твоите отвари. Виждаш ли, това е едно много старо народно лекарство. Такова, на което човек на науката би се присмял.

— Да ви приготвя ли, господарке? — предложи прислужницата.

— Не, по-добре аз да свърша това, но са ми необходими някои съставки.

— С удоволствие ще ви ги намеря. Така де, и аз страдам от главоболие и ще се радвам, ако се намери чай, дето помага.

— И да не кажеш на доктора! Той ужасно ще ни се разсърди, нали знаеш!

— А, няма, няма, господарке — тържествено обеща Гриндъл. — Кълна се в гроба на майка си. А какви съставки са ви необходими?

— Има една аптека на името на Алабар. Нали му знаеш магазина на улица „Джеймс“?

— Алабар… Алабар — замисли се тя. — Да, знам го.

— Тогава би ли ме завела там. Искам да купя сама съставките.

— Разбира се, че ще ви заведа. Сега ще ви помогна да се облечете, после ще закусите и ще излезем. Но трябва добре да се увиете, защото сутрешния въздух е мразовит. Даже има слана.

— Ъ… Гриндъл — каза Ларк, когато прислужницата й донесе от гардероба роклята и наметалото. — Има ли… случайно глог в градината?

— Глог? — повтори прислужницата като бавно треперливо ехо.

— Да, чаят… трябва да го разбъркваме с клонче от глог.

— О, не, господарке, не бива! — Прислужницата бе ужасена. — Глогът служи на вещиците, не знаете ли? Никой смъртен не може да откъсне дори и листенце, без да рискува да си навлече могъщия им гняв. Та веднъж моят чичо, без да иска, откъсна клонка от глог, стана случайно, разбира се, но същата нощ го повали ужасна болест, появи му се пяна на устата, разбесня се, размаха пръсти във въздуха обезумял. Умря, горкият, преди изгрев-слънце.

— Не се бой — опита се да я успокои Ларк, — аз сама ще откъсна клона. Ти трябва само да ме заведеш до храста.

— Ами… — поколеба се Гриндъл, сякаш се чудеше дали това, че участва, ще й навлече гнева на вещиците.

— Моля те — замоли й се Ларк сърцераздирателно, тъй като доброто на Ирландия зависеше от помощта на тази жена. — Това ми е много необходимо. Господ ще те благослови за добрината ти.

Прислужничката въздъхна и измърмори неохотно си съгласие.

Времето се оказа по-сурово и мразовито тази сутрин от обичайното за сезона. Не духаше вятър, но сякаш ледени кристалчета трептяха из въздуха, правейки го толкова остър и леден, че дишането бе почти болезнено. Земята под стъпките на Ларк бе твърда като камък, замръзнала и побеляла от нощния лед.

— Трябва да има глог в дъното на градината — упътваше я Гриндъл, като произнасяше думите тихо, сякаш за да не я чуят въображаеми малки уши от свръхестествен произход. То е едно невзрачно растение, полуизсъхнало, пречупено, само с няколко зелени клонки. Но градинарят се бои да го отреже. Вбеси господаря, като отказа да го отсече. Господарят каза, че сам ще го стори напролет, пък аз казвам Господ да му е на помощ.

Повървяха още няколко крачки, ледът скърцаше под стъпките им. Накрая Гриндъл спря.

— А ето го тук. Не смея да се приближа повече, господарке. Но вие трябва само да пристъпите една-две крачки напред и ще го стигнете. Като откъсвате клончето, се помолете за себе си.

Ларк се опита да сподави внезапния прилив суеверен страх. Наистина ли този изсъхнал, клюмнал храст пред нея бе също като величествения си праисторически родител край морето, плът от плътта му? Дали наистина като откъсваше част от потомъка, осакатяваше и бащата?

Тя потрепери и се пресегна нагоре. Пипнешком намери една клонка, чийто връх бе раздвоен. Като стисна клончето с пръсти, разбра, че е вкочанено от студа. В началото то упорито се съпротивляваше, макар че тя го дърпаше и извиваше, но най-накрая, когато Ларк рязко изви китка, то силно изпука, като че ли искаше да оповести на цялата природа своето откъсване.

Ларк припряно прибра клончето в джоба си и се отправи към вратата.

— Оттук, господарке — повика я Гриндъл, — следвайте ме. — Има пътечка зад градината, която извежда на пътя. О, дано Бог ни спаси от гнева на вещиците!

Задъхана, Ларк последва резкия глас, докато най-накрая усети грубите кокалести пръсти на Гриндъл, които сграбчиха ръката й. Двете изприпкаха на пътя, като се смесиха с други пешеходци, забързани в студа. Сред миризмите на прясна риба и на загниващ кей тракаха копита, трополяха колела, амбулантни търговци викаха — всичко това бяха ужасяващи звуци за слепия, който би бил безнадеждно загубен без водеща ръка сред врявата на улицата.

— Колко остава още Гриндъл? — попита Ларк, като стисна по-здраво ръкава на прислужничката.

— Две преки. Минете вляво, бързо. Пред вас има канавка.

Накрая, след като отклони ръката на един просяк, водачката на Ларк намали забързания си ход и се спря, не без облекчение, пред избелелия надпис на аптеката, люлеещ се точно над главите им.

— Благодаря ти, Гриндъл. Ще вляза вътре сама.

— Но, господарке…

— Чакай ме тук. Няма да се бавя много. Можеш ли да видиш има ли някого вътре?

— Един господин купува нещо. Не виждам никой друг, освен един тъмен господин с бърз поглед и превръзка през главата. Стои зад тезгяха, сигурно той е Алабар.

— Тогава отвори ми вратата.

Прислужничката неохотно се подчини. Издрънча звънец, веднага след това се усети топлина и лъх на екзотични подправки и тамян, миризма на немита плът и горящ восък. За момент Ларк се спря, заслушана в шумоленето на хартия и звъна на монети. След това единственият клиент на магазина се приготви да тръгва и след като пожела лек ден на Ларк, излезе през скърцащата врата.

— Господин Алабар? — осмели се Ларк. Тя пристъпи две крачки, тъй като не знаеше къде е точно тезгяха.

Лъхна я остра миризма.

— Аз съм Алабар.

Гласът беше писклив и й звучеше съвсем чуждо, с непознат за нея акцент, макар че Ларк бе срещнала веднъж една дама във Франция, която говореше на някакъв източен език. Тя почувства резервираност и известна доза подозрение в тона му. Като продължи напред с протегнати ръце, тя намери тезгяха, зарови ръка в джоба си и извади клонката с двоен връх. Тъй като се почувства глупаво и не знаеше как да продължи това странно общуване, тя я постави нерешително върху грапавата повърхност на тезгяха, леко я побутна напред и зачака.

— Искате поръчката за днес, така ли? — попита Алабар безразлично, като ловко измъкна клонката от ръката й, докосвайки я за момент със сухите си пръсти.

— Да. Бих искала да бъде доставена колкото се може по-скоро.

— Ще бъде сторено.

Като преглътна смутено, Ларк се запита дали можеше да повери съобщението на този неблагоразположен непознат, който така си пестеше думите.

Нямаше време да си задава въпроси. Изведнъж входната врата изскърца, звънецът издрънча, някой пристъпи вътре и спря само на крачка зад нея.

— Искам да ми дадете нещо за главоболието ми, ако обичате — припряно заговори Ларк, докато гръбнакът й потръпваше нервно.

Книжен пакет бе поставен внимателно в ръката й. Желаейки по-скоро да се махне от това място на особени миризми и непознати стъпки, Ларк зарови в портмонето си за единственото пени там, подаде го на аптекаря и се обърна да си върви. Без да има представа къде е застанал новодошлият, тя пое в посоката, в която смяташе, че се намира вратата, молейки се пътят й да е чист. Уви, не беше. Тя се блъсна в нечие масивно тяло.

Дръпна се. Отварите паднаха от ръцете й. Непознатият мълчаливо ги вдигна. Заеквайки, тя се извини и без да дочака отговора му, изхвърча през отворената врата към Гриндъл.

Когато пристигнаха на улица „Хенриета“, прислужницата поведе Ларк нагоре по стълбите, но младата жена отказа услугите й и заповяда на бедната, трепереща камериерка да й донесе чаша чай в кухнята. Като се залута по дългия коридор, Ларк чу гневен, познат глас.

— По дяволите! Изсипах проклетите неща. Къде са прислужниците, дявол да ги вземе! Никакви ги няма, като имаш нужда от тях, а когато не ти трябват, непрекъснато се въртят около теб…

Познавайки маркиза по гласа и доловила раздразнението му, Ларк намери отвора на вратата, зад която той беснееше. Тя се поколеба за миг:

— Имате ли нужда от помощ, ваша светлост?

— Коя сте вие? О, да, благотворителното дело на сина ми, разбира се. Сега, щом така и така сте тука, поне може да използвате кръшната си фигура. Разпилях шепа нефрити под писалището и не ми е възможно да се наведа, за да ги събера. А не ми се иска да ги загубя, доста са ценни, наистина. Брат ми ги донесе от Ориента.

Ларк пристъпи напред, протегнала ръце, за да се предпазва от мебелите по пътя.

— Може ли само да ме насочите към писалището — попита тя, учудена от собствената си отзивчивост към този крайно неприятен човек.

— Бях забравил, че сте сляпа — каза маркизът с груб, безмилостен тон, но я поведе за ръка. — Не знам колко можете да ми помогнете.

Без да му обръща внимание, Ларк се наведе и започна да опипва ръбовете на писалището, инкрустирано с дърворезба. Затърси разпилените скъпоценности под него. Веднага откри три или четири гладки камъчета с размери на яйца от червеношийка.

— Не мога да се доверя и на половината проклети прислужници за това — оплака се маркизът, като същевременно предупреждаваше и нея. — Те ще ги пъхнат в джобовете си и за нула време ще ги заложат.

Точно същата срамна идея бе минала през главата на Ларк. Цената само на едно камъче вероятно щеше да е достатъчна, за да покрива прехраната й за цяла година.

— Какво представлява тази стая? — попита тя, за да отклони вниманието си от безсъвестните си мисли. Като се прилепи плътно към килима и протегна ръце колкото можеше по-навътре под писалището, тя успя да събере още няколко от разпилените камъчета.

— Това е стаята за скъпоценности, или поне аз така я наричам. Обикновено я държа заключена, защото само аз се наслаждавам на съдържанието й. На онази стена там има чифт слонски бивни, а над тях е окачена лъвска глава. Зад вас има гръцка скулптура, а на пода пред огнището — килимче от зеброва кожа.

Ларк не каза нищо, вдигна още едно камъче и замръзна.

— А, Кристофър — възкликна стария преди тя да чуе тихите стъпки. — Влез, исках да говоря с тебе. Какво, по дяволите, си се втренчил. Това под писалището ми е просто твоята сляпа млада приятелка — търси разпилените ми скъпоценни камъчета.

— Наистина ли? — дойде смразяващ отговор.

Сърцето на Ларк заби силно при ледения глас на лорд Гласмийд. Отчаяна от това, че я бяха заварили в такова позорно положение, тя плъзна ръка по пода за последен път, хвана някакво си своенравно камъче и се надигна.

Когато подаде този трофей на маркиза, той добави, че това е двадесетият и последен нефрит, пусна го в торбичката при останалите и покани Кристофър да седне.

— Тази сутрин изглеждаш като ранен в главата глиган, момко — измърмори той. — Сипи си малко бренди, за бога, и престани да се чумериш. Искам да ти покажа нещо.

При тази странна нотка в гласа на баща си Кристофър го изгледа замислено. Необичайно смущение бе легнало върху благородните ястребови черти на лицето му, тъмносините му очи блестяха странно. Той си помисли колко подходящ декор бе тази стая за властния аристократ. Колко прекрасно допълваха тези ексцентрични съкровища неговата застаряваща, но царствена осанка. В контраст с него простичко облечената Ларк стоеше мълчаливо настрана. Тя дори не можеше да излезе, тъй като изходът бе блокиран от Кристофър. Изглеждаше така, сякаш искаше да бъде далеч оттук. Естествено маркизът бе забравил за присъствието й. Имаше навика да се отнася към тези, които бяха с по-ниско положение, като към празно пространство.

Чувствайки болката от предателството й като жива рана, Кристофър отмести погледа си от лицето й.

— Ходи ли вече в болницата тази сутрин? — попита маркизът.

— Да. Преди два часа направих една операция.

— Каква операция?

— Извадих куршум от крака на един войник.

— О-о, и кой го е сложил там?

— Някой независим ирландец, предполагам.

Маркизът просъска:

— Проклети революционери. Както и да е — продължи той, след като Кристофър седна на стола, облицован с щраусова кожа — повикахте тук, за да направя едно признание. Всъщност това е една тайна, която трябваше отдавна да ти разкрия… но бях решил да мълча, за да спестя болката на друг. Себастиан… няма ли да дойде да ме види тук?

Кристофър се поколеба, като потърка разсеяно с палец бедрото си през изпънатия панталон.

— Не мисля, татко. Той…

— Не го извинявай! — Прилив на величествена сила накара фигурата на стария да потрепери и той произнесе думите си натъртено, полугневно, полуукорително. — Вече прекалено дълго го извиняваш, Кристофър… прекалено дълго.

Маркизът спря, за да си поеме дъх след внезапния пристъп на кашлица. Най-накрая, след като прочисти гърлото си, той заповяда меко.

— Сега, Крис, нека си припомним за момент как се появи Себастиан при нас, тъй като е необходимо да подредя фактите, за да хвърля светлина върху тайната. Спомни си в деня, в който Себастиан пристигна в Килдеър, той бе добре облечен, нали?

Кристофър наблюдаваше баща си внимателно със сините си очи, любопитството му бе събудено.

— Да… — отговори той бавно.

— И майка му също бе добре облечена. Тя носеше много скъпа рубинена огърлица около шията си, нали си спомняш? И конят й бе много скъп, както и оседлаването му. Всички се догаждахме, че Себастиан е от богат, може би дори благороден произход, от който можеше да се възползва толкова, колкото и от бащиното си име. Той се хвана за тази идея и те тормозеше с нея докато успя да ти насади чувство за вина. И наистина, зная, че продължаваш все още да имаш угризения.

Маркизът прекъсна речта си, сякаш очакваше синът му да се признае за виновен. Но не последва нито признаване, нито отричане.

— Себастиан вярва — продължи старият, — че чрез смъртта на майка му и последвалата загуба на произхода му ти си му отнел с измама някакво негово рождено право, богато наследство, което очаква някъде неговото завръщане. Той те мрази заради това, за престъпната ти небрежност с проклетата змия. Разбира се, доколкото зависи от мен, ти си напълно оневинен от крехката си възраст и липсата на зъл умисъл.

Като изхриптя леко, маркизът стана и се разтъпка из стаята, спирайки се тук-там, за да докосне кехлибареното преспапие или някаква рядка книга.

— Заради теб исках да направя всичко за момчето — каза той. — Много години търсих поне един роднина или адвокат, или познат, който да ми даде името му и да разреши загадката. Най-накрая получих писмо, което възнагради усилията ми. Сега то е на почти едно десетилетие. — Той посочи с глава. — Можеш да го намериш в горното чекмедже на писалището ми.

Ларк усети важността на тази среща между баща и син, въздействието на толкова дълго скриваните обстоятелства около вината на Кристофър.

Стъпките му отмерени и бавни, прекосиха стаята и тя се дръпна незабележимо назад, чувайки стърженето на полираното дърво, когато чекмеджето се отваряше. Последва шум от стар, втвърден пергамент. После настъпи дълга тишина — явно четяха редовете на писмото, без съмнение поизбледнели от времето.

— Себастиан е син на циганка — каза след малко Кристофър в почуда. Той продължи да чете:

„Една жена с леко и неморално поведение, прелъстителка и крадла, обра парите и скъпоценностите ми, след като любезно бях предложил на нея и на сина й почтен покрив и работа. Открадна ми и коня, и дрехи от семейния гардероб. Мислех, че бащата е неизвестен, но по-късно разбрах, че всъщност е извънбрачно дете от някой табор.“

Пергаментът отново изскърца — Кристофър обърна на другата страница и продължи да чете:

„Очевидно те не са и никога не са били нищо повече от скитници, които обикалят провинцията и крадат каквото могат. Желая ви успех с момчето. А колкото се отнася до майка му — не мога да скърбя за нейната смърт.“

Младият граф прегъна посланието и завърши тихо:

— Писмото е подписано от един йоркширски земевладелец.

— Така че, виждаш ли, Кристофър — каза маркизът, — Себастиан погрешно си е въобразявал, че е наследник на титла, допуснал е целият му живот да се вгорчи от тази мнима загуба. Наистина е загубил майка си, която е обичал, но ние му дадохме всички привилегии и го обсипахме с топлина за компенсация.

Последва тишина. Ларк остана неподвижна като каменна статуя, за да не я наруши — бе удивена от това, което бе научила.

— Кристофър… — гласът на маркиза изведнъж зазвуча по-тихо и немощно. — Остави Себастиан да се махне. Не го защитавай повече, не страдай повече заради неговите грешки. Прекалено дълго си му угаждал. — В гласа му имаше тъга. — Онзи ден дочух скарването ви — онова, което завърши с размяна на удари. Остави Себастиан на отговорността на неговия собствен характер, остави го да понесе последствията от собствените си действия. Не се занимавай повече с него.

Кристофър отиде до прозореца, загледа се навън, замислен върху думите на баща си.

— Не мога, татко — каза той накрая. — Предполагам, че чувството на чест, което си възпитал у мен, е прекалено дълбоко. Аз причиних зло на Себастиан — неволно или не, аз убих майка му. Винаги ще нося това бреме.

В този момент Ларк се измъкна незабелязано от стаята, разстроена, че неволно бе чула този толкова личен разговор между Кристофър и баща му — макар че в началото никой от двамата явно нямаше нищо против нейното присъствие, а после съвсем бяха забравили за нея. Мислеше колко трагична съдба бе свързала пътищата на двете момчета.

В бързината и вълнението си тя направи погрешен завой и няколко минути се лута из коридора в пълно объркване, но бе прежалено горда, за да повика помощ, особено ако дойдеше Кристофър. Тя тъкмо се бе завъртяла в противоположната посока, когато вниманието й бе приковано от раздвижване във вестибюла.

Бяха дошли гости. Тя дочу мъжки гласове и шум от палта и чадъри, които се поемаха от лакея. Тогава стъпките на Кристофър отекнаха по мраморните плочки. Със звучния си глас той поздрави всеки от посетителите, като ги наричаше по име.

Ларк потрепери, като чу титлите им.

Точно под нея бяха тримата най-влиятелни управници на Ирландия, които доминираха над ирландския кабинет с такава тежка ръка, че техните противници бяха започнали да ги наричат „Хунтата“. На теория изпълнителната власт на Ирландия се осъществяваше от вицекраля, който бе пряко отговорен пред английския крал, но тези тримата години наред успяваха ловко да манипулират пионката на Джордж.

— Да се отдадем на бордо и билярд преди обяда, какво ще кажете, господа? — запита Кристофър, след като си размениха обичайните любезности.

Ларк бързо се шмугна в най-близката стая и се скри зад вратата с туптящо сърце. Знаеше, че стаята с билярда бе на този етаж, в това крило и към нея се отиваше точно по тези стълби, по които сега се изкачваха гостите, не знаейки как да постъпи, завладяна от страх да не я хванат, докато се лута глупаво из коридора, тя остана на мястото си и се заслуша в стъпките на мъжете. Те се засмяха на някаква остроумна шега на Кристофър и тя си ги представи, сякаш видя обувките им от фина кожа, докато ги чуваше да се изкачват по стълбите. Представи си ръчно бродираните им жилетки и сатенени панталони, разпуснатите им маниери. Накрая си представи техния домакин, по-млад, по-слаб, с красиво лице, но също толкова патрицианско, колкото и техните.

За няколко минути тя се прилепи плътно до стената, докато чакаше враговете на нейната класа да влязат в стаята от другата страна на коридора. Тя чуваше циничните им шеги и смях, чу дрънченето на чашите им, когато донесоха питиетата и коментарите им, когато заговориха за жени, коне и… политика.

Изведнъж се сети, че те могат да кажат нещо, което би имало важно значение за Каузата, нещо, което тя би могла да предаде на агента. Като си помисли това, сърцето й заби силно. Подслушването изведнъж придоби по-благородния смисъл на шпионаж.

След това чу рязко разбиване на топки и разбра, че билярдът е започнал и при последвалия шум от търкалянето на топките по масата трябваше да се напряга, за да долови разговора им. Ларк крадешком се придвижи по-близо до отворената врата на стаята, в която беше, и се сви под една маса. Щом долепи ухо до стената, започна да различава гласовете на гостите. До нея достигаха смислени откъслеци от разговора.

— Милицията в готовност ли е, как мислите? — запита по-възрастният лорд канцлер с дълбок и сериозен глас.

— Касълреа твърди, че е готов — отвърна Кристофър. — Дори е нетърпелив да се срещне с тях.

— Да имате представа колко французи ще дойдат?

Отговорът на Кристофър почти се заглуши от една топка, която бе ударена и заобикаля по масата.

— Никаква. Но не вярвам да са повече отколкото нашите войски могат да овладеят. Освен това, засега слухът, че французите са заинтересовани от подобен налудничав план, е непотвърден.

— Но все пак ние сме длъжни да го приемем сериозно. Проклетият Улф Тоун! — изруга председателят на комисията по националния доход. — Така бих се радвал да видя главата му на плато! Трябваше да го обесим, вместо да го заточаваме. Кой би помислил, че той може да стигне толкова далеч и да убеди Франция в плана си за подпомагане на проклетите „ирландски братя“.

— Знаете, че французите се интересуват от всичко, което може да навреди на Англия — каза Кристофър. — Склонен съм да мисля, че Тоун е обещал на ръководството революция в Ирландия. Те биха били много доволни, ако можеха да отделят Ирландия от краля.

— Но целите на Тоун са абсурдни — изсумтя председателят на комисията. — Като че ли в парламента могат да се допуснат католици. Ами че — добави той разпалено — в техните некомпетентни ръце страната ни отново би се върнала в ранното средновековие за няма и две седмици.

Всички започнаха да подхвърлят остроумни забележки и Ларк се раздвижи неспокойно — омразата й към тази групичка от циници закипя силно.

— Разбира се — замислено подхвана председателят, като промени тона, — управлението на народа вече е факт във Франция и Америка, да не споменаваме и няколко други европейски страни. Не можем да се отнасяме към това несериозно, или да се правим, че не ни е грижа.

Неговото изказване сякаш угнети разговора за миг. Дим от лула се плъзна под вратата на тънки струйки и подразни ноздрите на Ларк. После чу дрънченето на чашите, които домакинът бе напълнил наново. Тя си представи как тримата високопоставени мъже отпиват от скъпото бордо и смръщили вежди, обмислят разположението на разпръснатите топки.

След още едно завъртане говорителят на парламента каза:

— Страхувам се, че за французите няма да е непосилно да се промъкнат покрай нашата флота тъкмо сега, когато имаме толкова много проблеми навсякъде и не можем да защитаваме границите си по вода. Чудя се къде ли ще изберат да акостират жабарите. Имате ли някаква информация по този въпрос, лорд Гласмийд?

Ларк затаи дъх.

Тракането на билярдните топки, които се сблъскаха и се удряха в ръбовете на масата, забави отговора на Кристофър. Едва когато те застанаха неподвижни, той благоволи да заговори и тихите му, решителни думи накараха Ларк да чувства как земята й се разтваря под краката.

— Не. Но много се надявам да се добера до такава информация, добри ми приятелю… наистина много се надявам.

В гласа на графа безпогрешно се усещаше поверителна нотка, макар че само някой, който добре го познаваше, можеше да я разпознае.

Ларк се хвана за гърлото. Вероятно този човек, когото обичаше толкова нежно, бе по-голям враг, отколкото се бе опасявала.

„Знаеше ли той каква бе тайната, която й бе отредена да носи в сърцето си?“