Дебора Сатинууд
Луна за двама (23)

23.

Ларк влезе в къщата, влачейки вкочанените си крака и почти не усети как един мълчалив прислужник раболепно изплува от някакъв ъгъл, за да поеме палтото й; единственото, което искаше, бе да остане сама в стаята си.

— О, Ларк! Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

При звука на ниския, равен глас Ларк се стресна. Като се обърна, тя видя Себастиан, който стоеше зад нея, а очите му я поглъщаха.

— Килмейнхъм е ужасно място, нали? — попита той многозначително. — Направо зловещо.

Тя кимна, докато смъкваше уморено шапката от главата си, а клюмналите й пера болезнено й напомниха за птичката, жертвала живота си, за това украшение. Очите я боляха от плач и заплашваха всеки момент отново да започнат с безкрайния си запас от сълзи.

Ела — продума състрадателно Себастиан, като докосна лакътя й със студена ръка. — Изпий едно шери и после нека вечеряме заедно.

— Не — поклати глава тя и се отправи към стълбите. Едва понасяше докосването на Себастиан сега, след като знаеше кой всъщност е той, не можеше да повярва, че се е оставила да я заблуди.

Тя си спомни предупреждението на Кристофър. Дали Себастиан въобще някога го е било грижа за нея, или просто се бе навъртал, защото е заподозрял, че тя е във връзка с революционерите и е искал да я използва? Очевидно обиколките му из ратайските колиби, облечен в калайджийски костюм, не са били нищо повече от чиста измама. Той е британски агент! В нейните очи едно такова занимание го превръщаше в нищожно влечуго. Тя го презираше.

И щеше да се отнася като към всяко влечуго, да го избягва и да е винаги нащрек. Веднага щом мъките на Кристофър свършеха, тя щеше да се измъкне от предателските зъби на О’Кийф и да намери по-безопасно убежище.

Себастиан се протегна, за да хване ръката й и да я погали, сякаш не усещаше, че тя потрепери от допира му.

— Разбира се, ти можеш да останеш тук, Ларк — каза той, сякаш прочел мислите й. — Аз самият ще поживея тук, за да се опитам да оправя нещата. Поне успях да изгоня тълпата дрипави бедняци, които се трупаха пред благотворителния кабинет на брат ми — изсумтя той. — Боя се, че лекарската му кариера е приключила.

Почти й прилоша при това проклятие; все още виждаше пред себе си Кристофър на пода на килията. Ларк се заизкачва по стълбите. Тя решително се измъкна от здравата хватка на Себастиан, без да се старае да прикрие изражението си на пълно презрение.

— Ще го обесят, така да знаеш! — извика той след нея, гневът му явно се бе разбудил при нейната реакция. — Най-много след седмица ще го обесят.

 

 

След като прекара една ужасна нощ, през която бе спала само един час, изпълнен с мрачни кошмари за висящи въжета и зловещи бесилки, на разсъмване Ларк стана и се облече. Намъкна една елегантна копринена рокля — този път от колекцията „Сребърния напръстник“, после сложи червило на устните си и забърза надолу по стълбите.

Мислите й бяха така обзети от идеята за друга среща с Кристофър, че едва чуваше звуците от каращите се гласове, които идваха от салона. Но когато те станаха особено яростни и опънаха нервите й, тя забави нерешително крачка. Бе се научила, че подслушването може да донесе полезна информация, особено ако човек е достатъчно търпелив и умен. Тъй като много искаше да разбере плановете на Себастиан, тя се повъртя пред затворените врати, като се преструваше, че е изпуснала ръкавицата си, ако случайно някой я видеше.

Разговорът замря, накъсан от дълги паузи и за нещастие тя не можеше да чуе нито дума. Най-накрая долови няколко резки реплики от непознат глас:

— Ставам нетърпелив… Времето наближава.

Но тя не можа да разбере точно смисъла на тези думи.

Точно в този момент Себастиан се развика, ядосаният му глас проникваше през дебелите махагонови стени.

— Аз го премахнах от пътя ни, нали така? Една от най-важните фигури в цялата проклета организация! Това вече е нещо!

Думите му бяха съпроводени от силно трополене на крака и макар че Ларк побързала се отдръпне, почти не успя да избегне сблъсъка с вратата, която рязко се отвори.

Себастиан изхвърча навън, лицето му беше червено от гняв, и видя Ларк точно като се навеждаше да вдигне изкусно изпуснатата ръкавица. Той я взе преди нея, искрящите му очи подозрително се впиха в нея.

— Излизаш ли? — попита той.

Тя забеляза, че той бе сменил панталоните от рипсено кадифе с по-пищни дрехи. Облечен в златист втален жакет с вдигната яка, с бели дълги чорапи и тесни панталони, той приличаше на денди. Дори буйната му коса бе прихваната в опашка, а от него се носеше миризма на скъп сапун.

Ларк тайно погледна зад него. Забеляза, че от другия посетител нямаше никакви следи. Всичко, което можеше да се види, бе един бастун, обсипан със скъпоценни камъни, от типа, който дъблинските контета носеха.

— Към затвора ли си тръгнала? — попита Себастиан отново, тъй като тя пренебрегна първия му въпрос.

Ларк вдигна брадичка и отговори утвърдително, като се опитваше да скрие страха си от него. Изглежда, че той бе започнал да се разпорежда в къщата в отсъствието на Кристофър. За какво ли бяха разговаряли в салона? Тя започна да подозира, че самият Себастиан бе сложил уличаващите документи в бюрото на брат си, че нарочно го е изпратил в затвора и го е оставил на милостта на палача.

— Няма нужда да наемаш карета — казваше Себастиан точно в този момент, като се мъчеше да погледне в лицето й. — Каретата на брат ми е на твое разположение. Всъщност предположих, че ще излизаш тази сутрин, затова заповядах да я приготвят. Чака те.

Тя успя да измърмори някаква благодарност и забърза към вратата, като искаше само час по-скоро да се измъкне от острия му поглед.

Въпреки че слугите на Кристофър бяха много добре обучени и никога не произнасяха излишна дума, нито пък поглеждаха въпросително, тя усети огорчението на кочияша, когато обяви необичайната си посока. По-късно, докато бе вътре в задушния магазин и се пазареше със съдържателя, тя забеляза един конник, който се мотаеше пред зацапания прозорец и тайно поглеждаше вътре. Обзета от внезапно подозрение, тя се зачуди дали всяка стъпка, която правеше днес и всяко място, което посещаваше, щяха да бъдат надлежно следени и по-късно докладвани на калайджията, превърнал се в джентълмен.

Като приключи набързо работата си в заложната къща, тя се върна към каретата, като отправи остър поглед към ездача, давайки му да разбере, че е разкрит. Когато каретата потегли, тя конвулсивно стисна чантичката си, пълна с монети, обзета от лоши предчувствия.

Опасенията й се оказаха основателни няколко минути по-късно в Килмейнхъм, когато откри, че предупрежденията на Кристофър се сбъднаха. Никакви пари, никакви молби, никакви сълзи не можеха да накарат тъмничаря да позволи друго свиждане. Тя дори настояваше за среща със заместник-губернатора, като тропаше с крак и викаше така пронизително, че гласът й ечеше в студените тъмни коридори. Но тази високомерна персона отказа да чуе жалната й молба.

Двама стражи я изведоха навън и я предадоха на ездача, който чакаше със самодоволно изражение до каретата й. Като пренебрегна помощта му, Ларк събра полите си и, препъвайки се, влезе в каретата. Не беше на себе си от желанието да види Кристофър преди процеса. Тя погледна нагоре към непроницаемата фасада на затвора, към редицата зарешетени прозорци, чудейки се дали съпругът й може да я види и да разбере, че тя направила всичко, което може, за да уреди среща с него.

Тъй като се чувстваше отчаяна и имаше нужда от утеха, Ларк заповяда на кочияша да я закара право в училището на брат си, където се примоли на педантичния директор да му позволи да излезе за няколко часа.

Невъздържаната прегръдка на брат й и веселият му поздрав направиха много, за да повдигнат духа й. Тя с облекчение го слушаше как изразява радостта си от училището, чиято дисциплина, и рутина вече бяха променили маниера му. Облечен в училищната униформа, той изглеждаше горд и по-зрял. Но червената му коса все така стърчеше на всички страни както в дните, когато живееха в колибата, а луничките на носа му не бяха изчезнали от дългите часове учене.

Двамата се разходиха в бледата зимна светлина из парк „Феника“ и после Ларк с лукава усмивка изпрати преследвача си да им донесе сирене и хляб за обяд.

Макар че се стараеше да следи внимателно думите на брат си, мислите за Кристофър отново връхлитаха в съзнанието й и Ларк слушаше с половин ухо разказа на Джейми за живота в училището, за уроците, за новите си приятели. Когато обядът дойде, тя започна да се храни мълчаливо, докато той продължаваше да разправя за часовете по латински и за един побойник на име Едуард.

— Чудя се… — подхвана Джейми между две хайки. Като се гушеше в новото си палто от туид, той натроши част от хляба си и го хвърли на птиците.

— Какво има, момчето ми?

Сноп изсъхнала трева се завъртя под пейката и той залюля късите си крака, като го риташе с върха на обувката си.

— Момчетата говорят — продължи той без желание, — говорят ужасни неща за лорд Гласмийд.

Ларк се напрегна, като се стремеше да остане спокойна.

— Какви неща?

Той я погледна с тревожни зелени очи.

— Казват, че щели да го обесят, защото бил предател на Ирландия. Аз им казах, че това е една голяма лъжа. Прав съм, нали? — добави той, смелостта му премина в несигурност.

Ларк се загледа в далечината, в дърветата над главите им, чиито голи клони тракаха като чупливи кости при всеки повей на вятъра. Зимата бе започнала да изпуска мразовития си дъх, но тя не я бе забелязала досега. През последните дни бе забравила сезоните, сигналите и промените на природата, които преди следеше отблизо и се радваше.

— Не вярвам, че лорд Гласмийд е предател на страната, Джейми. Сигурна съм, че желае най-доброто за Ирландия. Но… — тя се поколеба, гласът и се накъса от болката, която изпитваше сърцето й. — А относно… присъдата. Боя се, че може наистина да я изпълнят. — Тя произнесе последните думи почти шепнешком, сякаш ако ги изречеше прекалено силно, щеше по някакъв начин да признае ужасната съдба на Кристофър.

Джейми като че ли напълно осъзна ужаса от обесването. Лицето му побледня. Той стисна юмруци толкова силно, че червенина заля бузите му и почти скри луничките.

— Не е честно! — развика се яростно той. — Трябва да обесят калайджията вместо него!

— Джейми! — възкликна Ларк, ужасена от избухването му. — Какво говориш, за бога?

— Казвам, че господин О’Кийф трябва да бъде обесен за това, което направи на чичо Джером. Все пак, то е доста по-лошо от това, да си предател, нали?

Ларк хвана брадичката му и настойчиво се загледа в пълните със сълзи, очи на брат си.

— Какво е направил господин О’Кийф на чичо Джером?

Макар че момчето бе стиснало челюсти, долната му устна започна да трепери. То погледна към нея умоляващо.

— Не знам защо не съм ти казал досега — започна с тих, нещастен глас Джейми — Аз… това сякаш… е било заключено, така мисля… заключено в съзнанието ми.

— Какво, Джейми? Какво?

— Ами видях господин О’Кийф в колибата ни… онази нощ. Бях в плевника, предполагаше се, че спя — спомняш си, нали. Имах лоша кашлица и ти ми даде някакво лекарство, но аз не го погълнах. Когато се обърна, го изплюх.

Тя закима нетърпеливо:

— Да, да?

— Ами чух мистър О’Кийф да крещи на чичо, да му задава въпроси. Аз погледнах надолу и видях, че започват да се бият. Обикаляха в кръг един срещу друг като борците на панаира Донибрук. Веднъж или два пъти си размениха удари. После… после мистър О’Кийф сложи ръце на шията на чичо и започна да го души, докато спря да диша. Нали знаеш — поколеба се той, — както правят някои ратаи с онези котенца, които идват в повече.

— Пресвета Дево — Ларк едва произнесе думите, ужасена от внезапното съкрушително разкритие. Очите й останаха втренчени в бялото като тебешир лице на брат й, сякаш искаха да потвърдят истинността на това, което той бе казал.

— Когато чичо падна на пода — продължи Джейми, мистър О’Кийф побягна от колибата. Няколко минути по-късно вътре се втурна лорд Гласмийд. Разбира се, аз тогава не знаех, че това е лорд Гласмийд. Но го видях как коленичи и разтърси чичо, за да види дали е още жив. Но той не беше. — Джейми поклати глава печално. Мистър О’Кийф наистина го беше убил.

 

 

Тази нощ Ларк плака горчиво. На зазоряване тя бе изтощена, почти смазана от душевна болка. Главата я болеше мъчителни мисли за собственото й предателство. Каква окаяна неверница бе! Като някакъв самозван съдия тя бе стояла в килията на Кристофър и го бе обвинявала него, предания лекар, любящия съпруг, в убийство. Как не бе могла да усети, истината? Как можа да повярва, че тези хубави нежни ръце са способни безмилостно да отнемат живота на невинен човек, когато те се бяха грижили за много други хора и бяха обичали тялото й така нежно?

Дори и готовите обяснения за обичайната потайност на графа не можеха да я успокоят или да смекчат безмилостните й самообвинения. И най-лошото от всичко бе, че след няколко часа Кристофър щеше да бъде съден и осъден в Дъблинската крепост. Във всички случаи, ако човек вярва на вестниците, той нямаше да избегне бесилката.

А какво щеше да стане с истинския убиец?

През цялата нощ Ларк държеше вратата здраво заключена, защото се страхуваше той да не влезе и да изпълни безскрупулните си намерения. Тя се чудеше дали той възнамерява да я убие, при положение, че я бе преследвал непрекъснато.

На разсъмване стана и се облече механично, като отказа помощта на Гриндъл. Избра рокля с цвят на изумруд — изумруд, символ на надеждата за Ирландия. Тя се молеше Кристофър да може да я види с нея на процеса. След като той трябваше да умре за Ирландия, това щеше да бъде малкото, което можеше да направи за него, единственият знак, който можеше да измисли, за да покаже подкрепата си.

Съзнанието й отблъскваше мисълта за неговата смърт, обречеността и празнотата, които щяха да я заобикалят, след като той напуснеше този свят. Едва сега започваше да разбира колко много бе рискувал той, като я прие в дома си, като се бе грижил за нея, бе я защитил… и я бе обичал. Бе рискувал още повече, като я направи своя съпруга.

А тя какво бе сторила за него?

Загледа се в елегантния си образ в огледалото, забелязвайки в сребърното отражение богатата мебелировка зад себе си. По някаква невероятна ирония съвсем законно бе станала част от всичко това. Чрез венчавката си с граф Гласмийд сега тя принадлежеше на тази охолна къща на улица „Хенриета“ — поне в един смисъл. И тя бе странно горда, не заслепена от титлата или богатството, а горда, че е имала любовта на Кристофър. Безсъвестна ли бе тази гордост? Дали не предаваше себе си или Върджил, или на сънародниците си католици чрез нея?

Не знаеше. Но независимо от женитбата си с аристократ и от придобиването на нова самоличност, дълбоко в сърцето си тя все още бе дъщеря на ратай и винаги щеше да бъде. Тя не бе забравила хората от миналото си, нито събиращите се френски войски… нито агента при Феъри Торн. Те никога не напускаха мислите й и графиня или не тя нямаше да се отдели от техните редици.

Малко по-късно, докато изкачваше великолепните стълби, един слуга се приближи и отвори инкрустираната предна врата. Дори в силната си тъга тя почти се усмихна, чудейки се какви мисли се въртят в главата на този човек, облечен в богато украсена със злато униформа и напудрена перука.

Ето я селянката любовница на лорд Гласмийд, издокарана като кукла, която нахално използва къщата, докато господарят е в затвора, сякаш има право на това.

Какво ли щеше да си мисли той, ако знаеше истината?

Навън, за нейно учудване, каретата я чакаше, както и предния ден. Себастиан не се виждаше никъде тази сутрин, в която брат му щеше да бъде изправен пред съда, но тя бе сигурна, че движенията й се следят внимателно.

Не би позволила любопитните очи на тези мъже да я следят днес при никакви обстоятелства. Но какво можеше да направи? Едва ли можеше да ги отпрати и после да повика наета карета, без да предизвика подозрение. Така или иначе някой щеше да се мъкне след нея и после да предаде информацията на Себастиан срещу възнаграждение.

С бавна отмерена стъпка тя продължи напред и седна величествено в каретата, сякаш се наслаждаваше на удобствата й. Заповяда на непроницаемия кочияш да я закара до улица „Кейпъл“, като му даде името на една книжарница там, за която знаеше, че е близо Лотъри Хол.

Когато влезе в малкото задушно магазинче и видя раболепния продавач, тя дискретно запита дали има заден вход, като обясни шепнешком, че някакъв неприятен господин, от когото иска да се измъкне, й додява.

С галантен поклон дребният чиновник я изпроводи през задната врата, като обеща героично да отклони тормозещия господин, ако той посмее да влезе в магазина.

След това тя си проправи път сред досадната, задушаваща тълпа, която се носеше към Лотъри Хол и най-накрая се добра до ярката, украсена в златно и зелено сграда с блещукащи полилеи. Ларк бе почти премазана в тълпата, защото множество обзалагащи се бореха за пространство, бутаха се и псуваха, някои от тях стискаха билети, купени с последните си монети, а други залагаха просто за да прогонят скуката.

Като си проправяше път през буйната тълпа, Ларк се промъкна до задния офис, където с благодарност видя Пийдър да седи зад бюрото си. Когато той погледна нагоре и я забеляза, на измъченото му младо лице се изписаха едновременно дълбоко облекчение и вълнение. Като постави пръст на устните си, той бързо мина зад нея и затвори вратата.

— Благодаря на Бога, че се появи! — каза той с остър шепот. Като я хвана за ръката, той я поведе извън обсега на прозорците от двете страни на вратата на офиса. В гласа му се усещаше вълнение:

— Имам новини. Френските войски са минали покрай британската морска блокада при пристанището в Брест!

Ларк въздъхна и сключи ръце.

— И — продължи Пийдър, кръглите му сиви очи бяха напрегнати — те трябва да акостират в залива Бантри вдругиден. Тридесет и пет кораба, които превозват дванадесет хилядна войска с генерал Хош начело, а самият Тоун ще бъде в първия кораб.

— Боже мой, Пийдър — каза Ларк, обзета от страхопочитание при тази важна информация. Въодушевлението й помръкваше само от мисълта за кръвопролитията и хаоса, които щяха да предхождат победата. — В такъв случай революцията е наблизо.

— Да, съвсем. Върджил каза, че трябва да информираш агента си колкото е възможно по-скоро. На свой ред той ще докладва право на Харви, за да може да се мобилизират войските по план. Има и други от организацията, които са получили, тази информация, но те са много малко. Както можеш да си представиш, съобщението за пристигането на войските се разпространява много внимателно. Не можем да позволим изтичане на информация. Разчитаме на изненадата, за да победим британската войска.

— Разбирам — отвърна тържествено Ларк. — Нещо друго?

— Не, освен че трябва особено много да се грижиш за себе си. — Като отметна глава назад, той се поколеба. — А очите ти?

Ларк се усмихна, макар че ъгълчетата на устата й бяха напрегнати от тревожните мисли за съдбата на Кристофър и от великата новина, която току-що бе научила.

— Можеш да кажеш на Върджил, че нямам търпение да го видя отново.

Когато минута по-късно отново се появи на улица „Кейпъл“, Ларк се погрижи да се скрие добре, като се наведе с разтуптяно сърце зад двама високи господина, с шапки на главите. Тогава видя каретата на Кавано да се движи бавно по улицата. Явно бяха забелязали, че я няма в книжарницата и кочияшът бе започнал да я търси.

Като се стараеше да не привлича вниманието им към себе си, тя се придвижи напред покрай група полупияни моряци, после забърза през улицата в облака прах след една карета, теглена от шест коня. След като измина две преки, избягвайки клекналите ваксаджии и препиращи се купувачи, тя спря, като се оглеждаше из ъглите за превозно средство. Можеше да махне на всяка открита носилка или кабриолет, но й трябваше закрита кола, за да се скрие, затова отстъпи назад в сянката на близката сграда и изчака, докато не забеляза една карета да се задава по улицата. Тогава изскочи от прикритието си и извика на кочияша, като пренебрегна любопитния му поглед — пътничката му щеше да пътува без придружител.

— Закарайте ме до улица „Джеймс“! — задъхано заповяда Ларк.

Веднага след като кочияшът затвори разнебитената врата, тя се настани в ъгъла, спусна зацапаното покривало и измъкна парфюмирана торбичка от подгъва на дрехата си. След като разкъса шева от едната страна, тя извади монета от ароматните дипли и я стисна здраво в ръката си. Това бе антична златна монета с изображение на ревящ лъв. Ларк ясно си припомни тъмната ръка, която й я бе дала и неспокойно потри с пръст остарялата й повърхност, осъзнавайки, че може би никога вече няма да види мистериозния агент от Феъри Торн след срещата им тази вечер.

Конете, които я возеха, сигурно бяха много стари, защото напредваха много бавно, сякаш пълзяха, и едва си проправяха път през движението и препятствията на всяко кръстовище. Ларк се напрегна, ясно усещаше как времето тече. Оставаше само един час до процеса на Кристофър. Искаше й се сама да се заема с управлението на конете и с камшика да ги накара да тръгнат по-бързо.

Най-накрая кочияшът спря пред сградата на Алабар, която бе доста незабележима постройка. Ларк слезе. Когато наближи входната врата, усети острата миризма на пушек, същия екзотичен мирис, който й припомни последното й посещение тук.

След като се увери, че наоколо няма лъскава, черна карета с герба на Кавано, тя се вмъкна вътре. Настройвайки все още непредсказуемото си зрение към неясната, мъглява светлина в магазина, тя успя да различи издраскания тъмнокафяв тезгях, заобиколен от мрачни полици, върху които бяха наредени цветни бутилки. За момент тя не забеляза никакви признаци на живот в наблъсканото с вещи помещение и почти се уплаши, че свръзката на фантома агент няма да се появи.

Най-накрая иззад една извезана завеса се появи неясна фигура. Носеше тюрбан и бе с тъмна кожа.

Макар че Алабар не поздрави, Ларк се приближи към тезгяха и дискретно постави ръката си, облечена в ръкавица върху тъмното, изтъркано, полирано дърво. Монетата бе скрита в дланта й.

Когато непроницаемият Алабар излезе напред от сянката, тя забеляза малка неразбираема татуировка на челото му. Бавно Ларк отдръпна ръката си, като остави монетата на тезгяха.

При вида й по неподвижното лице на Алабар не трепна нито мускулче, после той я взе. Ларк си помисли, че я е скрил в палтото си по някакъв магически начин, защото когато той сплете пръсти върху тезгяха, само секунда по-късно монетата я нямаше.

— Имате съобщение? — попита той. Гласът му бе безизразен както винаги.

Тя погледна през рамо, за да се увери, че никой не се крие в сянката и кимна.

— Монетата е сигнал, че трябва да се срещнем веднага. Кажи му да се срещнем тази вечер… и без провали.

При молбата й някаква определена реакция накара очите на Алабар да замигат странно — сякаш беше неспокоен и дори от тревожен. Както и да е, каквото и да бе вълнението му, той предпочете да не го показва пред Ларк, а просто се поклони почтително в знак, че са приключили.

Смътно обезпокоена, Ларк излезе от магазина и обеща на кочияша двойна цена, ако успее да я закара до Дъблинската крепост, преди да е ударил точният час. Той си спечели възнаграждението или по-скоро нещастните животни на впряга го заслужиха. Но това в крайна сметка не помогна много на Ларк.

Свирепите пазачи, които охраняваха крепостта, където лорд Гласмийд скоро щеше да научи съдбата си, просто отказаха да я пуснат да влезе.