Дебора Сатинууд
Луна за двама (21)

21.

Около час преди да съмне, и когато големите стаи на Гласмийд още бяха потънали в мрак, някакъв съскащ звук накара Кристофър да се размърда до жена си и да погледне свещта, поставена на масата до леглото.

— Това е пукането на догарящата свещ — каза той, като се надигна да духне пламъка. — И огънят също е изгаснал. Предполагам, че прислужничката ще дойде скоро с кофите въглища.

Ларк отвори сънливо очи.

— Надявам се, че ще донесе и топла вода за баня. Ако не го направи, ще дръпна звънеца и ще й заповядам да донесе вода за нейна светлост.

Думите й прозвучаха доста високомерно, но почти веднага след като ги изрече, тя възкликна:

— Господи, Кристофър! Изобщо не съм сигурна, че тази титла ми харесва. Всъщност по-скоро съм сигурна, че не ми харесва. Звучи определено предателски, сякаш… сякаш съм станала реакционер.

Макар че можеше да се възползва от тази възможност, за да я подразни, той не го стори. Бе дошло времето за сериозен разговор с Ларк, въпреки че въобще не му се искаше да го започва. Определено идеята да я вземе за жена бе доста импулсивна, но той истински я желаеше и сега не съжаляваше за тази стъпка. И наистина той никога не се бе чувствал толкова пълноценен, никога не бе обичал толкова силно и дълбоко и никога не го бяха обичани толкова чисто и всеотдайно.

И все пак този съюз можеше да го провали, ако не се вземеха мерки. През цялото им пътуване до Килдеър и дори когато държеше страстната си жена в прегръдките си, той бе обмислял и преценявал най-добрия развой на тяхната женитба. За нещастие бе решил, че е наложителна някаква хитрост, за да се избегне злополучния край.

Мръщейки се, той почеса наболата си брада. Усещаше фините пръсти на Ларк по гърба си. Съмняваше се, че планът, който искаше да й предложи, щеше да се приеме добре. Но независимо, че тя щеше да бъде недоволна, трябваше засега да пазят сватбата в тайна. Ако граф Гласмийд трябваше да обяви, че се е оженил за сляпа селянка католичка, какъв скандал щеше да предизвика това! Зад всяко изрисувано ветрило, зад всяка чаша вино удивени уста щяха да клюкарстват, да се питат защо една от най-добрите партии сред благородниците, който можеше да избира сред множество високопоставени дами, се е обвързал с една обикновена дъщеря на ратай.

Щеше да се превърне в център на внимание, а той не можеше да си позволи това точно когато революционната му дейност навлизаше в последния си и най-важен етап. Хората вече подозираха за неговите политически пристрастия и ако сега сватбата бъдеше обявена, тя щеше да бъде явно доказателство за симпатиите му към бедните. А и животът на Ларк щеше да се проучва, което щеше да я изложи на още по-голяма опасност.

За нещастие Кристофър не можеше да й обясни причините за тази лъжа, без да й разкрие кой е агентът от Феъри Торн, а за това още не беше готов. Колкото по-малко знаеше смелата му жена за другия му живот, толкова по-малко тайни трябваше да пази. Както стояха нещата в момента, трябваше, да я заведе обратно в Дъблин през следващите няколко дни, защото тя със сигурност бе намислила някакъв начин за връзка с французина, който всеки момент щеше да изпрати последното си съобщение. Веднъж да свърши революцията и свободата на Ирландия да бъде извоювана и вече нямаше да има нужда от тайни.

Кристофър се намръщи, погледна към Ларк и погали косата й. Ако бунтът за смяна на правителството се провалеше и нещата останеха непроменени… е, щеше да прескочи тази бариера, когато му дойде времето.

— Ларк — той погали челото й, имаше нужда от успокоение. — Ти си щастлива с мен, нали?

Тя обърна глава, учудена от необичайната липса на увереност в тона на мъжа й и го целуна по устните всеотдайно.

— Не е необходимо да питаш.

— Да, но — той въздъхна тежко и се хвърли с главата напред към тежкия разговор — трябва да говоря с теб за създалата се обстановка. Сигурен съм, че разбираш, че не можем просто да се върнем в Дъблин и да обявим женитбата ни. Трябва да я запазим в тайна за известно време. Преподобният Кени вече е предупреден, а прислужниците знаят, че си моя… гостенка.

Реакцията на жена му бе по-огнена, отколкото Кристофър бе очаквал. Тя се надигна от топлото място до него, седна вдървено с плътно увит до шия чаршаф, явно загубила ума и дума. Ако имаше запалена свещ, той бе сигурен, че ще види как лицето й почервенява от възмущение.

— Да пазим женитбата ни в тайна? Защо? И не си казал на прислужниците коя съм? Пресвета дево, те сигурно си мислят, че съм някоя… някоя улична курва за през нощта.

— Ларк… — започна Кристофър, като се привдигна на лакът. Протегна ръка към нея, но тя яростно я отблъсна.

— Не си и мисли да ме целуваш отново — Ларк издърпа чаршафа от краката му, за да скрие голотата си, след това изскочи от леглото, сякаш се отвращаваше от него.

— Ларк, истината е, че обстоятелствата около женитбата ни са доста сложни…

— Вече размислихте, така ли, ваша светлост? — прекъсна го тя. — След като изживяхте нощта на удоволствия, се чудите дали си е заслужавала цената. Може би не си заслужава да се изправиш пред упреците на баща си и пред въпросите на надутите благородници.

— Не ме карай да губя търпение — предупреди я той.

— Или може би — продължи тя, като заговори направо за онова, от което най-много се страхуваше — не си струва да губиш наследството си заради мен. — Тя произнесе тези думи с подигравателна нотка в гласа.

Като изруга грубо, той скочи гол от леглото, хвана я за раменете и я закова на място.

— Изслушай ме, по дяволите! Причините за тайната не са егоистични и макар че сигурно ще трябва да плащам висока цена за този брак. Не съм размислял изобщо. И още нещо, аз не взимам лесно решения и това ми решение не прави изключение. Но поради причини, които не мога да ти обясня сега, реших, че е по-разумно временно да пазим женитбата в тайна. Това не я прави по-малко валидна.

Ларк се изтръгна от прегръдката му и се обърна с лице към него.

— О. нима? А аз откъде да знам, че е валидна? Няма никакво свидетелство — твоят протестантски свещеник казва, че не необходимо. Вероятно цялата церемония не бе нищо друго, освен уловка на негова светлост, за да си осигури едно преспиване — и то с единствената жена, която някога му е отказвала!

Кристофър процеди през зъби:

— Венчахме се пред очите на Бога и бракът ни вече е действащ. За мен това е достатъчно законно.

— Докато не ти омръзна, нали? — отвърна бързо тя. — И никъде в цяла Ирландия няма документи за това, че съм ти жена. Искаше да скриеш любовницата си на село, да се забавляваш с нея, когато пожелаеш. Е, лорд Гласмийд, за съжаление планът ви се оказва погрешен.

— Как можеш да ми приписваш такива мотиви след нощта, която прекарахме заедно? — попита той.

— Защото познавам добре хората от твоя сой! Знам много добре как ти и такива като теб с лека ръка използвате другите, които стоят по-долу от вас, и ги отхвърляте, след като вече не са ви необходими. Твоят баща умори чичо ми, Джейми и мен от глад, после ни изхвърли от дома ни, за да може да пасе проклетите си стада, без да го е грижа, че ние ще трябва да просим!

— А нима аз самият не ти дадох подслон? — противопостави се той. — Но ти не ми признаваш тази заслуга? Не! Не виждаш по-далеч от собствения си навирен нос, от проклетата си язвителност!

— Язвителна или не, всяка жена ще има подозрения, ако съпругът й обяви, че поради „причини, които не мога да ти обясня сега“ — женитбата трябва да се пази в тайна. Ха-ха, разбира се, един отличен хирург, високо образован лорд не може да измисли по-умно извинение от това!

— Няма нужда да си измислям извинения, но тъй като си се хванала за класовите ни различия, ще се наложи да послушаш господаря си — той приближи лице до нейното и заплашително повиши глас. — Ще пазиш женитбата ни в тайна, докато аз кажа, че може да се обяви публично. И още нещо, ще стоиш в това имение, докато аз реша да те взема оттук. Земите ще се охраняват и не си и мисли да бягаш!

Той яростно грабна изпомачканите си дрехи от килима, намъкна панталоните и ризата си и премина през стаята с ботуши в ръце. Като видя старите закърпени дрехи на Ларк, той ядосано ги овърза във вързоп и с рев ги запрати в огъня.

Едва при вратата той колебливо се спря. С ръка на бравата той се обърна да погледне Ларк — малкото й стегнато тяло беше смешно увито в дългите бели чаршафи. Обзеха го угризения за кавгата им, особено като си спомни за щастието, което споделяха съвсем наскоро в леглото.

— Ще накарам след малко прислужницата да ти донесе топла вода за тоалета ти — предложи той в мрачен полублагосклонен опит за одобряване. Той отвори вратата и издърпа един от сандъците вътре. — Ето подходящи дрехи. Прислужницата ще ти помогне да се облечеш.

Ларк просто му обърна гръб в знак на подчертано презрение.

Минута по-късно, когато чу стъпките му надолу по стълбите, тя отпусна рамене и потъна в леглото. За момент продължи да се гневи на грубостта му, на властното му отношение към нея, като се чудеше как между две толкова различни личности може да се съществува такова божествено привличане. Как е възможно мъж и жена да бъдат толкова близки в един момент, а в друг — да са толкова далечни?

Като си припомни ясно топлината на тялото на Кристофър, което само преди четвърт час бе долепено до нейното, тя внезапно изпита болезнена самота. Мястото до нея бе празно и студено. Тя удари с юмрук по възглавницата, зарови лице в нея и се разплака. После изтощена заспа.

Когато се събуди, Ларк си помисли, че още сънува. Много често сънищата й бяха изпълнени с ярки цветове и светлина и тя прибягваше до тях, когато искаше да избяга от тъмнината на деня си. Но сега, както лежеше на възглавницата, бе сигурна, че зениците й са широко отворени, бе сигурна, че кръгове светлина танцуваха пред очите й. Може би бе умряла, бе възвърнала зрението си, когато е пътувала към вечността и сега вижда божията светлина.

Като затвори очи, тя изстена от внезапна болка в главата и сложи ръце на слепоочията си. После примигна и отново отвори зеници, сигурна, че светлината ще изчезне.

Но не беше така.

Сепната, тя се привдигна, оглеждайки се наоколо. Светлина струеше от кръглото прозорче, изрисувано в розово, виолетово и златно. Шарките се въртяха, размивайки се в откъслечни проблясъци светлина. Тя завъртя глава наляво-надясно, погледна надолу, за да спре световъртежа си и… видя ръцете си.

Като дишаше тежко, тя сви пръстите си, наблюдавайки замъглено как пръстите й се изпъват и прегъват. С буйна енергия тя потупа краката си, наблюдавайки как бледата форма на чаршафите се увиват и надиплят. После отпусна главата си назад. Над нея се извисяваше голямо платно във винен цвят, извезано с пискюлени ширити, бродирани сцени и златни ресни. До леглото се издигаха облицовани в дървена ламперия стени, по които висяха картини във весели тонове.

Все още не можеше да повярва на случилото се, тя се измъкна от леглото и протегна ръце, за да докосне очертанията на мебелите, завесите и украшенията. На няколко пъти се препъваше, защото зрението й се колебаеше, фокусираше се и се разфокусираше и нарушаваше равновесието й. Но все пак, нямаше съмнение, че черната завеса се бе вдигнала. Макар че очите й гледаха стаята сякаш през димна завеса, различаваше очертанията на всеки предмет.

Като се развика от радост, тя вдигна ръцете си високо и се завъртя на нестабилните си крайници, крещейки екзалтирано, удивена от прекрасното чудо, мигаше и се смееше истерично, докато от ново прогледналите й очи не потекоха сълзи.

Тогава вниманието й бе привлечено от пръстена на ръката й, онзи пръстен, който Кристофър й бе сложил, когато изричаше клетвите. Беше прекрасен — символ на любов и приятелство, той изобразяваше две златни ръце, обхванали смарагд във формата на сърце, който силно проблясваше, когато тя раздвижеше ръката си.

— Кристофър! — извика тя, като й се прииска да изтича и да му каже новината. Кавгата им щеше да бъде забравена. Щяха да се целуват, да се смеят, да изкажат любовта си и тя щеше до насита да се нагледа на лицето, което не бе виждала досега.

Като отвори сандъка и разрови дрехите в него, тя се натъкна на най-ярката от всички рокля — пурпурночервена със светлобежова дантела, падаща от ръкавите. Забързано, все още полузамаяна, се намъкна в нея, като закопча само половината от безбройните копчета на гърба си. Без да си направи труда да се обуе, тя се затича към вратата и изведнъж се спря при проблясването на образа й в огледалото.

Ларк инстинктивно потупа с ръка бузата си и с внезапно потреперване пристъпи напред, за да се разгледа. Зрението й все още бе замъглено, но тя виждаше овала на лицето си, тежката коса около него, тъмните сенки над очите си. Прокара пръст по мекия белег върху скулата си, усещайки нежните розови линии. Кожата й наистина бе наранена — не толкова лошо, колкото се бе опасявала — но по-забележимо, отколкото й се искаше.

Но независимо от всичко радостта бързо помете мрачните й мисли и тъй като бе нетърпелива да намери Кристофър, тя изостави огледалото и се стрелна през вратата.

Една прилежно облечена прислужница мъкнеше нагоре по стълбите две кофи и Ларк едва не връхлетя върху нея. Останала без дъх, тя я запита къде може да намери лорд Гласмийд.

— Ами, госпожо, той е вън на предната поляна — отвърна прислужницата, като се опитваше да прикрие удивлението си при вида на полуоблечената Ларк. — Мисля, че се канеше да язди, току-що му доведоха коня.

Ларк затрополи надолу по стълбите, но внезапно се спря, впечатлена от красотата около нея. Тя сложи ръка на замаяната си глава и се олюля, като се опитваше да фокусира погледа си. Колко прекрасно бе тъмното дърво на виещите се перила, колко топлина излъчваха стените, позлатени от слънчевите гирлянди, идващи от прозорчето на стълбището. Богати килими с цветовете на скъпоценни камъни покриваха долния голям салон, а разкошни ярки букети цветя украсяваха блестящите маси. Рога на елени, които явно от дълго време висяха там, щитове, саби и ловджийски рогове бяха единствената допълнителна украса. Две хрътки спокойно спяха, изтегнати в основата на стълбите.

Ларк си помисли, че това бе най-хубавото място, където можеше да прекара живота си. Тя закопня да види цялото имение, искаше Кристофър да я разведе по всички стаи. Замаяна от вълнение, слезе по стълбите така, сякаш се плъзгаше по въздуха. Отвори голямата предна врата, пристъпи навън и се спря в сянката на прага.

Отначало ослепителната светлина на ярката утрин замая все още чувствителните й очи и я накара да премигне. Ларк вдигна ръка, за да засенчи челото си. В първия момент се почувства като къртица, измъкваща се от дупката си. Но най-накрая гледката пред нея се раздвижи и се изчисти като разкривено отражение в успокояващи се води. Тя видя как слънцето се издига над пурпурните върхове на планината Уиклоу, лъчите му бяха като зъбци над полегатите склонове. Две небесно сини езера, свързани помежду си със сребристо поточе, блестяха в далечината.

Някакво раздвижване привлече вниманието й, прикова замъглените й очи. Първо видя прекрасен кафяв кон, а след това… един мъж.

Той държеше с две ръце ремъка на стремената. Беше с гръб към нея. Нямаше никакво съмнение, че този стегнат мъж със стройни бедра бе нейният съпруг. Самото му държание подсказваше изящност, сила и благородство, а златната му коса проблясваше на слънцето.

При вида на Кристофър тя се развълнува отново. След малко, след като му се наситеше тайно с поглед, щеше да извика, да се хвърли в прегръдките му и да му каже новината. Очите й отразяваха светлината, докато го наблюдаваше как хваща поводите и се готви да се качи на плашливия кон. Преди да бе вмъкнал напълно ботуша си в стремето, едно малко сиво кученце изскочи от храстите и подплаши коня, който направи една крачка встрани. Като се извъртя, за да види какво е причинило уплахата на жребеца, Кристофър й разкри лицето си, което тя така бе копняла да види.

За момент тя просто остана неподвижна — гледаше го с благоговение.

Никога, дори и в най-смелите си мечти, тя не си бе представяла такива великолепни черти. Освен че бе красив, той бе образец на строга мъжественост. Лицето и тялото му бяха съвършени. Чертите му прекрасно се допълваха — решителната му брадичка, класическият му прав нос, дълбоките му очи и хубавата му уста, която се усмихваше ведро, когато той коленичи да погали кучето.

Ларк затаи дъх. Изведнъж отново й се прииска да потъне в ръцете му, да забрави кавгата, да наблюдава как лицето му се озарява, когато я повика.

Като се усмихваше възбудено, тя пристъпи една крачка напред… и се поколеба. Отново се взря в лицето на лорд Гласмийд, разгледа всяка линия и бръчица. Паметта й я върна назад — стоеше до един прозорец, замръзнала от ужас. Сякаш кристално ясно виждаше проснатото тяло на чичо си, силните ръце около слабия му врат, добре облечения красив джентълмен, коленичил на пода. Припомни си цвета на косата му, осветена от свещта, блестящите капчици по палтото му, скъпите, изкаляни ботуши…

— Господ да ми е на помощ! — тя запуши устата си с две ръце, за да заглуши пронизителния вик на изненада.

Нейният съпруг, нейният лекар, нейният любим Кристофър… бе човекът, когото бе видяла да извършва убийството.

В продължение на няколко мъчителни мига Ларк не помръдна. Бе поразена. Докато съзнанието й се мъчеше да възприеме факта, сърцето й крещеше, че паметта е направила някаква грешка. Но, не, настояваше разумът, образът на убиеца се бе врязал неизличимо прекалено ясен, за да бъде забравен.

Отначало поради шока Ларк пропусна да забележи конниците, които галопираха по алеята. Облаци прах се вдигаха от копитата на конете им, а те носеха червени мундири с лъскави медни кончета.

— Драгуни — прошепна Ларк през стиснати устни. Страхът й от правителствените войски бе инстинктивен.

Тя видя как Кристофър отива към тях със спокойна, уверена крачка.

Един офицер от предната линия се отдели от останалите, приближи се на няколко стъпки от графа и измъкна руло хартия, увито с панделка.

— Лорд Гласмийд! — попита той — Синът на маркиз Уинтъруд?

— Да — отвърна Кристофър.

— В името на Крал Джордж Трети съм упълномощен да ви арестувам по обвинение в заговор срещу правителството на негово величество.

— Какви ги приказвате? — Като се вгледа втренчено в безучастния драгун, Кристофър измъкна документа от ръката му, разтвори го и мълчаливо го прегледа.

Още докато четеше, други двама офицери слязоха от конете си и отидоха зад него с белезници в ръце. Но когато посегнаха да оковат ръцете му, Кристофър яростно ги отхвърли и погледна през рамо към къщата.

В този момент той улови погледа на жена си и очите му се залепиха за нейните като магнити.

Ларк видя, че той бе разярен от заплахата, но все пак се учуди, когато я видя. Явно бе разбрал, че тя може да вижда, защото улови погледа й през разстоянието.

— Ларк? — объркано извика той. — Ларк!

Но тя не отговори. Тя просто стоеше, сякаш сраснала се със земята, и го гледаше.

Зад войниците изтрополя карета. Тя бе теглена от четири запотени коня. Спря в готовност, малките й прозорчета бяха зарешетени. Вратата отвори суров драгун с пушка на рамо. Макар че Кристофър се бореше храбро, раздавайки удари наляво и надясно, най-накрая бе укротен, когато шестима войници скочиха да помагат на падналите си другари. Графът ги изруга, като продължаваше да се бори, докато в крайна сметка силните му китки бяха приковани.

Стенейки, един от ранените офицери вдигна изкаляния си ботуш и с мощен ритник по гърба го повали на колене.

Ларк наблюдаваше цялата ужасяваща и объркваща сцена, сякаш бе чужд човек. Бе почти безчувствена, нервите й бяха парализирани от шокиращото откритие. Една безмилостна част от съзнанието й крещеше, че златокосият убиец трябва да бъде окован и затворен, за да възтържествува справедливостта.

Нима убиецът на чичо й не заслужаваше двойно наказание — наказание и за това, че предната вечер се бе любил с нея, след като бе дал клетви, за които нямаше писмено доказателство?

— Ларк! За бога! — извика отново Кристофър с дрезгав глас. Като се мъчеше да се изправи, той втренчено я гледаше, а войниците го блъскаха към каретата.

Но тя нито отговори, нито трепна, просто наблюдаваше, докато той бе натикан в подвижната тъмница и вратата бе затръшната пред хубавото му, разкривено от ярост лице.

Уплашените прислужници започнаха бавно да се събират на поляната. Като заслоняваха очите си с ръка, те гледаха след господаря си и внушителния ескорт войници и не обръщаха почти никакво внимание на Ларк.

И дори след като изчезнаха червените петна на униформите, вниманието им бе привлечено от един самотен ездач, носещ се по алеята.

— Ларк! Ларк!

Викът едва проникна в съзнанието й и тя се вцепени като видя, примижавайки на утринната светлина, как Себастиан О’Кийф слиза от коня си и се приближава към нея, обут в черните си груби кадифени панталони.

— Ларк! — Като пое премръзналите й ръце в своите, той я обгърна с ръка и я накара да влезе на топло. — Току-що пристигам от Дъблин! Яздих много бързо. Намерили са уличаващи документи на адреса на улица „Хенриета“. Боя се, че твоят прекрасен лекар — и мой скъп брат — скоро ще се срещне с палача.

Не я остави да падне, когато тя се олюля и загуби съзнание.