Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2011)
Корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Дебора Сатинууд. Луна за двама

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Б. Величков

История

  1. — Добавяне

11.

През останалата част от нощта ужасни кошмари измъчваха Ларк. Присъни й се дърво, чиито клони изпускат ослепителни светкавици, а от възлестите му, вкопани в земята корени изскачат цяла чета елфи. Най-страшното от всичко беше, че на най-високия клон висеше загърнатата в наметало фигура на призрака без лице. Внушителната фигура се полюшваше на вятъра, а от лъснатите му обуща капеше сребърна роса. Ларк го оплакваше, коленичила на каменистата земя.

Сълзите я събудиха и тя продължи още дълго да плаче за много неща за слепотата, за бъдещето си, за провалената мисия.

Но най-много плачеше, защото бе влюбена в Кристофър Кавано. Да, обичаше състрадателния хирург, да — Бог да й е на помощ — обичаше пера.

Но какво изпитваше той към нея? Страст или предизвикателство? Или пък иска някак да я използва?

Не знаеше. Може би сега изпитва само презрение, ако се съдеше по прямите и гневни думи от снощи. Искаше й се да го попита направо какво мисли за нея, но каквото и да отговори, тя щеше да се съмнява. Освен преградата на неговия произход и всичко, което той означаваше, около него имаше още и някаква неопределима тайнственост, която й пречеше да му вярва.

Беше заобиколена от грижи, една от тях беше тревогата й за Върджил. Намери опипом пътя до бюрото и написа непохватно и с много труд една бележка до енорийския свещеник, с която му съобщаваше къде се намира. Ако брат й пристигне в Ирландия да я търси, непременно ще се обади на отец Пийбоди, защото бе широко известно, че от всички в енорията, свещениците знаят най-много за личния живот на паството си. Със завоалирани фрази, които само Върджил можеше да разтълкува, тя предупреди в бележката, че брат й не трябва да посещава открито къщата на улица „Хенриета“, а дискретно да се свърже с нея.

Помоли Гриндъл да се погрижи за изпращането на бележката, а после поиска да я съпроводи до градината. Макар да не бе сигурна, че господарят й ще одобри това, прислужничката най-сетне отстъпи, като съобщи, че той вече прави сутрешната си визитация в сиропиталището.

Въздухът отвън беше мразовит, температурата беше достатъчно ниска, за да се превръща дъхът в пара, но слънцето от време на време надникваше иззад облаците и Ларк се нуждаеше само от един лек шал.

Стъпваше внимателно по непредсказуемите каменни пътеки, които се извиваха в градината, опряна леко на ръката на Гриндъл, макар тази зависимост да я дразнеше.

— В средата на градината има пейка — каза бавноподвижната прислужничка. — Сложена е точно пред свещения ручей. Ще те оставя там, но внимавай да не паднеш във водата.

Скоро Ларк чу бълбукане на вода и й се прииска да поседне малко и да се порадва на природното спокойствие. Може би, както твърди Гриндъл, това наистина е свещена отвара, ангелски звънлив фонтан, който извира от свещен чучур.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви направя от вълшебното лекарство, мила? — попита със стържещия си глас Гриндъл. — То е отваряло очи, тъмни по рождение, затворени за светлината на деня от петдесет и повече години. — Тя се засмя. — Може да ти върне зрението, та да зърнеш неща, дето хем ще те втрещят, хем ще те зарадват.

Смутена, Ларк поклати глава и разтърка ръцете си, сякаш й бе станало хладно.

— Не, Гриндъл. А сега ме остави за малко. Иска ми си да поседя сама.

Прислужничката си тръгна разочарована, като мърмореше нещо на келтски, а Ларк се отпусна назад и се остави да я завладее спокойствието на сутринта.

За жалост не й беше писано да му се радва дълго.

— Не мога да си представя къде съм си оставил ореховия бастун… — Някъде откъм пътеката долетя дрезгав, недоволен глас. — Нали го знаеш, оня със златната драконова глава отгоре, донесен е чак от Ориента.

— Оставихте го в Уинтъруд, милорд. Ще ви донеса друг…

— Не искам друг! Искам онзи. Веднага изпратете някого до имението да го вземе. И се погрижете чаят да бъде готов до един час. Тогава ще се върна в къщата и ще пия чай.

Единствено маркизът на Уинтъруд може да издаде нареждането с толкова непреклонен глас, реши Ларк. Тя веднага си представи бащата на Кристофър: възрастен, обича да си угажда, безразличен е към всички с по-ниско социално положение от неговото и, както каза синът му, малко е невъздържан.

Най-сетне ще се срещне със земевладелеца, който е тиранизирал, изгонил, уморил от глад и превърнал в просяци толкова много хора. Като си спомни злините, които този човек бе причинил на чичо й Джером, гневът й започна да се пробужда. Копнееше да се изправи и да го прокълне за жестокостта и алчността му, за извършеното зло. Той заслужаваше да научи за предизвиканите от него страдания, заслужаваше да го наругае и, според нея, заслужаваше най-строгата присъда на небето.

Изведнъж тя си спомни с болка за отправените думи на Кристофър. Дали наистина не беше се ожесточила?

„И така да е, такава ме е направила несправедливостта на неговата класа!“ — отвърна сърцето й.

Чу старият благородник да провлачва крака към усамотеното й кътче, а после рязко да спира.

— Ти коя си, по дяволите?

Тя съсредоточи точно пред себе си невиждащия си поглед и се опита да потисне омразата си. Накрая, като заговори с най-силния си селски акцент, отвърна:

— Името ми е Ларк Балинтър. Госпожица Ларк Балинтър.

— Да не сте от оная паплач, наредена на опашка на улицата, момиче? Защото ако сте…

— Позволено ми е да бъда тук — заяви тя.

— Кой ви позволи?

— Синът ви. Всъщност, живея тук като негова гостенка.

— За бога! — избухна старецът и седна на другия край на пейката. — Това момче всеки ден става все по-дръзко! Ами че лорд Балинтър тъкмо тази сутрин мина да ми се оплаче, че Кристофър открито е критикувал снощи виконт Пилкингтън и му се е карал за отношението му към собствените му арендатори. Ако глупавият ми син не внимава, до края на годината ще го отлъчат от обществото!

— Вашият син е добър човек — противопостави се Ларк и сама се учуди, че защитава лорд Гласмийд с такава лекота въпреки безпощадните му реплики от снощи. Но щом произнесе думите, тя осъзна, че защитата й е напълно искрена.

— Добър човек? — повтори маркизът, сякаш обмисляше тази идея за пръв път. — Сигурно е така. Но много се опитвах да го откажа от медицината. Тази професия наистина е под достойнството му. Разбира се, казват ми, че е гениален майстор на скалпела, уважават го тук и в цяла Европа. И все пак, макар че той ожесточено би твърдял обратното, не му се налагаше да се заема с нея, нямаше нужда.

Възрастният човек удари с ръка по бедрото си:

— Казвал съм му, че нямаше да бъда толкова против, ако ограничаваше практиката си сред благородническото съсловие, но вместо това той цапа ръцете си с най-мръсната измет.

— Но той е милостив — каза Ларк.

— Ха! Милостта към оная паплач отслабва аристокрацията. А днес трябва да имаме железен юмрук и да бъдем непреклонни, за да не изгубим властта си.

Ларк скочи на крака, повече не можеше да сдържа гнева си:

— Ами тогава трябва да изгубите властта си! Тези, които работят, за да богатеете, ще умрат без съчувствието ви. Те вече умират…

— Сядайте, момиче! — маркизът тропна с крак. — За бога, не е нужно да ми висите над главата. А и защо не ме гледате в очите, когато говоря? Много досаден навик. Можете да си викате и да си крещите за радикалните си идеи, но аз няма да ви слушам. Кристофър също ще научи колко съм недоволен. Ще съжалява, ако не престане да общува с по-нискостоящи от него.

Старецът получи пристъп на кашлица, после помълча малко й продължи сърдито:

— Надявах се вече да ме е дарил с внуци. А той въобще не желае да ме слуша в това отношение. Трябва само да си избере някоя дама и…

— Татко, може би трябва да отидеш да си починеш.

Ларк се стресна от ниския, сериозен глас на лорд Гласмийд. Погълната от спора с баща му, не го бе чула да се приближава. От близостта му започна да трепери и да диша на пресекулки. Почуди се колко дълго е стоял зад тях и какво е чул.

— А, Кристофър — поздрави го маркизът. — Но къде е другият ми син? Какъв разбойник, да ме дразни така! И виж какво ти е причинил. Прави пакости, измисля една след друга дяволски шеги и очаква ти да го измъкнеш от попарата, която сам си е надробил. Много пъти съм заплашвал да го набия, но ти, мили Крис, не искаш й да чуеш. Направо е срамота, колко недисциплиниран е станал този хулиган.

Ларк се замисли, но осъзна, че старецът трябва да е изпаднал в умопомраченото състояние, за което спомена лорд Гласмийд, защото тя знаеше, че Кристофър е единствен наследник.

Чу синът да минава от другата страна на пейката и да казва твърдо на баща си:

— Татко, сега ще те заведа вътре…

— По дяволите, не искам да спя! Защо ме тормозиш така? Да не ме мислиш за идиот?

— Разбира се, че не — каза Кристофър и хвана ръката на баща си. Погледна към Ларк. Слънцето блестеше в гъстата, сплетена коса. Той забеляза, че лицето й е поруменяло. Без съмнение е спорила ожесточено с баща му… както винаги, не може не да бъде бунтарка.

Той се обърна хладно към нея:

— Госпожице Балинтър, вие ще влезете ли вътре с нас?

Студеният, безличен тон накара Ларк да не обръща лице към него.

— Не. Аз ще се върна сама.

— В такъв случай, не се бавете много — каза той рязко, ядосан, че никога не отстъпва. — Задава се буря.

Тя му отправи една язвителна усмивчица и отвърна:

— Да, милорд. Наистина се задава буря.

 

 

Ларк не се вслуша в предупреждението на пера и едва половин час след като той я остави, небето се разтвори и отгоре се изсипа истински потоп. Тя се запрепъва сама около градината, сбърка посоката някъде из оплетените пътеки, докато накрая с благодарност усети плочи, а не камъчета под краката си. Когато влезе през входа за прислугата, беше вече мокра до кости и трепереше.

Не срещна никого по коридорите, но тъй като знаеше, че е почти невъзможно да открие стаята си без чужда помощ, започна да търси запалена камина. Дрехите й залепваха неприятно за тялото, кичури коса висяха по мокрото й лице, а зъбите й тракаха.

Като вървеше опипом до стената, тя откри двойна врата, широко отворена към някаква стая, където силно пращене предполагаше накладен огън. Поколеба се за момент на прага и влезе. Нямаше звук от движение или гласове, които да показват нечие присъствие. Всъщност тишината бе така дълбока, че тя можа да различи по звука две камини — по една в двата края на помещението. С посинели, полузамръзнали пръсти заопипва стената, където откри множество лавици с книги. Надписите на кожените обложки бяха гравирани така изкусно, че ако имаше време, сигурно би могла да научи заглавията им с докосване.

Накрая намери стол с висока облегалка, сложен пред по-отдалечения огън. Сви се на възглавничките, като се чудеше тъжно с какво Джейми запълва този мрачен ден. Персоналът изглежда добре го забавляваше — добрина, на която тя понякога егоистично се ядосваше заради собствената си самота.

От тези мисли неочаквано я изтръгна шумолене на рокли и тропане на дамски обувчици. От другия край на стаята чу нежен звън на гривна и женска въздишка.

— Топлината е приятна, нали, Хелън? — измърмори някаква дама. — Но къде е братовчед ти?

— Ще бъде тук скоро, Изабела. И не е нужно, да показваш толкова явно, че се интересуваш от него. В края на краищата, преследваш го безрезултатно вече една година.

— Е, мога да те уверя — отвърна дамата, — че не възнамерявам да чакам смирено, като тебе, и да позволя да ми измъкнат най-добрите кандидати.

Тя си пое рязко дъх.

— Лорд Гласмийд!

Ларк се стегна, когато перът влезе, и се сви още по-навътре на мястото си с надеждата, че той няма да остане дълго в стаята.

— Добро утро, лейди Изабела, Хелън. Татко би искал да поседи малко с нас, ако нямате нищо против.

— Разбира се, че не — отговори Хелън.

В гласа на Изабела прозвуча съмнение:

— Сигурен ли сте, че за маркиза няма да е по-добре да полегне? Днес изглежда малко отслабнал.

Кристофър не й обърна внимание. Тъкмо беше зърнал края на една зелена пола, която се подаваше иззад облегалката на високия стол в другия край на стаята.

Намръщи се, но после, макар да беше страшно ядосан на Ларк Балинтър, без да иска, нещо като усмивка се появи на устните му. Значи Ларк беше попаднала в капан. Запита се какво ще направи сега, дали щеше да остане пак да подслушва.

— Заповядай, татко — каза той, като тайно държеше под око късчета пола, докато подаваше чаша вино на маркиза. — Пий го бавно.

Известно време Ларк се вслушваше неспокойно, докато лорд Гласмийд си разменяше любезности с дамите, и се чудеше дали трябва да стане и да съобщи за присъствието си. Знае ли някой, че седи в единия ъгъл на стаята, или столът и тъмнината от бурята навън я скриват от погледите на останалите?

— Колко се радвам, че решихте да се махнете от онази потискаща болница и да се присъедините за малко към нас — каза лейди Изабела. — Толкова отдавна не сте приемали посетители. Разбира се, ние всички много се радвахме да ви видим снощи у лорд Пилкингтън. Съжалявам само, че решихте да си тръгнете толкова… внезапно.

— Струва ми се, той винаги постъпва така — пошегува се по роднински лейди Хелън.

— Вие бяхте в центъра на вниманието, лорд Гласмийд — продължи Изабела. — Обсъждаха ви дълго, след като си тръгнахте.

Кристофър повдигна вежди и се усмихна иронично, когато забеляза една нежна ръка да скрива зелената пола от погледа.

— Без съмнение.

— Трябваше да бъдеш там, Хелън — продължи Изабела. — Щеше да позеленееш от завист заради роклята, която носех. Беше бяла като кокиче и обсипана с дребни бисери. О-о, освен това татко най-после се съгласи да извади от трезора диадемата на баба и да мога да я нося заедно с огърлицата към нея.

Ларк се засмя. Хваната в капан в ъгъла, тя си представяше външността на суетната Изабела. Реши, че трябва да има бяло, издължено лице, обрамчено с блестящи златни къдрици. Едно толкова лекомислено същество непременно трябва да има също нацупена устичка, която умее да прави предизвикателни гримаси. Дали поглежда изкусително към Кристофър, и ако е така, дали неговите проницателни очи я поощряват, или я пренебрегват?

— Вие бяхте очарователна, Изабела — каза той, както би трябвало да направи един кавалер, но Ларк се усмихна, защото острият й слух разпозна почти неуловима подигравка в тона му. — Ъ-ъ, донесоха чая. Би ли наляла чашите, Хелън?

Ларк чу шумоленето на разкошните тъкани, тракането на гривни, звънтенето на порцелановите чаши в чинийките, а след това долови уханието на подсладен чай и кафе.

Мисълта, че компанията сигурно ще остане в стаята часове наред и ще сръбва чай в приятен разговор, докато подгизналата й пола бавно мокри стола, я накара да смръщи лице. Тъкмо се помръдна леко, за да се приготви за дългото чакане и лорд Гласмийд се приближи към мястото й. С ужас усети как той застана до полиците точно зад стола й. Чу как извади една книга от мястото й, прелисти страниците и я върна обратно, и всичко това с влудяваща отчетливост.

Без да диша, Ларк се наведе още повече, притисна брадичка към гърдите си и прехапа устни, като в същото време отправи към небето безмълвна, но много гореща молитва.

Изведнъж чу звън, вероятно от сребърна лъжичка, изпусната непохватно върху тънка порцеланова чинийка, а после някаква жена си пое поривисто въздух.

— Боже мили, лорд Гласмийд! — възкликна лейди Изабела. — Какво е онова нещо, дето се мержелее там в ъгъла?

Ларк се вцепени.

— Това е госпожица Балинтър — беше спокойният отговор. — Една от пациентките ми.

— Но защо тя е тук вътре! Божичко! Да не е от онези нещастни умопомрачени хора и да е влязла тук по погрешка?

Кристофър проточи леко врат и погледна мокрия тил на Ларк.

— Умопомрачена? — повтори той и видя как колебанието му накара въпросната личност да стисне юмруци. — Не, мисля, че в това отношение всичко й е наред. Изглежда обаче е влязла случайно тук, за да се скрие от дъжда — въпреки препоръката на един проницателен и грижлив джентълмен, бих добавил.

— Какво искате да кажете? — попита Изабела. — Как е могла да получи достъп до къщата?

— Тя има стая тук.

Сега, след като изплю камъчето; така да се каже, Кристофър реши да се позабавлява.

— Искате да кажете, че тя живее при вас? — тонът на дамата издаваше безкрайния й гняв, а светлозелените й очи, реши Кристофър, не биха могли да се опулят по-широко. — Но тя е облечена като… като селянка, за бога! От какво е болна, та сте я подслонили в дома си?

Като погледна сгушената фигурка на Ларк и след като реши, че тя е изтърпяла достатъчно, Кристофър реши да й даде възможност да отвърне:

— Госпожице Балинтър? — каза той, без да може да скрие веселата нотка в гласа си. — Ще имате ли нещо против да задоволите любопитството на лейди Изабела, след като скривалището ви беше разкрито?

Ларк замръзна. Наистина ли смята, че се е промъкнала в тази стая и се е скрила нарочно, за да подслушва него и гостите му? Забравил ли е, че тя няма как да разбере дали могат да я видят или не? А онази важна, надута дама до него… как смее да се прави на толкова оскърбена, сякаш и въздухът бе замърсен от присъствието на човек от по-долна класа!

Унижена и принудена да се защитава, Ларк изгуби самообладание. Тя се изправи в цял ръст, вирна брадичка и изля възмущението си:

— Нося селски дрехи, защото съм селянка. А съм тук, защото един от алчните, надменни деспоти от вашата проклета Аристокрация изхвърли мен и семейството ми, за да храни миризливите си говеда. Колкото до това от какво страдам, то това е най-вече присъствието на такава титулувана, разглезена anesse[1] като вас!

Настъпи тишина. Ясно се чуваха капките дъжд, които падаха върху прозореца.

За да прикрие усмивката си, Кристофър поднесе бързо чашата кафе до устните си и видя над ръба й пребледнялото лице на Хелън и зяпналата уста на Изабела. Слава богу, последната нямаше достатъчно мозък да разбере как я нарекоха току-що, иначе положително щеше да потрябва амоняк.

— Така! — успя да каже Изабела най-накрая, очевидно не знаеше колко точно трябва да се засегне. Подпря ръце на хълбоците си и насочи гнева си към домакина. — Надявам се, че ще бъдете достатъчно тактичен да не разпространявате тази история за нелицеприятните си връзки, лорд Гласмийд. На някои хора това никак няма да се хареса. Вече се чува презрителен шепот по повод посещенията ви в мръсните бордеи, където се въди не само най-жалката част от човечеството, но и ужасни болести. Непрекъснато се боим, че някой ден в резултат на неподходящите си връзки ще се разболеете и ще разпръснете заразата из тези улици.

Без да бърза, Кристофър остави на мястото му един том поезия, после се подпря с лакът на махагоновата полица и изгледа дамата с присвити очи.

— Не се притеснявайте, лейди Изабела — каза той, без да прикрива лошото си настроение. — И не мислете прекалено много за това, че ще си докарате поредното главоболие.

Без да долови сарказма, тя прие съвета му сериозно и отхвърли опасенията си с едно поклащане на къдравата си глава.

— Прав сте, разбира се. Никак няма да е добре, ако легна в леглото с влажна кърпа на очите. Но — вие! — обърна се тя към Ларк и гривните й изтропаха зловещо. — Седнете отново или идете там, където ви е мястото. Само недейте да висите тук като някоя кльощава сянка.

Ларк отвори уста да даде някой унищожителен отговор. Но разбра, че ще е много по-достойно да си излезе високомерно от стаята, вместо да продължи да раздава обиди, които малката глупачка дори не разбираше.

Без да се замисли, тя тръгна напред, но се спъна в крака на една тежка подставка. Падна по лице сред грохота на карти и скици, като най-непохватния идиот.

Макар да бе объркана и зашеметена, Ларк продължи да усеща погледите на останалите присъстващи, почти чувстваше как са приковали очи в гърба й. Като стисна силно очи, за да не заплаче, и прилепи устни, за да сподави вика си, тя сграбчи края на килима и си пожела сърцето й да спре, за да умре и да сложи край на това унижение.

Но една твърда, позната и безкрайно нежна ръка я повдигна.

— Наранихте ли се? — прошепна Кристофър в ухото й щом тя стъпи на краката си. — Или просто сте ужасно унижена?

— Какво тромаво момиче — каза злобно лейди Изабела.

— Тя не е тромава, за бога! — извика с презрение Кристофър. — Тя е сляпа.

Изабела се поколеба.

— О… ами, вие нищо не казахте. Ние имахме преди един сляп коняр. Имаше забележителен подход към конете, така и не разбрах как така се справя толкова добре. Брат ми обаче често го дразнеше, това лошо момче. Непрекъснато гъделичкаше с перце носа на стареца, а после бягаше, преди нещастният глупак да може да го хване. Понякога…

— Може би трябва вече да си ходим, Изабела — прекъсна я Хелън, след като Кристофър й хвърли един остър поглед. — Не си ли спомняш, че искаше да посетиш новата шивачка.

— Да, разбира се. Трябва също да се погрижа за наемането на нова камериерка. Шивон е толкова мързелива, когато не я следиш отблизо. Вече въобще не ми харесва.

— Аз също искам да напусна тази отвратителна стая! — треперещият, но все още царствен глас на маркиза ги прекъсна. — Не мога да намеря спокойствие дори и в проклетата библиотека, за бога.

На излизане той мина покрай Ларк, наведе се към ухото й и каза:

— Не обръщай внимание на онази глупава кучка, мила моя. Обзалагам се, че ти, нищо че си селянка и католичка, струваш колкото десет такива като нея!

Все още наранена от обидата и от унизителното падане, Ларк се обърна и си излезе възможно най-бързо от стаята. Болезнено съзнаваше колко непохватна и груба трябва да изглежда, особено в сравнение с елегантните дами. Нямаше особено значение, че бяха празноглави. Те сигурно са красиво облечени, грациозни, видни представители на света на лорд Гласмийд, докато на нея непрекъснато й се напомняше за недъга й, ниското й положение, неприемливата й религия, зависимостта й от благотворителността.

Знаеше, че Кристофър върви след нея, без съмнение искаше да се увери, че тя няма пак да се спъне като глупачка и да се нарани. Но не му обърна внимание.

Останала без дъх, тя тичаше, протегнала ръце да намери пътя из безкрайните коридори, без да има представа къде отива. Искаше само да намери някъде някое усамотено ъгълче, да се скрие там и да се отдаде на един дълъг, болезнен пристъп на самосъжаление.

Тича, докато стигна до края на някакъв коридор, откъдето не можеше да завие нито наляво, нито надясно. Пътят просто свърши и като протегна ръце, тя напипа само прозорец, чиито хладни стъкла спираха следобедната буря.

Тя притисна гръб към прозореца и чу отмерените крачки на хирурга. Вероятно за да й даде време да се овладее, той беше продължил търпеливо да следва безумното й блуждаене из къщата.

Помисли си, че вечно ще обича звука на тези стъпки, специфичния им ритъм и за пръв път изпита някаква болезнена безнадеждност. Любовта и копнежът, които изпитваше към лорд Гласмийд, се бяха превърнали в агония, но не искаше да им дава воля. Това би било безсмислено.

Можеше само да си тръгне, да избяга от него и от мъката, която й носеше. Дори просенето на улицата би било по-просто. Болката от глада в стомаха беше поне позната болка.

Макар да не можеше да го види, Ларк отправи поглед към Кристофър. Знаеше много неща за външността му. Знаеше, че е висок, че има здраво и жизнено тяло, раменете му са широки, а ръцете му — силни и сръчни. А и хубав. Дори никога да не й го бяха казвали, щеше да се досети, защото от него се излъчваше лекият, уверен чар на привлекателния мъж.

Той спря на около половин метър и Ларк зачака. Но докторът мълчеше. Тя усети неговата загриженост и съчувствие да достигат до нея като нещо осезаемо.

Без да може да издържа повече на напрежението, Ларк заяви:

— Тръгвам си. Един Бог знае къде ще отида, но утре сутринта с Джейми си заминаваме.

Думите, произнесени така решително, направиха огромно впечатление на Кристофър. За момент той само се взираше в нея с болка в очите; забеляза как прелестното й лице изпъква на фона на покрития с капчици прозорец, как мрачната светлина прави косата й да изглежда изпъстрена с лилаво. Беше толкова млада, но двамата толкова много си приличаха.

У него се появи неочаквано жесток копнеж по нея, отчаяна нужда и той разбра, че няма да понесе тя да си отиде. Причината за това нямаше нищо общо с политиката, с делото, със срещите под луната. Тя имаше нещо общо само с изначалната празнота някъде у него.

— Ларк… — гласът му затрепери. Той потръпна от собствената си уязвимост и прочисти гърлото си. — Ако това е заради Изабела…

— Това няма нищо общо с Изабела! — извика тя. — То е заради света, в който живееш — целия този свят. Тази къща, хората в нея, това, което тя представлява. То е заради теб и това, което ти представляваш!

Ларк усети, че ще се разплаче и стисна юмруци, за да се овладее. Като преглътна, тя затвори очи и допълни:

— Ти си много умен мъж, Кристофър. Ти знаеш точно за какво говоря.

Докторът се пресегна и хвана ръцете й:

— Не си тръгвай, Ларк… — думите прозвучаха дрезгаво, малко по-силно от шепот. — Не си тръгвай.

Тревожният му глас я накара да изхлипа. Тя вдигна ръка и прокара нежно треперещите си пръсти по очите и устата му, водена от отчаяното желание да прочете изразът му.

— Защо искаш да остана при теб? — попита тя. — Бузата ми не е истинската причина и никога не е била, така че не я казвай. Просто… ми кажи истината.

Той погледна в очите й, така забележително ясни, така искрени и му се прииска тя да може да види неговите. Може би тогава девойката щеше да разбере какво изпитва той, защото перът не предпочиташе думите. Би било по-честно и по-добре, ако не разкрива сърцето си пред Ларк, защото не би могъл да й предложи нещо повече от тази прямота. Не и сега, когато животът му бе така объркан и зависеше от толкова несигурни неща. Не сега, когато и той самият не можеше да види друго, освен едно несигурно бъдеще пред себе си. Искреността само може да направи и двамата още по-безразсъдни.

Все пак той можеше всеки момент да я загуби и трябваше да следва по-скоро повика на сърцето си, отколкото съвета на разума. Като наведе глава съвсем близо до нейната, той прошепна:

— Искам да останеш, Ларк, защото те обичам.

После я целуна, силно и страстно, като най-после пусна на воля сдържаните си чувства, обгърна с ръце кръста й и я притисна към тялото си. Осъзна, че сега, след като тя е в прегръдките му, трябва да намери начин да я задържи.

Като знаеше, че може би за последен път се притиска към него, Ларк не можа да се спре и отвърна трескаво на целувката му. Взе от него всичкото блаженство, което можеше да открадне; като Ева, стиснала портите на изгубения рай. Когато в отговор на възбудата й той стана настойчив и по-агресивен, тя позволи целувката да стане по-дълбока.

После устните му се отдръпнаха и с не по-малка страст потърсиха ушите й, шията, пулсиращата вдлъбнатинка точно под нея. Дъхът им стана накъсан, сърцата им пулсираха буйно. Ръцете му галеха извивката на кръста й и гърба й. Бяха още по-чувствителни и нежни, когато любеха, отколкото преди, когато лекуваха.

Ларк се осмели да докосне лицето му, да открие очертанията на челото, слепоочието, челюстта му. Притисна пръсти към устата му, проследи формата, добре оформената долна устна, вдлъбнатите ъгълчета. Косата в ръцете й беше гъста, плътна, без съмнение излъчваше мек блясък. Докато докосваше веждите и миглите му, тя си представи наситеното синьо на очите му и го запечата в паметта си.

Ръцете й продължиха надолу към топлината и здравината на врата му, усети пулсирането там, чу как той изстена от удоволствието на ласката й. Кристофър я отмести назад, притисна гърба й към стената, така че телата им да бъдат едно срещу друго и тя инстинктивно почувства докъде би стигнал той.

Като притисна устни до ухото й, докато ръката му продължаваше да гали гърдите й, той прошепна:

— Ще ви купя къща наблизо — на теб и на Джейми. Ще имате всичко, което си пожелаете, всичко… а аз ще идвам при вас винаги, когато мога, ще прекарвам нощите си с вас…

Ларк рязко се отдръпна от него.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — За бога, нима се опитваш да ме правиш своя „държанка“?

Кристофър се усмихна на намръщеното й лице и се опита отново нежно да я прегърне:

— Не трябва да се изразяваш така грубо, Ларк, то е…

Тя махна ръцете му.

— Кажи ми тогава как да го нарека. Може би трябва да кажа, че се опитваш да ме направиш своя „любовница“, „приятелка“! Кое е по-изискано, лорд Гласмийд? Нито едното, нито другото? Тогава може би просто трябва да му викаме „разврат“.

— Ларк, отиваш твърде далеч…

Но тя сграбчи ръкавите му и попита:

— Наистина ли смяташ, че не струвам повече от това? Наистина ли смяташ, че просто защото ти имаш дълга родословна линия от развратници с титли, трябва да се опиташ да притежаваш всичко и всички в цяла Ирландия? Мили боже! — възкликна тя. — Ти имаш всяко проклето нещо, което може да предложи този живот, Кристофър! Казваш, че ме обичаш, но какво би могъл да търсиш при едно сляпо селско девойче, което дори няма достатъчно разум да приеме предложението ти и да признае колко струваш?

— За бога, Ларк, спри! — извика Кристофър през зъби, като я притисна до стената със силата на тялото си. — Толкова малко ли цениш себе си? Мен? Причинил ли съм ти някога вреда, нима не съм бил винаги щедър към теб?

Тъй като тя не отговори, той хвана ръцете й и я разтърси.

— Кажи, не е ли така?

Като че победена, тя отпусна глава и остави сълзите да се стичат по бузите й.

— Така е — отвърна накрая.

Ръцете му хванаха лицето й и го задържаха, пръстите му едва не се отпечатаха върху него.

— Кажи ми тогава какво изпитваш към мен, Ларк… кажи ми. Дай ми поне това.

Тя преглътна и отвори очите си, опита се да види лицето му през пелената на сълзите и слепотата.

— Обичам те.

Кристофър я прегърна отново, задъхан от облекчение и мъка.

— Тогава позволи ми да бъда с теб. Наричай го както искаш, но…

— Не — каза с мъка тя. — Не.

— По дяволите! — изръмжа той. — Какво искаш? Какво още можем да направим двамата?

Тя му се усмихна през сълзи със страшна тъга.

— Нищо, нали? — отговори тя. — Нищо. Само помисли за следното, Кристофър. Бил ли си гладен, макар и само за един ден през живота си? Живял ли си поне един ден обзет от ужас, че няма да изкараш зимата? Ровил ли си някога в калта, за да намериш нещо да се стоплиш, та да не замръзнеш до смърт? Не, разбира се, не си. А пък аз — имам ли аз място сред скъпи рокли и позлатени пантофки, мога ли да обикалям наоколо в паланкин и да си пудря косата? Кои ще бъдат приятелите ми? Издигнатите куртизанки имат място в обществото, но аз не съм една от тях. Къде би могъл да ме заведеш, без злите езици да те оплюят зад гърба ти? Къде ще бъде мястото ми? Макар да би опитал честно, никога няма да можеш да разбереш моя свят. А пък аз никога няма да мога да приема твоя свят.

— Пет пари не давам нито за единия, нито за другия проклет свят! — отсече Кристофър. — Само това, което изпитваме един към друг има значение за нас. Защо трябва да се откажем от тази радост?

Ларк отметна косата от очите си. Знаеше, че не трябва да отстъпва.

— Помниш ли, като ти говорих за слабодушието на аристокрацията, Кристофър? — попита тя. Гласът й не осъждаше, а беше тих и тъжен. — Просто ти си възпитан да вярваш, че можеш да получиш, каквото си пожелаеш — с едно щракване на пръстите — не заради друго, а просто затова, че го искаш. Но не е така просто… не и за мен.

— Няма да те пусна да си тръгнеш! — предупреди той, като стисна силно ръцете й. — Ако ти не знаеш кое е най-добро за тебе, аз знам. Няма да ти позволя да си тръгнеш от мен и от закрилата ми.

— Не, няма да го направиш — каза тя. — Защото моето присъствие няма да ти достави радост, ако аз не желая да бъда до теб.

Кристофър трепна от болезнените думи, очите му станаха мрачни и тъмни. С ясното съзнание, че я губи, той се наведе и я целуна грубо, собственически, използва страст там, където думите не бяха успели.

Ларк не се противопостави, но не отвърна.

— Сега се махай! — извика тя, когато накрая, задъхан от ярост, той я пусна. — Махай се и ме остави сама да се препъвам из този проклет дворец. По-скоро ще се върна в стаята си на четири крака, отколкото да позволя да ме водиш като някое жалко, вързано куче!

Беше сторила каквото трябва, беше казала каквото трябва. Но беше изпитала при това огромна мъка и всеки момент можеше да рухне.

Един ужасен, дълъг миг хирургът остана безмълвно пред нея и тя се изплаши, че няма да си тръгне. Уплаши се, че ще я прегърне отново, този път нежно и тогава тя сигурно ще се предаде в ръцете му.

Но той не го стори. Просто се обърна и я остави сама.

Бележки

[1] Anesse (фр.) — магарица. — Бел.пр.